Знаех, че са в България. Знаех и причината, поради която

Знаех, че са в България. Знаех и повода, заради която избраха Пловдив. Никога няма да не помни телефонното позвъняване, което ме хвана на хиляди километри от вкъщи, в пороен дъжд. Обаждане от безценен за мен човек, позвъняване с простичка молба:

„ Ако можеш, помогни. “



„ Прометей “ – един извънредно класен баскетболен клуб, с история. С обичаи. Един тим, чийто президент планува какво следва доста преди кошмарът да стартира. И изпрати своя тим от герои в България. Може би не подозираше, че по-късно, скоро няма да има връщане обратно. А може би искаше да ни напомни нещо, което постоянно забравяме:

Спортът е велико нещо. Спортът е по-велик от омразата, от страха, от разчистването на сметки.

Баскетболен клуб „ Прометей “ избра смелостта. Можеше просто да приключи присъединяване си в Европейската купа на ФИБА и да си остане у дома. Тогава всяко едно от тези девойки, които будуват нощем, вперили взор в тавана, щеше най-малко да е обърнало тил на самотата. Щеше да си спести ужаса от мисълта:

„ Утре мама ще вдигне ли отново телефона? “

„ Утре детето ми ще бъде ли живо? “



Един тим от герои населява хотел в Пловдив към този момент съвсем половин месец. Тихо, непретенциозно, добродушно. Напуска хотела единствено, с цел да тренира. И по този начин, ден след ден. Гледа българска телевизия, благодари, че има безвъзмезден интернет в стаите.

И се моли: ДА ИМА УТРЕ.

В четвъртък, още веднъж в Пловдив, един тим с кървящи души, един тим от плачещи сърца, ИЗБРА ДА ИГРАЕ. Нямаше значение по какъв начин. Нито на някого му пукаше от резултата. Изборът бе изработен:

УКРАИНСКОТО СЪРЦЕ НЕ съдебна експертиза УПЛАШИ.



„ Прометей “ загуби от галактическия тим на турския „ Мерсин “, в който играят седем звезди от женската НБА. Но „ Прометей “ завоюва борба, в която мнозина падат съкрушени.

Нито един фен в зала „ Сила “ в Пловдив не разбра, че на терена играе баскетболистка, която съвсем денонощие няма връзка с майка си, на която е оставила невръстното си детенце. Не могла да го вземе със себе си на самолета за България поради паспортни несгоди. Никой не разбра, че основната треньорка безусловно се разпада, тъй като е оставила болната си майчица, прикована на легло, полетът й за другата заран е анулиран и няма кой да се погрижи за старата жена. Никой не разбра, че от първата, до последната секунда, друга баскетболистка се дави от сълзи по идентична причина: макар че е омъжена за българин, тя не може да вземе своята майка при себе си в България. Майка й е блокирана сред четирите стени на фамилния им дом в Днипро поради денонощни грижи за гаснещата й на легло баба.



Каквото и да става в този живот, омразата, мерзостта, низостта – даже събрани дружно, те в никакъв случай няма да могат да победят положителното сърце.

Никой не разбра и друго. В четвъртък вечер в зала „ Сила “ плачеше и едно българско сърце. На една жена, която се приготвя да се елементарни със своята майчица. Но вместо да се остави да я победи болката, тя избра да помогне.

Да бъде другар.

Да бъде съпричастна.

Да претърпява непознатата болежка на цялостен един тим кървящи украински сърца.

Да търси разтуха за тяхната болежка.



Сигурно „ Прометей “ ще си тръгне. Някога. Дано това в миналото да е скоро. Това ще значи отворено летище. Това ще значи завършек на войната. Но несъмнено е, че ние в никакъв случай няма да забравим „ Прометей “, за който Пловдив постоянно ще си остане втори роден дом.

P.S. С тези смели сърца от „ Прометей “ в Пловдив се срещна и разговоря уважаваният от мен сътрудник Емил Кацаров. На него благодаря за положителното сърце, с което съумя да ги убеди да му се доверят и да застанат пред камерата на bTV.