Земята по-продължително от всички книги ни учи да познаем себе

„ Земята по-продължително от всички книги ни учи да познаем себе си. Защото тя ни се съпротивява. Човек открива себе си, когато премери сили с някое затруднение. ”
(Из предговора на романа „ Земя на хората ”)

Земя на хората

Преди няколко години, през време на едно дълго пътешестване с трен, желаех да обиколя това свое преносимо родно място, в което за три дни бях заложник на тоя звук, сходен на търкаляни от морето камъни, и станах. Към един часа заранта минах надлъж през целия трен. Спалните вагони бяха празни. Вагоните на първа класа също бяха празни.

Ала вагоните от трета класа бяха прибрали стотици поляци служащи, които напускаха Франция и пътуваха към тяхната Полша. Минавах през коридорите, прескачайки през тела. Спрях се да ги погледам. Изправен под нощната лампа, видях в тоя вагон без преградки, който приличаше на многолюдно помещение, лъхащо на казарма или сектор, цяло голям брой – неясно и разтърсено от придвижването на бързия трен. Множество, потънало в неприятни сънища и запътено към нищетата. Големи бръснати глави върху дървените скамейки. Мъже, дами, деца, всички се обръщаха отдясно наляво като нападнати от шумовете и друсанията, които ги заплашваха в тяхната давност. Те не бяха приютени даже от един спокоен сън.

И стори ми се, че те са изгубили на половина качеството си на хора, тласкани от единия завършек на Европа до другия от стопанските ветрове, откъснати от тяхната дребна къща в департамента Нор, от микроскопичната градинка, от трите саксии здравец, които бях видял в миналото по прозорците на полските миньори. Те бяха напъхали единствено кухненски принадлежности, завивки и завеси в неприятно свързани и полуизтърбушени пакети. Но всичко, което бяха галили и на което се бяха радвали, всичко, което бяха съумели да отгледат през четири - петте години живот във Франция - котката, кучето и здравеца, - трябваше да го пожертвуват и в този момент носеха със себе си единствено тая кухненска посъдина.

Едно дете сучеше от майка си, която беше така изтощена, че изглеждаше заспала. В безсмислието и безредието на това пътешестване животът се предаваше от един на различен. Погледнах бащата. Тежък, гол череп, като че втвърден. Снага, прегъната в неуместен сън, затворена в неуместни облекла, снага от буци и хлътнатини. Човекът приличаше на пай глина. Така нощем останките от корабокрушение, които нямат към този момент никаква форма, лежат по пейките на складовете. Помислих: проблемата напълно не е в тая мизерия, в тая мръсота, нито в грозотата. Но същият тоя мъж и същата тая жена са се срещнали в миналото и мъжът без друго се е усмихнал на дамата, без друго той й е донесъл след работа цветя. Свенлив и некадърен, той е треперел може би, че ще бъде отритнат. Ала дамата от естествено кокетство, дамата, уверена в своята хубост, е поискала може би да го потревожи. А той, който през днешния ден е единствено една машина за копане или за блъскане, е чувствувал в сърцето си сладостната тъга. Загадъчното е там, че те са се трансформирали в тия парчета глина. През каква страшна мелница са минали те, белязани към този момент от нея като от преса? Едно остаряло животно резервира въпреки всичко своята грациозна външност. Защо тая хубава човешка глина е похабена?

И аз продължих пътешествието си измежду тоя народ, чийто сън беше разтревожен като обществен дом. Смътен звук се носеше, звук от дрезгаво хъркане, от тъмни тъжби, тътен от грубите обуща на ония, които се обръщат, изтръпнали от една страна на друга. И непрекъснато, под сурдинка, тоя несвършващ припев на камъни, търкаляни от морето.

Седнах против една двойка. Между мъжа и дамата детето бе съумяло да си направи малко място и спеше, само че се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво отлично лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това успешно комбиниране на хубост и великолепие. Наведох се над това безпрепятствено чело, над тия сладки устни и си споделих: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво заричане на живота. Малките приказни принцове напълно не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинаря се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша наслада гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е наказан.

И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора съвсем не се изтезават от своята орис. И напълно не е милосърдието, което пък изтезава мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една постоянно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувствуват. Тук като че ли не обособената персона е ранена, а целият човешки жанр е ощетен. Аз съвсем нямам доверие в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, напълно не е тая мизерия, в която в края на краищата човек се нагласява така добре, както и в мързела. Цели генерации на източните нации живеят в нечистотия и това им е прелестно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди напълно не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозотия. То е във всеки от тия хора частицата от един погубен Моцарт.

Единствен духът, когато дъхне върху глината, може да сътвори индивида.

От: „ Земя на хората ”, (Terre des hommes), 1939, предод от френски - Константин Константинов
Снимка: leprogres.fr