Здравият разум се изразява в това да познавате правилата на

Здравият разсъдък се показва в това да познавате разпоредбите на обществената игра, да ги усвоите и да ги спазвате. Следователно разликите в статуса са неизбежни, защото всяко стойностно изпитание е ориентирано към избрана цел, само че по пътя към задачата хората демонстрират разнообразни умения и реализират друг резултат.

А това да приемете този дисбаланс и да продължите да се борите все пак – без значение дали сега сте на дъното, в средата или на върха – е значима причина за психическото здраве.

Но има един абсурд. Вчерашните и днешните решения, на които се опират съществуващите йерархии, не всеки път са най-хубавите решения за утрешния ден.

Механичното повторение на това, което в предишното е било задоволително – или още по-лошо, властническото гледище, че всички проблеми са дефинитивно решени, – съставлява сериозна заплаха, когато измененията в по-широкия свят постановат смяна на локално равнище. Затова отношението към наследените от предишното йерархични структури за решение на проблемите би трябвало да бъде придружено от почитание към изобретателната промяна.

Това почитание не се опира нито на субективна морална преценка, нито на морално-релативистични възгледи. А по-скоро на познаване на двойнствените закони на природата, вградени в самата конструкция на действителността. Ние сме надълбоко обществени същества и като такива би трябвало да се подчиняваме на разпоредбите, в случай че желаеме да запазим здравия си разсъдък и да сведем до най-малко ненужната неустановеност, страданието и споровете.

Но също така би трябвало деликатно да преправяме тези правила, знаейки, че събитията към нас непрестанно се трансформират.

Това значи също, че идеалната персона не може да се приема като абсолютно отражение на настоящата обществена среда. При естествени условия въпреки всичко може да се каже, че умеенето за регистриране несъмнено превъзхожда неумението за регистриране.

Но когато обществената среда е станала патологична – непълна, архаична, опрочена или белязана от умишлена слепота, – отводът да се впишеш в нея се трансформира в изключително скъпо достйнство. Каквото е и способносттта да предлагаш изобретателни и вероятни различни решения.

Всичко това ни изправя пред една безконечна морална главоблъсканица: по кое време следваме общоприетото и постъпваме по този начин, както другите чакат и изискват от нас, и по кое време се осланяме на личната си самостоятелна преценка, с цялата ѝ дребнавост и пристрастност, и отхвърляме нормите на груповото? С други думи: по какъв начин да реализираме баланс сред рационалния консерватизъм и живителното творчество?

Главна роля за това в психически проект играе темпераментът.

Някои хора са предразположени по характер да бъдат консервативни, а други – да демонстрират по-либерален и изобретателен метод на разбиране и на деяние. Това не значи, че социализацията не може да повлияе върху тази вродена предразположеност. Човешките същества са извънредно гъвкави по природа и се отличават с нескончаем интервал на юношеско развиване, тъй че житейските условия са в положение да провокират у нас дълбоки промени. Това обаче не трансформира обстоятелството, че в заобикалящата ни среда съществуват относително непрекъснати ниши и разнообразни типове характер са се развивали по подобен метод, че да запълнят тези ниши.

Хората, които в политически проект клонят към дясното, са предани покровители на всичко, което в предишното е било работещо. И в множеството случаи те имат право, защото не са доста пътищата, които водят до персонален триумф, обществена естетика и дълготрайна непоклатимост.

Но от време на време бъркат: първо, тъй като сегашното и бъдещето са разнообразни от предишното и, второ, тъй като даже тези йерархии, които в миналото са били работещи, нормално (и може би неизбежно) стават жертва на вътрешни измами, които предвещават упадъка им.

За да се повдигнат на върха, хората постоянно си служат с операции и прибягват до корист с власт, като работят в своя персонална полза най-малко в кратковременен проект. Но този метод на издигане подкопава вярното действие на йерархията, към която официално принадлежат. Това са хора, които не схващат или просто нехаят какви функционалности е предопределена да извършва организацията, в която са намерили гостолюбие. Те извличат каквото могат за персонално облагодетелстване и оставят след себе си единствено съсипия.

Именно на това корумиране на властта се опълчват с всички сили хората от либералния/левия полюс на политическия набор. Но тук е извънредно значимо да се прави разлика сред работещата и продуктивна подчиненост (и хората, които я трансформират в такава) и прогнилата черупка на институцията, която в миналото е била велика.

За тази цел е нужно да притежаваме умения и предпочитание да следим и разграничаваме, вместо да храним сляпо доверие в идеологическата линия. Нужно е да разбираме, че обществените йерархии, в които сме принудени да съществуваме, имат и светла, само че и тъмна страна (и че да виждаме единствено едната, пренебрегвайки изцяло другата, е демонстрация на рискова пристрастност).

Нужно е също да разбираме, че по-радикалната изобретателна позиция – нужна за възобновяване на това, което към този момент е аморално и отживяло – също крие огромна заплаха. Част от заплахата произтича от това, че хората с по-либерално мислене са склонни да виждат единствено отрицателното в одобрените институции.

Също толкоз рискова е и настройката за поддържане на упадъчните, само че консервативни процеси, които дестабилизират и унищожават настоящите йерархии: има неетични радикали, тъкмо както има и нечестни ръководители, менджъри и админи. Обикновено тези човеци са извънредно невежи във връзка с комплицираната същина на статуквото, само че те не осъзнават личното си незнание и демонстрират непризнателност към заветите на предишното.

Успоредно с това незнание и непризнателност тези хора постоянно с подготвеност употребяват изтърканите клишета на цинизма, с цел да оправдаят нежеланието си да се ангажират както с досадните, само че нужни условия на открития ред, по този начин и с рисковете и компликациите на същински градивните инициативи. Именно това изкривяване на изобретателната промяна кара хората с консервативни убеждения – а и освен тях – да бъдат уместно внимателни към смяната.

НУЖДАТА ОТ БАЛАНС

От една страна, да правиш това, което другите вършат и постоянно са правили, е тактика, която постоянно прави работа. От друга обаче, радикалните дейности от време на време се увенчават с неправдоподобен триумф, превъзхождащ и най-смелите упования.

Това изяснява за какво и консервативният, и новаторският светоглед и метод на деяние непрестанно намират съображение и поле за изява. Една добре работеща обществена институция – подчиненост, която има за цел не просто да подсигури личното си оцеляване, а да основава нещо стойностно и скъпо – може да употребява консервативния метод при използването на изпитани и тествани способи, а демократичния, изобретателен метод – с цел да дефинира по какъв метод остарялото и отживялото може да бъде сменено с нещо ново и по-стойностно.

Следователно салдото сред консервативното и истинското може да бъде обществено реализиран, като се съберат на едно място тези два вида персони.

Някой обаче би трябвало да реши по какъв начин тъкмо да го направи, а за това е нужна мъдрост, надхвърляща естествените качества на обособения субект. Тъй като качествата, които се свързват с творчеството, от една страна, и положението на комфорт от статуквото, от друга, нормално се изключват взаимно, е доста мъчно да се откри един-единствен човек, който е постигнал точния баланс сред двете, който се сработва с лекост и с двата вида хора и е кадърен независимо да отговори на потребността да се извлече изгода от гения на едните и предразположението на другите.

Но развиването на тази дарба би могло най-малко да стартира с разпростирането на една съзнателна мъдрост – на ясното осъзнаване, че консерватизмът е нещо положително (въпреки заплахите, които крие) и че изобретателната промяна, даже от най-радикалния вид, също е нещо положително (въпреки заплахите, които крие).

Ако се научим да почитаме и зачитаме и двете гледни точки като нужни, тогава би било допустимо най-малко да стартираме да ценим това, което изцяло другите хора могат да предложат, и да виждаме, когато салдото прекомерно доста се е наклонил в една от двете направления.

Както и да разпознаваме тъмната страна на тези две противоположности.

Това е комплицирана задача и с цел да се оправим с нея, би трябвало да имаме неутрален взор, който да ни разреши да разграничим жадния за власт и алчен псевдозащитник на статуквото от индивида с същински закостенял светоглед; да разпознаем кой е безконтролен бунтовник без идея и кой – същински модернист. За задачата би трябвало да можем да вършим това разграничаване както вътре в себе си, по този начин и измежду другите хора.

Как може да се реализира това?

Бихме могли, първо, да осъзнаем, че тези две форми на битие са неразривно свързани между тях. Едната не може да съществува без другата, макар че сред тях постоянно има известно напрежение. От това следва да вземем за пример, че дисциплината – подчинението на статуквото под една или друга форма – би трябвало да се схваща като нужна причина за изобретателната промяна, а не като неин зложелател.

Йерархията от отзиви, която внася ред в обществото и в самостоятелните усещания, се образува и може да съществува единствено въз основа на избрани ограничавания. Но същото се отнася и за креативната промяна. Тя би трябвало да се съпротивлява на рестриктивните мерки. Ако не се бори против нещо, тя е безсмислена и не може да бъде провокирана.

Именно затова всемогъщият дух от бутилката, джинът, който извършва стремежи – т.е. Бог в една умалена галактика, – в архетипен смисъл е затворен в тесните граници на лампата и се подчинява на волята на сегашния ѝ собственик. Този джин – този талант – съчетава в себе си опция и капацитет, както и последна дребнавост.

Ограниченията, възбраните, условните граници – самите правила, които всяват боязън, – не просто обезпечават обществена естетика и психическа непоклатимост, а вършат допустимо творчеството, което на собствен ред обновява реда.

Следователно това, което се крие под категорично декларираното предпочитание за неограничена независимост – за каквото приказват да вземем за пример анархистите и нихилистите, – не е положително предпочитание за по-голяма независимост на креативното изложение, за която загатва нарисуваната в сантиментален жанр подигравка на художника.

Всъщност то е отрицателно предпочитание – предпочитание за цялостното неявяване на отговорност, което няма нищо общо с същинската независимост. Това е една неистина, прикрита като митинг против разпоредбите. Разбира се, апелът „ Долу отговорността! ” не може да е въодушевяващ и безапелационен девиз – той е толкоз нарцистичен, че съдържа очевидно отричане на самия себе си. Докато идентичният апел „ Долу разпоредбите! ” може да бъде превдварително решен като героична концепция.

Мъдростта на същинския консерватизъм има и своята противоположна страна – заплахата статуквото да бъде опорочено и това опорочаване да се употребява с користни подбуди.

А противоположната страна на достойното за удивление изобретателно изпитание е подправената героичност на негодуващия идеолог, който, надянал маската на същински бунтовник, претендира за морално предимство и отхвърля всяка същинска отговорност.

Интелигентният и внимателен консерватизъм, както и деликатната прозорлива смяна поддържат положението на ред в света.

Но всяко от тези две феномени има своята тъмна страна и осъзнавайки този факт, е от изключителна значимост да си зададем въпроса: Какъв съм аз – същинското нещо или неговата диаметралност?

А неизбежният отговор е, че всеки от нас е по малко и от двете – може би с по-голям превес на тъмната страна, колкото и да ни е мъчно да го признаем. Това е част от вътрешната трудност, която всеки от нас носи в себе си.