Здравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша...
Здравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша, тъй като в последно време май постоянно се съмняваш в мен. И в моите проекти за теб.
Знам, че се питаш за какво ти се случва всичко това. Ето го отговорът ми: единствено по този начин щеше да станеш индивида, който си сега. Само по този начин щеше да откриеш силата, скрита в теб. Само по този начин щеше да видиш величието на мозъка и хубостта на душата си.
Трябваше да сбъдна някои от страховете ти, с цел да видиш, че можеш да минеш през тях. Защото човек е организиран по този начин. Страхува се от всичко. От неуспеха. От загубата. От болката. От самия боязън. Докато не му се наложи да се изправи лице в лице с него, да го посрещне, да го победи и да продължи. Но ти научи уроците си, нали?
Трябваше да раня сърцето ти, с цел да се научиш да пазиш сърцата на хората. Защото човек е организиран по този начин. Причинява болежка, до момента в който не изпита болежка. Наранява, до момента в който не го ранят. Обръща тил на другите, до момента в който на него не му извърнат тил. Но ти научи уроците си, нали?
Трябваше да лишава някои от приятелите ти, с цел да се научиш да цениш тези, които ти останаха. Защото човек е организиран по този начин. Забравя да се грижи за приятелите си. Забравя да им се обажда. Забравя да се вижда с тях. Забравя да ги пита по какъв начин са. Замества ги с нови. А след това и тях замества с нови. Докато най-после откри, че към този момент няма същински другари. Но ти научи уроците си, нали?
