За лицемерието на българо-сръбските отношения
Зденка Тодорова*
То не е от през вчерашния ден. И не е факсимиле. То е реалност. То е присъща линия за хора, които се преструват. Отношенията им не са откровени. Усмихват се изкуствено, тъй като и други по този начин го правели, прегръщат се въпреки и да не се харесват изключително, тупат се по рамо, обръщат се един към различен на дребни имена и след това зад тила на другия намигват, давайки знак че тупането не било откровено, а показно. Лицемерието е част от политиката и от дипломацията. Може да бъде скрито, а може да бъде и намерено, всичко зависи от страните и подтекста.
През последните три десетилетия неведнъж съм коментирала българо-сръбските връзки и няма по какъв начин за следващ път да не ги нарека лицемерни и подправени. На езика на дипломацията тези избрания не са допустими, само че аз като българка от Западните околности, правозащитничка, журналистка и публицистка с голям брой текстове и отчети, свързани с ситуацията на българското национално малцинство в Сърбия, мога да си го разреша. Още повече, че през последните три десетилетия имах опцията да видя същинското лице на българо-сръбските връзки или най-малко на онази част, която беше открита за публиката. За закритата не мога да приказвам, а тя е може би най-важната за проявление същинското лице на тези връзки.
Не разбирам, за какво откакто нещо куца във връзките сред Сърбия и България те би трябвало да се назовават „ най-хубавите през последните няколко десетилетия “, „ приятелски “, „ добросъседски “, „ другарски “. И до момента в който дипломатите и политиците ни убеждаваха в тези откровени и отзивчиви връзки сред България и Сърбия, зад тила на българската страна, Белград благодарение на държавната си телевизия, църквата, Академията на науките, Министерството на културата и останалите районни и общински организации прокарваше антибългарската си политика, която в навечерието на 2023 година кулминира с галерия, не къде и да е, а в Юридическия факултет в Белград, под наслов „ Престъпленията над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./ “. Освен насаждането на антибългарски настроения в Сърбия, тази галерия беше ориентирана и против България, против неведнъж заявяваните „ приятелски връзки “ и против добросъседството като цяло.
ВЪПРОСНАТА ИЗЛОЖБА
е последният и може би най-очевадният образец за лицемерието и фалша в българо-сръбските връзки. Това, че сръбската страна избра навечерието на Новата година да я показа на обществеността, сигурно не е инцидентно. Най-вероятно с нея Белград желае да подскаже нещо на българските си „ братя “ и „ другари “, че в 2023 година, връзките ще не престават да са си същите. Пред камерите ще се тупат по рамо с българските дипломати и политици, зад тях всичко ще продължи както и до момента.
И къде е тук българското национално малцинство? Няма го! Има понижаване на българите в Сърбия с 4000 души, има учебни заведения без обучение на български език, има изложения с антибългарски темперамент в сръбската столица, има телевизионни излъчвания за шопите, които като „ етническа група били асимилирани от българите “, има замесване на българи от Цариброд в това интензивно мероприятие, само че няма отзив в България защо иде тирада!? Ако аз не бях написала своя ядосан коментар против кино лентата за шопите, след което последва лавина от възмущения във Facebook, само че не и в българските национални и други медии и институции, никой нямаше да разбере за него. А в научните среди, може би, отново щяха да се подсмиват на сръбската концепция за шопите, както се подсмиваха при започване на 90-те години, когато беше „ преведена “ на „ шопски “ език комедията на Стефан Костов „ Женско царство “.
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ
тридесет години „ българо-сръбското добросъседство “ сподели, че не е готово да реши нито един проблем, обвързван с ситуацията на българското национално малцинство. Имаше обвинявания от страна на Белград посредством нейните институции, за осъществени закононарушения от страна на България по време на Първата международна война. Издаваха се книги с намерено антибългарско наличие, както и книги с сменена историческа фактология, организираха се „ научни “ конференции, конгреси и опела, отдадени на „ жертвите от Сурдулица “, които били „ избити по време на Първата международна война от българите “, провъзгласяваха се същите от страна на Сръбската православна черква за „ мъченици “, тиражираха се антибългарски излъчвания за българското национално малцинство, че не било българско а „ шопско “, не се допускаха български свещеници в откраднатите от страна на СПЦ български църкви и манастири, не се позволяваше слагане на Паметната плоча на убитите босилеградчани от разбойниците на Коста Печанац на знаково място в Босилеград. И тя към момента си стои в пространствата на КИЦ.
На мен персонално доста наивни ми изглеждаха българските политици, които откакто падна режимът на Милошевич, потеглиха да се прегръщат с националиста Воислав Кощуница. Той им изглеждал приветлив, без обаче да са на ясно с убежденията му и политиката му на краен националист, който няма безусловно никакви благосклонности към българите. Чуваха се и такива наивни изказвания, че ситуацията на българското национално малцинство в Сърбия щяло да се реши, когато Сърбия влезе в Европейския съюз. А Сърбия нито желае, нито бърза да влезе в Европейския съюз. Води договаряния, само че не затваря глави. Взима парите на Брюксел, само че е обвързана до гуша с Русия и Китай. Обещава, че ще съблюдава правата на националните малцинства, само че на процедура единствените, на които съблюдава правата са нейните протежета – кметове в общинската администрация и във финансирания от държавното управление Национален съвет. От време в точния момент се правеха опити „ добросъседството “ да се покаже в същинския му искра, не където и да е, а на Нешков връх, където българите завоюваха войната против крал Милан през 1885 година Само че експанзията от страна на крал Милан беше показана като „ братоубийствена война “, за която са отговорни и двете страни – неистина, сътворена от Борис Тадич и Георги Първанов посредством венците, които поставиха върху Паметната костница на Нешково край Цариброд.
Това е забележимата страна на монетата. Невидимата е задкулисието. А в него има от всичко по малко. Има проекти по какъв начин да се обезбългарят Западните околности, по какъв начин да се обезлюдят и обезбългарят цели региони в Царибродско и Босилеградско, където има огромно българско историческо завещание, по какъв начин да се фалшифицира българската история и по какъв начин да се издават книга след книга с замяна на историческите обстоятелства, което може да се види в музеите на Пирот, Сурдулица, Враня, Лесковец, Ниш.
ЧУДЯ съдебна експертиза ОБАЧЕ
на българските политици, които изцяло неподготвени за диалози с Белград заявяваха, че „ България щяла да даде безусловната си поддръжка на Белград по пътя й към Европейски Съюз “. Още си припомням по какъв начин председателката на Българския парламент, Цецка Цачева, стартира тази концепция с приповдигнато въодушевление, в очакване визитата на председателката на сръбският парламент Славица Джукич Деянович, известна като персоналната лекарка на Милошевич.
Думите на госпожа Цецка Цачева провокираха с съображение отвращение в Западните околности и в България, след което последва и митинг пред Народното събрание, само че не и опрощение от страна на високопоставената госпожа.
Няколко месеца по-късно, Българска национална телевизия заплати с държавни пари новогодишния концерт на Горан Брегович. Тогава той се подигра с националното достолепие на българите като изпя на площад „ Александър Батенберг “ известната в Сърбия ария, възхваляваща боеца Йеремия Кръстич, който съгласно песента, се биел юначен по време на Първата международна война. Срещу кого ли, в случай че не против нашите бойци! А изпадналите в транс негови български почитатели, без да знаят наличието на текста, го приветстваха с възторга на жалки отцеругатели
Да не забравим и топлите обятия сред Бойко Борисов и Александър Вучич, които не бяха една и две, а доста. Тогава да реши въпроса с българското национално малцинство, то сигурно доста от проблемите щяха да бъдат уредени. Но, единственото което „ уредиха “ Борисов и Вучич беше да дадат правото на всеки да назовава Цариброд както си желае. Стигна се до такава степен, че и българските публицисти, сходно на сръбските, от ден на ден назовават Цариброд, с идеологизираното му име - Димитровград. А политиците все по-рядко се сещат за него.
И ПОНЕЖЕ ЗАПОЧНАХМЕ
с изложбата в Юридическия факултет в Белград „ Престъпления над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./ “, дано и да приключим с нея. Изложбата „ имала за цел да разкрие българския геноцид над сърбите, българските военни закононарушения, както и българските кланета над сърбите в Македония “.
Във връзка с това, в Министерство на външните работи на Република България била извикана краткотрайно ръководещата посолството на Сърбия в страната ни. Разговорът с нея бил извършен след информацията на Агенция БГНЕС за изложбата. А какво щеше да стане, в случай че от БГНЕС не бяха съобщили за изложбата, както сториха останалите медии и организации!? Нямаше да има нито отзив, нито диалог с представител на сръбското посолство в София. Българската страна „ изразила мощна угриженост от показаните в изложбата тези “, определяйки ги като израз на нападателна агитация, ориентирана против България и против развиването на добросъседските връзки в района. От българското Министерство на външните работи подчертали, че „ на този декор организирането на събитие в навечерието на Новогодишните празници, ориентирано против България, има очевидна пропагандна цел и подклаждане на краен шовинизъм. Приемаме организирането му като част от дневния ред на избрани среди, които работят против добросъседските връзки сред Сърбия и България “.
Реакцията беше нужна и навременна. Не чакам обаче сръбската страна да поправя държанието си, още повече политиката, в която са впрегнати доста хора и институции – държавни, църковни, общински. Всъщност те схващат “добросъседството “ по този метод и по тази причина българската страна, без да й давам препоръки, би трябвало да има доста по-принципна позиция, в противоположен случай сходни изложения ще се трансфорат в част от „ добросъседските българо-сръбски връзки “ и част от лицемерието в българо-сръбските връзки. /БГНЕС
*Зденка Тодорова, публицист, журналист и правозащитник. Тя е създател на редица книги и публикации за ситуацията на българите в Западните околности.
То не е от през вчерашния ден. И не е факсимиле. То е реалност. То е присъща линия за хора, които се преструват. Отношенията им не са откровени. Усмихват се изкуствено, тъй като и други по този начин го правели, прегръщат се въпреки и да не се харесват изключително, тупат се по рамо, обръщат се един към различен на дребни имена и след това зад тила на другия намигват, давайки знак че тупането не било откровено, а показно. Лицемерието е част от политиката и от дипломацията. Може да бъде скрито, а може да бъде и намерено, всичко зависи от страните и подтекста.
През последните три десетилетия неведнъж съм коментирала българо-сръбските връзки и няма по какъв начин за следващ път да не ги нарека лицемерни и подправени. На езика на дипломацията тези избрания не са допустими, само че аз като българка от Западните околности, правозащитничка, журналистка и публицистка с голям брой текстове и отчети, свързани с ситуацията на българското национално малцинство в Сърбия, мога да си го разреша. Още повече, че през последните три десетилетия имах опцията да видя същинското лице на българо-сръбските връзки или най-малко на онази част, която беше открита за публиката. За закритата не мога да приказвам, а тя е може би най-важната за проявление същинското лице на тези връзки.
Не разбирам, за какво откакто нещо куца във връзките сред Сърбия и България те би трябвало да се назовават „ най-хубавите през последните няколко десетилетия “, „ приятелски “, „ добросъседски “, „ другарски “. И до момента в който дипломатите и политиците ни убеждаваха в тези откровени и отзивчиви връзки сред България и Сърбия, зад тила на българската страна, Белград благодарение на държавната си телевизия, църквата, Академията на науките, Министерството на културата и останалите районни и общински организации прокарваше антибългарската си политика, която в навечерието на 2023 година кулминира с галерия, не къде и да е, а в Юридическия факултет в Белград, под наслов „ Престъпленията над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./ “. Освен насаждането на антибългарски настроения в Сърбия, тази галерия беше ориентирана и против България, против неведнъж заявяваните „ приятелски връзки “ и против добросъседството като цяло.
ВЪПРОСНАТА ИЗЛОЖБА
е последният и може би най-очевадният образец за лицемерието и фалша в българо-сръбските връзки. Това, че сръбската страна избра навечерието на Новата година да я показа на обществеността, сигурно не е инцидентно. Най-вероятно с нея Белград желае да подскаже нещо на българските си „ братя “ и „ другари “, че в 2023 година, връзките ще не престават да са си същите. Пред камерите ще се тупат по рамо с българските дипломати и политици, зад тях всичко ще продължи както и до момента.
И къде е тук българското национално малцинство? Няма го! Има понижаване на българите в Сърбия с 4000 души, има учебни заведения без обучение на български език, има изложения с антибългарски темперамент в сръбската столица, има телевизионни излъчвания за шопите, които като „ етническа група били асимилирани от българите “, има замесване на българи от Цариброд в това интензивно мероприятие, само че няма отзив в България защо иде тирада!? Ако аз не бях написала своя ядосан коментар против кино лентата за шопите, след което последва лавина от възмущения във Facebook, само че не и в българските национални и други медии и институции, никой нямаше да разбере за него. А в научните среди, може би, отново щяха да се подсмиват на сръбската концепция за шопите, както се подсмиваха при започване на 90-те години, когато беше „ преведена “ на „ шопски “ език комедията на Стефан Костов „ Женско царство “.
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ
тридесет години „ българо-сръбското добросъседство “ сподели, че не е готово да реши нито един проблем, обвързван с ситуацията на българското национално малцинство. Имаше обвинявания от страна на Белград посредством нейните институции, за осъществени закононарушения от страна на България по време на Първата международна война. Издаваха се книги с намерено антибългарско наличие, както и книги с сменена историческа фактология, организираха се „ научни “ конференции, конгреси и опела, отдадени на „ жертвите от Сурдулица “, които били „ избити по време на Първата международна война от българите “, провъзгласяваха се същите от страна на Сръбската православна черква за „ мъченици “, тиражираха се антибългарски излъчвания за българското национално малцинство, че не било българско а „ шопско “, не се допускаха български свещеници в откраднатите от страна на СПЦ български църкви и манастири, не се позволяваше слагане на Паметната плоча на убитите босилеградчани от разбойниците на Коста Печанац на знаково място в Босилеград. И тя към момента си стои в пространствата на КИЦ.
На мен персонално доста наивни ми изглеждаха българските политици, които откакто падна режимът на Милошевич, потеглиха да се прегръщат с националиста Воислав Кощуница. Той им изглеждал приветлив, без обаче да са на ясно с убежденията му и политиката му на краен националист, който няма безусловно никакви благосклонности към българите. Чуваха се и такива наивни изказвания, че ситуацията на българското национално малцинство в Сърбия щяло да се реши, когато Сърбия влезе в Европейския съюз. А Сърбия нито желае, нито бърза да влезе в Европейския съюз. Води договаряния, само че не затваря глави. Взима парите на Брюксел, само че е обвързана до гуша с Русия и Китай. Обещава, че ще съблюдава правата на националните малцинства, само че на процедура единствените, на които съблюдава правата са нейните протежета – кметове в общинската администрация и във финансирания от държавното управление Национален съвет. От време в точния момент се правеха опити „ добросъседството “ да се покаже в същинския му искра, не където и да е, а на Нешков връх, където българите завоюваха войната против крал Милан през 1885 година Само че експанзията от страна на крал Милан беше показана като „ братоубийствена война “, за която са отговорни и двете страни – неистина, сътворена от Борис Тадич и Георги Първанов посредством венците, които поставиха върху Паметната костница на Нешково край Цариброд.
Това е забележимата страна на монетата. Невидимата е задкулисието. А в него има от всичко по малко. Има проекти по какъв начин да се обезбългарят Западните околности, по какъв начин да се обезлюдят и обезбългарят цели региони в Царибродско и Босилеградско, където има огромно българско историческо завещание, по какъв начин да се фалшифицира българската история и по какъв начин да се издават книга след книга с замяна на историческите обстоятелства, което може да се види в музеите на Пирот, Сурдулица, Враня, Лесковец, Ниш.
ЧУДЯ съдебна експертиза ОБАЧЕ
на българските политици, които изцяло неподготвени за диалози с Белград заявяваха, че „ България щяла да даде безусловната си поддръжка на Белград по пътя й към Европейски Съюз “. Още си припомням по какъв начин председателката на Българския парламент, Цецка Цачева, стартира тази концепция с приповдигнато въодушевление, в очакване визитата на председателката на сръбският парламент Славица Джукич Деянович, известна като персоналната лекарка на Милошевич.
Думите на госпожа Цецка Цачева провокираха с съображение отвращение в Западните околности и в България, след което последва и митинг пред Народното събрание, само че не и опрощение от страна на високопоставената госпожа.
Няколко месеца по-късно, Българска национална телевизия заплати с държавни пари новогодишния концерт на Горан Брегович. Тогава той се подигра с националното достолепие на българите като изпя на площад „ Александър Батенберг “ известната в Сърбия ария, възхваляваща боеца Йеремия Кръстич, който съгласно песента, се биел юначен по време на Първата международна война. Срещу кого ли, в случай че не против нашите бойци! А изпадналите в транс негови български почитатели, без да знаят наличието на текста, го приветстваха с възторга на жалки отцеругатели
Да не забравим и топлите обятия сред Бойко Борисов и Александър Вучич, които не бяха една и две, а доста. Тогава да реши въпроса с българското национално малцинство, то сигурно доста от проблемите щяха да бъдат уредени. Но, единственото което „ уредиха “ Борисов и Вучич беше да дадат правото на всеки да назовава Цариброд както си желае. Стигна се до такава степен, че и българските публицисти, сходно на сръбските, от ден на ден назовават Цариброд, с идеологизираното му име - Димитровград. А политиците все по-рядко се сещат за него.
И ПОНЕЖЕ ЗАПОЧНАХМЕ
с изложбата в Юридическия факултет в Белград „ Престъпления над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./ “, дано и да приключим с нея. Изложбата „ имала за цел да разкрие българския геноцид над сърбите, българските военни закононарушения, както и българските кланета над сърбите в Македония “.
Във връзка с това, в Министерство на външните работи на Република България била извикана краткотрайно ръководещата посолството на Сърбия в страната ни. Разговорът с нея бил извършен след информацията на Агенция БГНЕС за изложбата. А какво щеше да стане, в случай че от БГНЕС не бяха съобщили за изложбата, както сториха останалите медии и организации!? Нямаше да има нито отзив, нито диалог с представител на сръбското посолство в София. Българската страна „ изразила мощна угриженост от показаните в изложбата тези “, определяйки ги като израз на нападателна агитация, ориентирана против България и против развиването на добросъседските връзки в района. От българското Министерство на външните работи подчертали, че „ на този декор организирането на събитие в навечерието на Новогодишните празници, ориентирано против България, има очевидна пропагандна цел и подклаждане на краен шовинизъм. Приемаме организирането му като част от дневния ред на избрани среди, които работят против добросъседските връзки сред Сърбия и България “.
Реакцията беше нужна и навременна. Не чакам обаче сръбската страна да поправя държанието си, още повече политиката, в която са впрегнати доста хора и институции – държавни, църковни, общински. Всъщност те схващат “добросъседството “ по този метод и по тази причина българската страна, без да й давам препоръки, би трябвало да има доста по-принципна позиция, в противоположен случай сходни изложения ще се трансфорат в част от „ добросъседските българо-сръбски връзки “ и част от лицемерието в българо-сръбските връзки. /БГНЕС
*Зденка Тодорова, публицист, журналист и правозащитник. Тя е създател на редица книги и публикации за ситуацията на българите в Западните околности.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ