Защо днес връзките се разпадат толкова лесно?
Защо през днешния ден връзките се разпадат толкоз елементарно? Защо е толкоз мъчно да поддържаме връзка? Защо се разделяме толкоз постоянно, макар че се опитваме доста да обичаме? Защо хората внезапно станаха неспособни на дълготрайни връзки? Забравихме ли по какъв начин да обичаме? Или, още по-лошо, какво е любовта като цяло?
Защо през днешния ден връзките се разпадат толкоз елементарно? Това е въпрос, който вълнува и млади и остарели.
Не сме подготвени за безусловна обич. Не сме подготвени за жертви, за взаимни отстъпки, за обич, без упования. Не сме подготвени да дадем всичко най-хубаво в името на връзките ни. Искаме всичко да е елементарно. Ние сме безделници. Едно затруднение е задоволително, с цел да се откажем. Не оставяме любовта ни да пораства, тръгваме си рано.
Ние не търсим обич, а тръпката.
Искаме някой, с който да вървим на кино и кафенета, а не някой, който да ни схваща, даже когато мълчим. Прекарваме време дружно, само че не сътворяваме общи мемоари. Не желаеме да живеем скучно.
Ние не желаеме сътрудник за цялостен живот, а единствено някой, с който ще се усещаме добре тук и в този момент, и това е доста краткотрайно. Когато пристрастеността угасне, разбираме, че никой не ни е подготвил за елементарния живот. Не имаме вяра в хубостта на предсказуемостта, тъй като сме прекомерно заслепени от жаждата за завършения.
Потапяме се в безсмисления градски живот, без да оставяме място за любовта. Нямаме време за обич, нямаме самообладание да се занимаваме с връзки. Ние сме заети хора, преследващи материални фантазии, и любовта не се вписва тук. Връзките не са нищо повече от улеснение.
Ние търсим неотложно задоволство във всичко, което вършим:
Когато публикуваме нещо онлайн, незабавно чакаме харесвания; когато избираме специалност, чакаме сполучлива кариера и признание; когато избираме човек, чакаме огромна обич. Искаме зрелостта на една връзка, която идва с времето, прочувствената връзка, която се развива с годините – и чакаме това незабавно, само че не се случва по този метод. Нямаме нито време, нито самообладание да изградим същинска връзка с индивида до себе си.
Предпочитаме да прекараме един час със 100 души, в сравнение с ден с един човек.
Ние сме „ обществени “ хора. Вярваме повече в срещата с хора, в сравнение с в опознаването им. Ние сме алчни. Искаме да имаме всичко. Лесно влизаме във връзки при най-малкото привличане към човек и също по този начин елементарно ги напущаме, щом намерим някой по-добър. Не желаеме да извадим най-хубавото от този човек, с който сме. Искаме да стане съвършено незабавно. Срещаме доста, само че рядко даваме действителен късмет на някого. Всички сме разочаровани.
Технологиите ни сближават толкоз доста, че е невероятно да се диша. Физическото ни наличие е сменено от известия, чатове, видео диалози. Не изпитваме потребност да прекарваме време дружно. Вече имаме прекалено много един от различен в живота: във всяка обществена мрежа, в Skype, Viber… За какво друго да приказваме?
Ние сме потомство скитници, които не се задържат дълго на едно място. Страхуваме се от обвързване. Вярваме, че не сме основани за връзки. Дори мисълта за това плаши доста хора. Не можем да си представим какво е да си с един човек до края на живота си. Ние си тръгваме. Презираме постоянството като някакъв тип обществено зло. Обичаме да имаме вяра, че не сме като всички останали. Обичаме да имаме вяра, че не се съобразяваме със обществените правила.
Ние сме потомство, което назовава себе си „ полово освободено “.
Разделяме секса от любовта, или най-малко по този начин си мислим. Ние сме генерации на секс и разлъка. Първо вършим секс, а по-късно решаваме дали желаеме да бъдем с този човек. Да правиш секс е като да излезеш на пиво. Правим това, не тъй като обичаме индивида, а тъй като желаеме да почувстваме наслаждение, най-малко краткотрайно.
Сексът настрана също към този момент не е табу. Има даже концепцията за отворени връзки, другари с привилегии, връзки за една нощ, секс без обвързване…
Ние сме практично потомство, което се води единствено от логиката. Вече не знаем по какъв начин да обичаме безумно. Ние не бързаме към далечни земи, с цел да се срещнем с обичаните си хора. Напротив, разделяме се поради дистанцията. Ние сме прекомерно умни за обич.
Ние сме потомство, което се опасява – да се влюби, да се ожени, да се провали, да изпита болежка, да разбие сърцето си. Не позволяваме никого до себе си и не се доближаваме до никого. Седим зад високите стени, които сме построили към сърцата си, чакаме любовта и бягаме, и се крием всякога, когато се появи на хоризонта. Не желаеме да бъдем уязвими. Не желаеме да разголим душата си пред никого.
След тези констатации от практиката на психолози, евентуално разбрахте отговора на въпроса за какво през днешния ден връзките се разпадат толкоз елементарно? Но нищо не е непоправимо – можем да се върнем към „ остарелите “ обичаи на фамилния живот. Вероятно тогава ще сме по-щастливи дами.
