За трети път от 30 години – и втори от три – международната общност не успя да предотврати конфликт между Азербайджан и етническите арменци от отцепилия се регион Нагорни Карабах.
Последният конфликт, който започна на 19 септември, когато азерските сили започнаха нова голяма офанзива за превземане на анклава, приключи сравнително бързо.
Продължете да четете
списък от 4 елемента Снимки: Стотици бежанци от Нагорни Карабах бягат в АрменияВойната между Русия и Украйна: Списък с ключови събития, ден 579„Все още моите хора“: диаспората на Мианмар подкрепя борба за демокрация у домаСтотици етнически арменци бягат от Нагорни Карабах в Армениякрай на списъкаВ рамките на първите 24 часа от „антитерористичната“ операция лидерите на самопровъзгласилата се република Нагорни Карабах (НКР) се съгласиха да сложат оръжие и Азербайджан обяви победа. Три дни по-късно, когато азерските сили се придвижиха да поемат контрола над много села, мини и стратегически възвишения в Нагорни Карабах, позиционирайки се точно пред центровете на етническото арменско население, НКР се съгласи да разпусне армията си.
Може да е продължил само няколко дни, но конфликтът все пак отне много животи, даде възможност за масово разселване и предизвика смут в по-широкия регион. И още една голяма хуманитарна криза се очертава на хоризонта.
В Нагорни Карабах има около 120 000 етнически арменци. След успешното възстановяване на региона, президентът на Азербайджан Илхам Алиев каза, че би бил готов да ги интегрира в азерското общество. И все пак десетилетия на конфликт и жестокости означават, че няма доверие и значителна враждебност между двете страни. Етническите арменци вече започнаха да се придвижват към Армения в големи количества. Лидерите на НКР казват, че очакват почти всички арменски жители на размирния регион в крайна сметка да си проправят път към етническата си родина. Предвижда се това масово изселване да предизвика повече нестабилност и конфликти в региона.
Международното бездействие проправи пътя за това тежко състояние на нещата.
Русия е официалният „гарант за сигурността“ на Армения съгласно Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), която беше сглобена след разпадането на Съветския съюз, така че трябва да прави много повече, за да защити арменските интереси в Нагорни Карабах отколкото да посредничи за крехко прекратяване на огъня след всеки конфликт. Но Кремъл, който не иска да си създава враг от Баку, никога не е бил прекалено запален да се намеси в напрежението между Армения и Азербайджан. Тя последователно пренебрегваше молбите на Ереван за помощ при справянето с азерските атаки на нейна територия през годините и отказа да действа дори когато петима от нейните миротворци бяха убити в последния кръг от битки.
Русия също не е единствената, която обръща гръб на региона. Европейският съюз и Съединените щати, въпреки обявения от тях ангажимент за задълбочаване на демокрацията в бившия съветски пейзаж, също така показаха малък интерес към предотвратяването на по-нататъшни кръвопролития и изграждането на устойчив мир в Нагорни Карабах през последните три десетилетия.
След като арменските сили спечелиха първата война в Нагорни Карабах през 1994 г., поемайки контрола над районите с мнозинство от азербайджанци около анклава и разселвайки хиляди етнически азери в процеса, например, международната общност не направи нищо оказват натиск върху арменците да водят преговори с азерите и да работят за устойчиво мирно споразумение, което би било приемливо и за двете страни. Вместо да предложат ръка за помощ, както ЕС, така и САЩ си затвориха очите за тлеещото напрежение и дори спечелиха от подготовката на Азербайджан за следващата война, като му продадоха оръжия. Израел и Турция също се възползваха от увеличените военни разходи на Азербайджан, докато Русия продаваше оръжия и на двете страни.
Когато Азербайджан спечели през 2020 г. (в немалка степен поради технологичното предимство, което спечели от всички тези чуждестранни покупки на оръжия), отново никоя голяма сила не показа никакъв интерес да даде тласък за устойчив мир. Разбира се, имаше преговори, разговори и изявления, но много малко беше направено за предотвратяване на повече насилие.
Неефективността на международните посреднически усилия стана особено ясна, когато през 2022 г. Азербайджан блокира коридора Лачин, който свързва Нагорни Карабах с Армения. Блокадата продължи повече от 250 дни без никаква значима реакция от страна на международната общност и дори на Международния комитет на Червения кръст бе отказан достъп до анклава.
Не трябваше да бъде така. И двете страни в този конфликт отдавна са и все още са силно податливи на натиск от международната общност и особено от Запада.
Арменската страна очевидно търси нови съюзници, тъй като празнотата на предполагаемата защита на Русия става все по-ясна. Азербайджан също има всички основания да поддържа Запада щастлив, тъй като въглеводородното му богатство до голяма степен произтича от западни инвестиции. Западните нации също съставляват водещия пазар за продажбите на газ, който той има желание да разшири, за да замени приходите, загубени от намаляващото производство на петрол.
Бездействието на Запада изглежда е резултат от фундаментално погрешно разбиране на ситуацията в Нагорни Карабах.
Мнозина на Запад изглежда все още възприемат Армения като лоялен руски съюзник, който не би осигурил значима възвръщаемост за дипломатически, политически или дори военни инвестиции. „Руски съюзник“ обаче очевидно не е точен етикет за страна, която по-рано този месец започна съвместни военни учения със САЩ и се присъедини към Римската статуя на Международния наказателен съд, подлагайки руския президент Владимир Путин на заповеди за арест, ако той щяха да посетят.
Възприемането, че Азербайджан играе ключова роля в енергийната сигурност на Европа, беше друго извинение, изтъкнато от западните сили да не се намесват, въпреки че през 2022 г. той представляваше само три процента от европейското търсене на природен газ, по-малко от 10 процента от това, което Русия доставя преди пълномащабното нахлуване в Украйна миналия февруари и под половината от това, което Русия все още доставя.
Потенциалното разселване на цялото 120-хилядно етническо арменско население на Нагорни Карабах заплашва повторение на хуманитарната криза, която регионът претърпя през 90-те години, но в обратна посока.
Кризата може също така да има сериозни последици за арменската демокрация. Окончателната победа на Азербайджан в Нагорни Карабах доведе до най-ниската обществена подкрепа за министър-председателя на Армения Никол Пашинян, който дойде на власт на фона на продемократична революция през 2018 г. Елитът, който Пашинян изгони, беше формиран от военното ръководство, което постигна успех в първата война в Нагорни Карабах и лесно можеше да използва настоящата ситуация, за да предприеме ход за преобръщане на демокрацията.
Азербайджанският президент Алиев говори за признаване на териториалната цялост на Армения, но неговите сили продължават да заемат стратегически възвишения в страната. Азербайджан също продължава да търси „сухопътен коридор“ към своя ексклав Нахчиван на запад от Армения, което може да усложни допълнително пътя на двете страни към изграждането на устойчив мир. Въпреки че се предполага, че преговорите между НКР и Азербайджан продължават, първата няма лостове за влияние с победената армия.
Азербайджан побеждава на бойното поле, но привидно постоянният конфликт между Баку и Ереван далеч не е приключил. Предстои масово разселване и партизански конфликт в Нагорни Карабах, граждански борби и отстъпление от демокрацията в Армения, както и допълнителни междудържавни конфликти, са много реални рискове.
Международната общност трябва да се срамува от резултатите си в този конфликт. Неуспехът му да предприеме навременни и смислени действия доведе до три войни и проправи пътя за още конфликти и кръвопролития. Трябва спешно да спре да се крие зад митове за енергийната сигурност и руското влияние и със закъснение да поеме ангажимент да направи всичко необходимо, за да предотврати по-нататъшни конфликти и разселване в региона.
Ако Западът иска да убеди света в ангажимента си към международния либерален ред и към предотвратяването на разселването и етническото потисничество – толкова важно за поддържане на продължаващата подкрепа за Украйна – той трябва да действа сега, за да гарантира това войната е последната.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
