Раждането на щастливата жена
Зачетох се скоро в един текст, който обясняваше за какво вървят дружно Законът за привличането и Законът за противоположностите. Първия го знам от кино лентата „ Тайната ”, втория – от часовете по физика, когато учителят със забележително самообладание се опитваше да ни научи на нещо.
Явно е съумял индивидът, тъй като помня този закон на Нютон – че всяко деяние в природата си има противопоставяне, което му е равно по мощ и противоположно по посока. Значи, колкото по-яростно привличам неща, които желая, толкоз по-голяма е вероятността да привлека и неща, които не желая. Сянката нараства дружно със светлината.
Но ето и текста, който ме предизвика: „ Привидно ” всичко на тази планета се поддържа в равновесие чрез „ Закона за противоположностите ” – всяко нещо си има диаметралност, посредством която съществува и с помощта на която поддържа равновесие. Животът на индивида, както и този на дадена нация или цяла цивилизация „ наподобява ” се ръководи строго от Закона за противоположностите. ”
Стефано Д’Анна, „ Школата за богове ”
Замислих се за моята диаметралност. Не за сянката вътре в мен, с нея към този момент се разбирам. А за противоположната на мен жена. Тази, която е моята друга посока, моето аз, което не мога да бъда.
Може би тя живее някъде в другия завършек на света или на прилежащата улица. Жена, която има единствено децата си. И нищо друго. Скучната работа я убива всеки ден, парите все не й стигат, сама е и постоянно изтощена. И постоянно не е щастлива.
Може би тъкмо аз съм нейната диаметралност съгласно този закон. Аз, която дълго време се борих за деца и се провалих. После дълго време живях с мисълта, че съм половин жена, тъй като не станах майка. (Понякога още си го мисля). Аз имам всичко, което тя няма – работа, която обичам, вълшебни другарства, гении. Умея да пиша, ловко служа си с думите, все по-добра съм с фотоапарата. И постоянно не съм щастлива.
Но може би и двете към момента сме живи, тъй като ни има тъкмо такива. Докато тя приспива своите деца, аз би трябвало да напиша своите книги. За да открия, че майчинството не е единствено и само раждане и развъждане на деца. А задача, която, в този земен живот, не е моята. За да разбере тя, че да се жертва за децата си, е нейното предопределение. Аз да приема, че думите също са деца, тъй като и те се раждат, отглеждат и пускат на независимост, с цел да изживеят своя си живот, тъкмо както става с децата. Тя да спре да се сърди на пандиза, в който се е заклещила.
Трудни са тези уроци, изключително в случай че ти си ученикът. И не става бързо, въпреки да наподобява просто като промяната на един Уиндоус с различен в компютъра.
Сигурно тя ме гледа от другия завършек на света, или от прилежащата улица, и завижда на свободата ми, на гения ми да пиша, на опцията ми да пътувам и да върша каквото желая, когато желая. Сигурно плаче, тъй като не може да опише нито тъгата, нито насладата си с думи, плаче вечер, останала без сили, до момента в който аз… нищо не върша. Сигурна съм, че плаче за себе си, тъй като и аз рева за себе си, когато видя, че потегля с децата на разходка, че пуска следващата порция фотоси във Facebook, когато дружно с тях потегля в първи клас. Ще рева, когато пристигна време за абитуриентския бал и за бялата сватбена рокля… Плачем и двете за неща, които в никакъв случай няма да преживеем.
Но сме живи и двете. Точно такива и тъкмо в този момент. И сме незаменими една за друга. Тя без мен не може да отгледа децата си, аз без нея не мога да напиша книгата, за която бленувам.
Ако една от нас стъпи на погрешно, цялата Вселена се размества и двете ни боли. За да съществува равновесието, сме нужни и двете. И сме скъпи, скъпи сме дори – за нас, за планетата Земя, за Вселената, за Бог. Двете половини на една цялостна жена. И, когато някой ден (а това сигурно ще стане), двете се срещнем (или може би към този момент сме се срещнали), когато се слеем в клетките си, ще се роди ЩАСТЛИВАТА ЖЕНА. Тази, която и двете си мислим, че не сме, че в никакъв случай няма да сме, тъй като изчезналата половина свиреп боли. Но Законът за привличането е толкоз мощен… И неминуем.
Ако в този момент пишех разказ, тук щеше да е моментът за положителния поврат, който постоянно стартира с изречението: И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО… Началото на нова глава в живота на моята щастлива героиня.
Автор: Сашка Александрова / myvelikoturnovo.com
