Държавата навсякъде, регулации до задушаване
Забранете и нерегламентираното развъждане на мушкато по терасите
България е страната с най-вече следовници на оруеловия „ биг брат “ на глава от популацията. Не, нямам поради чалга-шоуто, което копи-пейстна наименованието на популярния разказ „ 1984 “ и залива от години злополучния български фен с телевизионните екскременти на плиткоумието, пошлостта и баналната нецензурност. Говоря за тази фанатична обсесия по „ огромната “ страна, която би трябвало да е на всички места. И да контролира всичко и всички. Да позволява, да лицензира, да дава, да взема, да глоби, да изисква, да следи, за оказва помощ, да насърчава, да бърка в душите на хората, да им споделя по какъв начин да мислят и какво да приказват. В античните земи на хан Аспарух от рода Дуло висшото „ провидение “ не е Свободата, а Държавата. Всемогъща и всепоглъщаща. Държавната регулация е нейната „ свещена книга “, а Негово Величество Чиновникът – нейният оракул. Секта на всемогъщата власт.
Тук не може просто да започнеш бизнес, а страната да те глоби, единствено в случай че не спазваш откритите условия. Тук би трябвало да чакаш разрешението на чиновника, да плащаш безчислени такси, да вадиш по няколко дузини позволения, с цел да отвориш сергия за тиквени семки. Само характерност от домоуправителя не желаят. И несъмнено регистрират това като триумф в битката с непотребните разрешителни режими. Онзи ден четох, че някакви служители желали да се забрани развъждането на кокошки в „ нерегистрирани обекти “. Сиреч, бабите на село би трябвало да си лицензират курниците. Налагало се било поради битката с птичия грип. Ами забранете и нерегламентираното развъждане на мушкато по терасите, щото битката с листните въшки е титанична.
Други пророци на въпросната фракция си наумили, че трябвало да контролират интернет-медиите. Държавен орган да разрешавал кой да си прави уебсайт и да следи какво се написа там. Така щели да се борят с „ подправените вести “. И в случай че чиновникът-контрольор реши, че в някой уебсайт написа неправилни неща – да го закрива с цялата суровост на закона. Модерна версия на преследването за вицове по времето на тоталитаризма. Правилно, аман от тази независимост на словото. Води до неустойчивост и неустановеност. Нужна е регулация. Държавата би трябвало да следи. Чиновниците би трябвало да сочат правия път. Как по този начин някой ще си приказва и написа каквото му скимне? Каква е тази свободия? В припадък на несдържан конструктивизъм предлагам да вкарат и обвързване на Народното събрание да гласоподава годишен азбучник на позволените тематики и изрази, който да е наложителен за всички и да се криминализира неспазването му. Няма да стъпим на „ гола поляна “. Авторитарният режим на деветнайсетомайци през 1934 година е нарекъл аналогичния държавен орган тогава „ Дирекция на публичната обнова “. Основна задача на този „ регулатор “ е била надзор върху писаниците в печата. За да няма „ подправени вести “, сиреч антиправителствена агитация. Не е имало интернет, другояче сигурно щяха да включат и уеб страниците. Първият шеф бил Петко Пенчев от ВМОРО. Значи с изключение на предвидимост на осведомителната среда (да назовем нещата с по-брюкселска лексика), ще има и последователност, поради създателите на днешната концепция за надзор на интернет-медиите, които също са от Вътрешна македонска революционна организация.
Все в тази посока, разискват напълно съществено да трансфорат МПС-тата в субекти на правото. Казано по-простичко – пътните нарушавания да се водят на автомобила, а не на лидера. И като е по този начин – „ бонус-малус “. Един държавен „ фокус-мокус “, с който да вдигнат безумно цените на застраховката „ Гражданска отговорност “. А пък откъм туристическото ведомство се чуват гласове визитите при вуйчо в провинцията да се третират като „ туризъм “. Дано да е единствено слух. Защото идната стъпка разумно ще бъде въвеждане на данък за киселото зеле и патентен налог за приемане на посетители в къщи. Това последното си е живо ресторантьорство под прикритие – по какъв начин по този начин не са го регулирали до момента!?
От лявото кьоше пък решили, че страната би трябвало да води 18-годишните на културни мероприятия. „ Културен чек “ щели да раздават на калпак на стойност 200 лева Че по какъв начин другояче, за къде сме без да ни се оказва помощ? Кой различен, с изключение на страната? Отнема страната пари от тези, които работят и заплащат налози, с цел да ги раздаде не на заболели и безпомощни, не на деца, а на здрави и прави пълнолетни младежи, с цел да вървят на кино и спектакъл. Интересно по какъв начин сме оживели по време на соц-а, когато връщахме празни шишета от бира и швепс и с получените стотинки отивахме на кино. Оставаше и за сметанов сладолед по 25 ст. Шоколадовият беше 31 ст. и от време на време празните шишета не стигаха. Мъкнехме ги, от време на време на почивки, но си изкарвахме стотинките с труд. Не чакахме страната да ни „ дава “. Хем беше социализъм. А в този момент страната и това трябвало да прави. Чудя се единствено за какво след „ културния чек “, не вземат да измъдрят и други такива чекове да раздава. Примерно, в случай че младежът работи осем месеца, страната да му заплаща още четири месеца без да работи. Ей, по този начин – с цел да има свободно време да се самоусъвършенства. Щото по този начин разбираме демокрацията – едни да работят, с цел да могат други да вървят на кино без пари.
И изобщо, колкото се може повече страна и регулации. До задушаване. Искаш да излезеш на разходка – подаваш писмена молба една седмица по-рано до общината по местоживеене, плащаш такса „ разходка “ и чакаш позволение. Отказите да се апелират по правосъден ред. Щото би трябвало да се борим с това безредно и неорганизирано шляене по улиците – основава чувство за безпорядък, което вреди на капиталовия климат.
Шегата настрани. Но страната ни обраства с все по-голяма администрация и тонове безумни регулации. Превръщаме се в БРБ – Бюрократична Република България. Купища организации и комисии. Двеста шестдесет и пет общини – доста от тях безусловно безсмислени от становище на стопански капацитет, човешки запаси и вероятности за независимо развиване. Но с административен уред и държавна дотация. Доста скъпичко ни излиза гордо развятият народен байрак пред всяко сходно кметство. Никой обаче не смее да огледа към тази „ черна дупка “ – незабавно ще ревнат гороломно локални патриоти, че „ страната би трябвало да оказва помощ “ (за да бъдат те на държавна хранилка в общината). Партии ще заусукват дълбокомислено какъв брой е комплицирано. Докато пресмятат на разум какъв брой сладки бюджетни службици за устройване на партийци и техни родственици ще бъдат премахнати, в случай че се извърши рационална административно-териториална промяна и тези общини, които се състоят от по няколко мъждукащи села, бъдат присъединени към по-големи и жизненоспособни. Но да беше единствено това. А то – всеки, който не си прави работата заради несръчност или безнаказаност, се оправдава с „ потребност от законодателни промени “. Колчем някой надзорен орган бъде подгонен, че не работи дейно, и незабавно се намира някой умен чиновнически глас, който да предложи криминализация на съответните действия. Порочната философия е, че контролните органи са надали освен за регистрация на нарушаванията, а същинските наказания би трябвало да ги вкараме в Наказателния кодекс, с цел да му мисли прокуратурата.
Всеки, който не знае по какъв начин да реши един проблем, зове да се намеси страната. Ама дали става дума за независимост на словото или за икономическа независимост, няма никакво значение – значимо е страната да се намеси, с цел да свалим отговорност от себе си. И да има още един механизъм за разпределение и преразпределяне на държавните запаси от страна на служителите.
Няма никакво подозрение, че страната би трябвало да бъде укрепвана, а контролната система усъвършенствана. Хроничният проблем на България не са нито законите, нито Конституцията, а правоприлагането. Но това не значи, че би трябвало да разрастваме до безспир администрацията и да я въоръжаваме с всевъзможни регулации. Не значи също и че концепциите за „ минимална страна “, „ държава-нощен надзирател “, са потребни за българската реалност с оглед общественото ни състояние, правна, гражданска и институционална просвета. Защото имаме обезверена потребност от интелигентна и систематична държавна политика и интервенция в редица сфери. Като опазване на здравето и обучение, да вземем за пример. Но свръхдържавата, гигантската администрация също са нездравословни. Прекомерните регулации се трансформират в окови за предприемчивостта и себеизявата. В отрова за нововъведенията. Колкото повече страна, толкоз по-малко независимост. Азбука! Ще я изучим ли в миналото?
България е страната с най-вече следовници на оруеловия „ биг брат “ на глава от популацията. Не, нямам поради чалга-шоуто, което копи-пейстна наименованието на популярния разказ „ 1984 “ и залива от години злополучния български фен с телевизионните екскременти на плиткоумието, пошлостта и баналната нецензурност. Говоря за тази фанатична обсесия по „ огромната “ страна, която би трябвало да е на всички места. И да контролира всичко и всички. Да позволява, да лицензира, да дава, да взема, да глоби, да изисква, да следи, за оказва помощ, да насърчава, да бърка в душите на хората, да им споделя по какъв начин да мислят и какво да приказват. В античните земи на хан Аспарух от рода Дуло висшото „ провидение “ не е Свободата, а Държавата. Всемогъща и всепоглъщаща. Държавната регулация е нейната „ свещена книга “, а Негово Величество Чиновникът – нейният оракул. Секта на всемогъщата власт.
Тук не може просто да започнеш бизнес, а страната да те глоби, единствено в случай че не спазваш откритите условия. Тук би трябвало да чакаш разрешението на чиновника, да плащаш безчислени такси, да вадиш по няколко дузини позволения, с цел да отвориш сергия за тиквени семки. Само характерност от домоуправителя не желаят. И несъмнено регистрират това като триумф в битката с непотребните разрешителни режими. Онзи ден четох, че някакви служители желали да се забрани развъждането на кокошки в „ нерегистрирани обекти “. Сиреч, бабите на село би трябвало да си лицензират курниците. Налагало се било поради битката с птичия грип. Ами забранете и нерегламентираното развъждане на мушкато по терасите, щото битката с листните въшки е титанична.
Други пророци на въпросната фракция си наумили, че трябвало да контролират интернет-медиите. Държавен орган да разрешавал кой да си прави уебсайт и да следи какво се написа там. Така щели да се борят с „ подправените вести “. И в случай че чиновникът-контрольор реши, че в някой уебсайт написа неправилни неща – да го закрива с цялата суровост на закона. Модерна версия на преследването за вицове по времето на тоталитаризма. Правилно, аман от тази независимост на словото. Води до неустойчивост и неустановеност. Нужна е регулация. Държавата би трябвало да следи. Чиновниците би трябвало да сочат правия път. Как по този начин някой ще си приказва и написа каквото му скимне? Каква е тази свободия? В припадък на несдържан конструктивизъм предлагам да вкарат и обвързване на Народното събрание да гласоподава годишен азбучник на позволените тематики и изрази, който да е наложителен за всички и да се криминализира неспазването му. Няма да стъпим на „ гола поляна “. Авторитарният режим на деветнайсетомайци през 1934 година е нарекъл аналогичния държавен орган тогава „ Дирекция на публичната обнова “. Основна задача на този „ регулатор “ е била надзор върху писаниците в печата. За да няма „ подправени вести “, сиреч антиправителствена агитация. Не е имало интернет, другояче сигурно щяха да включат и уеб страниците. Първият шеф бил Петко Пенчев от ВМОРО. Значи с изключение на предвидимост на осведомителната среда (да назовем нещата с по-брюкселска лексика), ще има и последователност, поради създателите на днешната концепция за надзор на интернет-медиите, които също са от Вътрешна македонска революционна организация.
Все в тази посока, разискват напълно съществено да трансфорат МПС-тата в субекти на правото. Казано по-простичко – пътните нарушавания да се водят на автомобила, а не на лидера. И като е по този начин – „ бонус-малус “. Един държавен „ фокус-мокус “, с който да вдигнат безумно цените на застраховката „ Гражданска отговорност “. А пък откъм туристическото ведомство се чуват гласове визитите при вуйчо в провинцията да се третират като „ туризъм “. Дано да е единствено слух. Защото идната стъпка разумно ще бъде въвеждане на данък за киселото зеле и патентен налог за приемане на посетители в къщи. Това последното си е живо ресторантьорство под прикритие – по какъв начин по този начин не са го регулирали до момента!?
От лявото кьоше пък решили, че страната би трябвало да води 18-годишните на културни мероприятия. „ Културен чек “ щели да раздават на калпак на стойност 200 лева Че по какъв начин другояче, за къде сме без да ни се оказва помощ? Кой различен, с изключение на страната? Отнема страната пари от тези, които работят и заплащат налози, с цел да ги раздаде не на заболели и безпомощни, не на деца, а на здрави и прави пълнолетни младежи, с цел да вървят на кино и спектакъл. Интересно по какъв начин сме оживели по време на соц-а, когато връщахме празни шишета от бира и швепс и с получените стотинки отивахме на кино. Оставаше и за сметанов сладолед по 25 ст. Шоколадовият беше 31 ст. и от време на време празните шишета не стигаха. Мъкнехме ги, от време на време на почивки, но си изкарвахме стотинките с труд. Не чакахме страната да ни „ дава “. Хем беше социализъм. А в този момент страната и това трябвало да прави. Чудя се единствено за какво след „ културния чек “, не вземат да измъдрят и други такива чекове да раздава. Примерно, в случай че младежът работи осем месеца, страната да му заплаща още четири месеца без да работи. Ей, по този начин – с цел да има свободно време да се самоусъвършенства. Щото по този начин разбираме демокрацията – едни да работят, с цел да могат други да вървят на кино без пари.
И изобщо, колкото се може повече страна и регулации. До задушаване. Искаш да излезеш на разходка – подаваш писмена молба една седмица по-рано до общината по местоживеене, плащаш такса „ разходка “ и чакаш позволение. Отказите да се апелират по правосъден ред. Щото би трябвало да се борим с това безредно и неорганизирано шляене по улиците – основава чувство за безпорядък, което вреди на капиталовия климат.
Шегата настрани. Но страната ни обраства с все по-голяма администрация и тонове безумни регулации. Превръщаме се в БРБ – Бюрократична Република България. Купища организации и комисии. Двеста шестдесет и пет общини – доста от тях безусловно безсмислени от становище на стопански капацитет, човешки запаси и вероятности за независимо развиване. Но с административен уред и държавна дотация. Доста скъпичко ни излиза гордо развятият народен байрак пред всяко сходно кметство. Никой обаче не смее да огледа към тази „ черна дупка “ – незабавно ще ревнат гороломно локални патриоти, че „ страната би трябвало да оказва помощ “ (за да бъдат те на държавна хранилка в общината). Партии ще заусукват дълбокомислено какъв брой е комплицирано. Докато пресмятат на разум какъв брой сладки бюджетни службици за устройване на партийци и техни родственици ще бъдат премахнати, в случай че се извърши рационална административно-териториална промяна и тези общини, които се състоят от по няколко мъждукащи села, бъдат присъединени към по-големи и жизненоспособни. Но да беше единствено това. А то – всеки, който не си прави работата заради несръчност или безнаказаност, се оправдава с „ потребност от законодателни промени “. Колчем някой надзорен орган бъде подгонен, че не работи дейно, и незабавно се намира някой умен чиновнически глас, който да предложи криминализация на съответните действия. Порочната философия е, че контролните органи са надали освен за регистрация на нарушаванията, а същинските наказания би трябвало да ги вкараме в Наказателния кодекс, с цел да му мисли прокуратурата.
Всеки, който не знае по какъв начин да реши един проблем, зове да се намеси страната. Ама дали става дума за независимост на словото или за икономическа независимост, няма никакво значение – значимо е страната да се намеси, с цел да свалим отговорност от себе си. И да има още един механизъм за разпределение и преразпределяне на държавните запаси от страна на служителите.
Няма никакво подозрение, че страната би трябвало да бъде укрепвана, а контролната система усъвършенствана. Хроничният проблем на България не са нито законите, нито Конституцията, а правоприлагането. Но това не значи, че би трябвало да разрастваме до безспир администрацията и да я въоръжаваме с всевъзможни регулации. Не значи също и че концепциите за „ минимална страна “, „ държава-нощен надзирател “, са потребни за българската реалност с оглед общественото ни състояние, правна, гражданска и институционална просвета. Защото имаме обезверена потребност от интелигентна и систематична държавна политика и интервенция в редица сфери. Като опазване на здравето и обучение, да вземем за пример. Но свръхдържавата, гигантската администрация също са нездравословни. Прекомерните регулации се трансформират в окови за предприемчивостта и себеизявата. В отрова за нововъведенията. Колкото повече страна, толкоз по-малко независимост. Азбука! Ще я изучим ли в миналото?
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ