Забележителната серия от гафове на премиера Кирил Петков е симптоматична

Забележителната серия от гафове на премиера Кирил Петков е симптоматична за неговото ментално и прочувствено положение, доминирано от все по-примитивни форми на психологични отбрани като отказване, изтласкване, изместване. Суровата действителност от ден на ден се стоварва върху плещите му и той просто наподобява изплашен, както и да го прикрива.

Вицепремиерът Асен Василев е в самобитен нарцистичен транс – претрупан със свръхочаквания, предпазен от интелектуалната си аура измежду свои и непознати, концентриращ от ден на ден власт и въздействие. Той изумително припомня на хакер, само че който му следва да срине системата и след това да офейка крепко пушек.

Архитектурата на кабинета прилича феодална конструкция, в която всеки е полуавтономен водач на своето притежание, стреми се усили контрола и властта си.

„ А–отборът “ има манифестирано водачество на министър-председателя, който от ден на ден замязва на аташиран „ жертвен агнец “ с натрупването на проблемите и закъсняването на решенията и дейностите.

Това се споделя в коментар на обществения психолог Росен Йорданов:

„ Преди да отговоря на въпросите ви бих желал да направя малко конкретизиране, по отношение на употребяваната терминология и психичните понятия. Правя тази спогодба, с цел да избегнем неоправдателни и поляризирани тълкувания измежду вашите читатели, присъщи за времето, в което живеем. Също по този начин и от почитание към възприятията на хора, които биха възразили против избрани „ психо-диагностични етикети “, каквито биха им изглеждали термините, които ще употребявам. На мен и освен на мен, ми прави усещане, че всеки интервал наподобява постанова на обществените коментатори и така наречен анализатори някакъв тип „ дезинфекция “ на езика, което е умишлено и неумишлено изпитание да се манифестира обективност и правота. Това е оня асортимент на нестигматизиращи изрази и думи, които да разказват явленията и събитията по този начин, че те да звучат хем правилно хем без оценъчен колорит и отрицателна конотация. За страдание живеем във време, освен у нас, само че и по света, в което по-често

истината става жертва на политическата уместност

Особено от митингите през 2020 година насам е видно, че колкото по-неетикетиращ е един израз, толкоз по-конвертируем е той в визиите на публиката за „ експертното равнище и обективността “ на съответния анализатор. Така да вземем за пример, когато разясних по разнообразни медии митингите преди година и половина, бях употребявал прилагателното „ мазохистичен “, с цел да опиша предвижданията си за резултата от тези публични безредици и процеси. Разбира се, тогава доста хора евентуално се засегнаха, обяснявайки си думата най-вече като оценка, че протестиращите разказани по този метод са хора, които се стремят към болката и страданието. Разбираема, само че много примитивна трактовка, която остави в сянка по-смисления и публично важен въпрос по отношение на това за какво ние още веднъж и някак обсесивно се замесваме в действия, които са мъчителни за нас, макар героичните ни и съзнателни старания да постъпим сякаш по-различен метод всеки идващ път. Дори и когато „ мазохистичен “ беше заместено със „ самопровалящ “ се, отново не звучеше задоволително задоволително, изключително от позиция на действителността през днешния ден, когато все по-ясно се вижда и усеща клиничната точност на този термин, имайки поради мъчителните и травматични измерения на днешната „ смяна “ в която „ триумфално “ кулминира митинга.

Ето за какво се надявам вашите читатели да се отнасят с по-широко схващане към потребления от мен понятиен уред, когато приказваме за самостоятелните и груповите характерности на днешните ръководещи.

Честно казано съм сюрпризиран ненапълно от сериозният интерес към две три мои изявленията по тематиката за психичното пояснение на дейностите и думите на премиера Кирил Петков. Не тъй като симулирам невзискателност или недооценявам известността на министър-председателя, а тъй като се изненадах какъв брой скоро и какъв брой огромно и съществено е вниманието към лавинообразно възходящите гафове на думи и каузи от господин Петков. При това забележете, това, в случай че осъждам по мненията на мнозина „ не е интереса на злорадството, не. По-скоро това е интерес, произлизащ от тревожния въпрос „ Какво в действителност му има? “ Интерес с възходяща тревога и безпокойствие. За мен няма подозрение, че тази „ забележителна “ серия от гафове на премиера е симптоматична за неговото ментално и прочувствено положение, доминирано от все по-примитивни форми на психологични отбрани като отказване, изтласкване, изместване или реактивна групировка, целящи да го предпазят все по-ескалиращото безпокойствие, което изпитва да не прерасне във всепоглъщащо го възприятие на боязън или суматоха. Помолих за схващане вашите читатели и ще се опитам вместо да определям, да изброя признаците отличаващи посочените от мен психологични механизми на отбрана, позната от психоанализата. Например чиновник, чието работно място е застрашено от идно редуциране на щата, заради въвеждане на нова конструкция, безусловно не вижда какво става в неговата организация и не реагира на надвисналите промени. Като подценява забележимото отрицателно развиване на нещата в своята професионална сфера, той се защищава от мисълта, че ще загуби работното си място, в същото време от обвързваните с това безпокойствие и боязън за бъдещото си битие. Това да вземем за пример е отричане. Или шефът ругае собствен зависещ шеф, който директно по-късно излива гнева си върху собствен зависещ, вместо да влезе в спор с шефа т.е. насъбраните враждебни усеща се пренасочват към различен обект, което е изместване. Мога да дам още един подсещащ образец на вашите читатели – когато нежеланите афекти и страсти се отстраняват като на тяхно място се образуват хипербилизирани усеща, които са несъвместими или противоположни на отстранените – вместо подозрения, боязън и неустановеност, демонстрираш преливащ възторг, оптимизъм и убеденост. Всичко това гарнирано с непрекъснати лапсуси и нонсенс изявления. Сигурен съм, че вашите интелигентни читатели към този момент са приспособили доста образци от обществените изяви на господин Петков към тези къси описания.

Не бих се заел с отговорно изложение на неговия самостоятелен темперамент, само че имам вяра, че не бъркам за психологичното му положение. Истината е, че

суровата действителност от ден на ден се стоварва върху плещите на новоизлюпения ни министър председател

и той просто наподобява изплашен, както и да го прикрива и какъвто и да е в очите на околните и приятелите си.

За господин Асен Василев към този момент като че ли са по-характерни дистанцираността (от медиите, от улицата от съвсем всички), позицията „ в сянка “, нарушение от блиц-изригвания по обособени въпроси, които доста припомнят „ остри влизания с бутонките напред “ в нечии „ крайници “. Това му оказва помощ като че ли да ускорява мненията и „ слуховете “, че е по-умен от съратника си, че е прозорлив и даже подъл. Разбира се одобряващата аудитория „ тръпне в очакване “ той да избухне с гениални решения на надвисналите тежки проблеми и че неуморно работи в „ изгода роду “, както се показваше един някогашен политик. Недоверчивите в обществото, мнозина от работодателите да вземем за пример, от своя страна „ обезпокоително се озъртат “ от кое място и по кое време ще им пристигна някой „ шут “ или „ ъперкът “, който този другояче добродушно изглеждащ хитрец, може да им нанесе изведнъж. Не зная какъв човек е господин Василев, само че по спорадичните му реакции и приписвани му планове ми се вижда, че е в някакъв самобитен нарцистичен транс – претрупан със свръхочаквания, предпазен от интелектуалната си аура измежду свои и непознати, както и от „ оголената по матросовски гръд “ против злободневието на приятеля си Кирил, концентриращ от ден на ден и повече власт и въздействие и в това време необичайно и тъмно самовглъбен и небрежен за публичните тежнения и недоволства по метод, изумително напомнящ хакер, само че който му следва да срине системата и след това да офейка крепко пушек.

Прогнозите в логиката на психиката би трябвало наложително да регистрират и груповата динамичност. Както заслужено отбелязва един от най-изявените откриватели на този феномен Курт Левин „ дребната група е едно поле на психологични сили и държанието на всеки един член на групата е повлияно от тези психологични сили “. В този смисъл няма по какъв начин да разберем сегашното и бъдещето без да обърнем внимание на цветисто обещания ни от господин Петков „ А-отбор “, тъй като груповите процеси оказват въздействие върху самостоятелното държание и го трансформират. Много значимо в този разбор е да отбележим, че има няколко фактора, които мощно въздействат на груповата динамичност – груповия опит, структурата, водачеството идентификацията и държанието.

Ако се ориентираме по тези знаци, то във връзка с груповия опит е видно, че той е много хетерогенен за другите членове на държавната коалиция. Някои са носители на по-йерархизиран и автократичен колективен опит, където господства субординацията, престижите, дисциплината, строгостта и подчинението – типични представители са госпожа Нинова и останалите Българска социалистическа партия министри, хората на Радев – Янев и Рашков, само че също по този начин ненапълно и хората на Слави в държавното управление. Друг вид колективен опит показват участниците от Демократична България, където нещата наподобяват съвсем на противоположния полюс. В съпоставяне с хората на Нинова и Трифонов, представителите на Демократична България се нареждат надали не като политически „ хипстъри “ с афинитет към самостоятелния метод на мислене, нонконформистко държание, лимитиран почит към бюрократични регулации и формалности, висока приемливост към субкултурите и висока протестна подготвеност при допир с висшестоящи и престижи. Третата група на Политическа партия е самобитен микс от утилитарен плурализъм, еклектичен прагматизъм и нормативен релативизъм – засукан метод да опиша „ леви цели с десни ограничения “, „ просто Киро “, дебатите за „ канадското поданство и конституцията “, обтекаемото и „ креативно “ тълкувание на нормите и престижите, неофициалната атмосфера и дух и прочие феномени.

Неминуемо този фактор рефлектира върху структурата на „ А –отбора “ и проблемите с водачеството. Накратко архитектурата на кабинета прилича, както заслужено означават някои, феодална конструкция, в която всеки е полуавтономен водач на своето притежание, стреми се усили контрола и властта си, посредством формиране на вътрешни подгрупи – диади, триади и т.н и външни съюзи и обединения, които да утвърждават „ сепаратистките “ трендове. Както сами виждате в „ А – тима “ има манифестирано водачество на министър-председателя, който от ден на ден замязва на аташиран „ жертвен агнец “ с натрупването на проблемите и закъсняването на решенията и дейностите. Има „ водачество в сянка “ репрезентирано от господин вицепремиера Василев. Има мощни сепаритистки течения, произлизащи както от властовите обноски и особености на някои членове, (напр., госпожа Нинова), по този начин и от мощното въздействие на външни престижи – Президент, партийни водачи, непознати посолства и олигарси.

Поведението на членовете на групи, заети с решение на съответни задания, може както да способства за развиването на групата, по този начин и да го затрудни. За малко време имаме обилие от образци в съвсем всяко отраслово министерство за дейности, които с изключение на, че са „ персонално мнение “ (с изразени външно и вътрешнополитически позиции) и „ персонален интерес “ (с роднинските и другарските назначения) са и ослепителен образец за контрапродуктивно държание на груповите членове. А това, което действително подкрепя развиването на ефикасни групови отношения-формални и неофициални – е стимулираното държание, насочено към общогруповата цел. Такива дейности са към момента необичайност, както в парламентарния, по този начин и в държавния колективен дневен ред на обединението. „ Акциите “ на Рашков в „ Булгаргаз “ и престрелките с КЕВР не са образец за сходно стимулирано държание.

Очертавайки тази картина считам, че това е

христоматийна формула за исблъсъци и спорове

Лидерството е едва и неефективно, тъй като то не почива на сходно схващане на груповата подчиненост, лишено е от престиж и е едва подкрепено от идентификация с групата и груповата цел – не приказваме за декларациите. Идентификацията на процедура се поддържа от концепцията за външния зложелател, която би трябвало да признаем че е мощна, само че и също по този начин нетрайна, изключително при неподходящ процес. Силно деструктивен за груповата динамичност фактор е и събитието, че груповата цел не обслужва в задоволителна степен самостоятелните ползи на участниците. Членовете имат да вземат решение свои самостоятелни вътрешни проблеми, както в партиите, по този начин и с последователите на организационно и ценностно равнище.

Нещо повече. От множеството теории за групите и груповите процеси знаем, че всяка група претърпява метаморфози в своето развиване. Това са стадии или стадии, преди да се стигне до етапа на успеваемостта, когато тя работи качествено и експедитивно за реализиране на задачите. Повечето създатели, с разнообразни наименования, разказват няколко значими стадия, които могат да блокират или напряко да неодобряват съществуването на групата. Фаза на ориентировка, фаза на споровете, фаза на илюзорния консенсус. Мисля си, че „ А – тимът “ завършва с стадия на „ разчупване на ледовете “ и стремително се навлезе към етапа на споровете и провокациите, което значи време на наместване на позициите и неофициалната власт в групата, че настъпват пререкания и търкания. Ако оцелее, най-вероятно до приемане на бюджета, му следва най-опасната фаза, тази на фиктивния консенсус, която е доминирана от възприятието за „ оцеляване след стихия “, еуфория от превъзмогването на първите провокации, връзките са видимо близки, само че остават скрити напрежения, които в идващия етап на „ разрушение на илюзиите “ могат да доведат до разпад, в случай че членовете осъзнаят, че групата не работи задоволително дейно и държанията ориентирани към реализиране на груповите цели са изместени от приоретизиране на самостоятелните потребности и ползи, а дейностите ориентирани към поддържане на екипните взаимоотношения са лимитирани или неефикасни. Има един елементарен принцип, който е годен и в теорията и съм го следил като феномен неведнъж и в практиката и той гласи: Ако държанията в един екип са в съответствие към 60 % дейности по осъществяване на дилемите, към 30% държания ориентирани към поддържане на груповото взаимоотношение и не повече от 10% са дейности, свързани с самостоятелната изява и интерес, тогова групата има бъдеще, а екипът прави добра работа. Към момента, не мисля, че следим даже и нещо релативно покрай сходна печеливша настройка, в противен случай нещата са обърнати назад. Дори следим много признаци на по този начин наречения „ болен “ екип, а точно: групово мислене – всички мислят еднообразно, конформизмът доминира, изключително по някои теми; липса на дисциплинираност – егоистичните прояви се ускоряват, водача се слага под съмнение; усилване на отбранителното държание – членовете незабелязано минават от самодеен, към предпазен режим на мислене и деяние, ускоряват се заканите към действителни и мислени „ външни врагове “, външно обвинителните тълкования и пояснения се усилват, които са признаци за боязън и възприятие за опасност, вътрешна неустановеност и нерешителност в способността да се справяш със дилемите и да решаваш проблемите. Също по този начин и съмнителна консолидираност “, се споделя в разбора за БГНЕС на обществения психолог Росен Йорданов. /БГНЕС