Стоян МИХАЙЛОВСКИ ~ В царството на тиквите кратуната е цар
За вярата, управата, народа, времето и духа – с думите на писателя, общественика, поета-философ, сатирика, майстора на баснята Стоян Михайловски, в деня когато се навършват 160 години от неговото рождение.
Погледнете по какъв начин запада православието.
Защо запада?
Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна адмирация и апостолска жаркост, некадърни да провеждат никакво духовно попечителство, предадени на изсъхнал педантизъм и на безплодно обредолюбие!
Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа - в същите тези страни, където така жалостно крее и линее православието.
Духът е, който дава живот.
Духът гдето липсва - животът е един мамлив облик на живот, едно незадълбочено привидение, една емблема на безсмислие и неразумност.
Нека впрочем обърнем тил на изкуствения, на вънкашния либерализъм.
Нека престанем да отъждествяваме тези две работи - съществени демократически наредби и действителна национална демократическа организация.
Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.
Най-вредоносната омайност е омаята от небивалици, от мислени богатства, от неосъществими преустройства.
Такава е българската омайност.
Такава е, по-вярно, омаята на тези постоянно разбунени юношески детайли у нас - детайли, които нито преди петдесет години, нито през днешния ден, не смогнаха да схванат тая истина - че единственият, легален, рационален, дееспособен и народоспасителен бунтовник е Времето!
***
Когато се установи в едно общество печалният тоя факт - че цифрата на развалените хора непрекъснато се умножава - залавят се за работа моралистите и законодателят. Моралистът увещава, законодателят обуздава. Моралистът припомня повелята на Бога и демонстрира, че в нея стои всяка доброчестина. Законодателят заплашва с шибалото, което държи в ръката си; навремени той бива безсърдечен: взима нажежено желязо и го слага върху язвите на обществото.
***
В България главните институции прогласяват страната за правова страна. Това е великолепно. Но ще бъде великолепно тоже, в случай че се знаяше добре, че правова страна не е оная, където правата са написани единствено на бяла хартия - а оная, където правата са били авансово написани в сърцата.
На това българските елевтеромани дават отговор:
- Нашите съществени институции съставляват един отдалечен идеал; само че отдалечен или не, ние не можем без него.
Колкото думи, толкоз и заблуди.
Когато институциите съставляват един отдалечен блян, те нямат друга стойност с изключение на оная на един знак, на едно философско мнение, на един нов обществен experimentum, на непризнато някакво credo.
А в действителност институциите са тогава нещо действително, когато те съответствуват с грубите, само че истински използва на националните маси - когато те дават отговор на бруталните, само че неотложни и въпиещи ползи на страната.
Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.
А единствено това облекло бива положително (искаме амнистия за баналността на тая фигура), единствено това облекло бива положително, което се прави по размер.
В умозаключение, без превъзпитание и морална просвета не са налични и осъществими никакъв либерализъм, никаква независимост.
Демократическата независимост не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend - Et. Lamy).
А за всяко учене е потребно време.
Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние споделяме, че то не може да бъде плод на импровизиране.
Всяко проучване, всяко упражняване, всяко чиракуване биват мудни, комплицирани, постепенни, извънредно сложни.
Знанието е финален фазис и етап на един непосилен поход.
Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.
От „ Политически и философско-религиозни размисли ”, изд. Кама, 1999
Снимка: Стоян Михайловски, Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu
