За втората любов ~ красноречиво и съчувствено от големия сръбски

За втората обич ~ красноречиво и прочувствено от огромния сръбски създател Бранислав Нушич

Втората обич

Първата обич е пожар, чиито аргументи са незнайни даже на полицията. Тя пламва при първото допиране като съчка кибрит и изгасва сама като догарящ алкохол в спиртник.

Първата обич наподобява на оня сърбеж на младия овен, който набожда първия предмет, изправил се на пътя му, с цел да начеше новоизрасналите си рога.

Първата обич – това е захапване на комар, което не заразява кръвта, а единствено те кара да се чешеш.

Първата обич е нещо като явяване пред наборната комисия, която те признава за кадърен да отслужиш службата си, когато му пристигна времето.

Първата обич е рискова единствено тогава, когато е и последна.

Първа обич в действителност е втората.

При втората обич човек има възприятието, че повтаря класа – познати са му всички предмети и въпреки всичко не е сигурен, че ще вземе изпита.

Втората обич е рецидив на неизлекувана болест, появил се вследствие неспазване на предписанията.

Втората обич е като постоянна военна работа, наложителна за всички, които желаят да постъпят на държавна работа.

Но даже и без оглед на тия мъдри мисли за първата и втората обич пред мен първата обич се яви като опит, а втората към този момент като табиет. След трагичния завършек на първата ми обич аз чувствувах потребност още веднъж да се влюбя. Търсех на всички места обект за моите усеща и когато един ден срещнах пред учебното заведение едно разплакано русо момиче, взех решение да се влюбя в него.

Казват, че плачещата госпожица е госпожица със сърце, плачещата жена – жена без сърце. Това ме накара да се влюбя в девойката със сърце.

Русото момиче носеше името Марица. Аз я запитах:
– Защо плачеш, Марице?

Тя захълца още по-силно и ми се изповяда:
– Пред целия клас госпожата ме назова гъска… сподели, че съм глупава гъска… и всички ми се смяха… и…

– Нищо не е това! Не си коства да плачеш за това. Какво значи гъска – нищо. О, какъв брой пъти пред целия клас учителят ми е казвал, че съм неуместно магаре, а магаре е доста по-голямо нещо от една гъска – пък нищо. И на твоята учителка, когато е била дребна, нейната учителка й е казвала, че е глупава гъска, пък ето, тя през днешния ден е учителка.

Моите утешителни думи сякаш подействуваха благотворно на русото девойче. То подвигна разплаканите си очи и ме погледна с такова доверие, че аз се почувствувах длъжен да продължа да я успокоявам.

– Освен това… гъска… – продължих аз, търсейки какво мога още да й кажа – гъска не е нещо такова… това не е засегнатост. Ето аз да вземем за пример – аз обичам гъска.

Тя ме погледна многозначително, искайки сякаш да разбере не е ли това любовно самопризнание.

– Да, аз обичам гъска – продължих аз, търсейки и самичък метод да използувам това изказване като любовно самопризнание. – Особено обичам кълката.

– Как кълката? – запита русото момиче ненадейно.

– Ей по този начин, когато мама сготви гъска с ориз, аз постоянно диря кълката.

На другия ден аз още веднъж срещнах русото момиче, а по-късно го срещах съвсем всеки ден. Ние се обичахме и без любовно самопризнание. Утешителните ми думи от първия ни диалог тя считаше към този момент за любовно самопризнание. Това събитие се среща и при вдовиците, които постоянно вземат утешителните думи за любовно самопризнание. А русото момиче бе придобило известна вдовишка прочувственост, защото, както ми призна по-късно, преди мен тя към този момент бе обичала един възпитаник от първи прогимназиален клас.

Макар че се срещахме всеки ден след учебно заведение и аз я изпращах до в къщи, въпреки всичко чувствувахме потребност да се срещаме уединено. Любовта има същински сексапил единствено тогава, когато влюбените се срещат уединено. Наговорихме се да се срещнем в четвъртък следобяд в старите гробища. За една влюбена руса госпожица със сърце и за един влюбен млад момък, който обича кълка от гъска, гробищата бяха, сякаш най-подходящо място за среща.

Срещнахме се и говорихме, говорихме дълго и доста. Говорихме за изпитите, за това какъв брой е строга нейната учителка. След това тя ми сподели, че през днешния ден за обед майка й била приготвила пържени тиквички, а аз й се похвалих, че сме имали нощес за вечеря баница със сирене. Говорихме още за някои и други неща и по-късно се разделихме.

Както виждате, срещата ни беше напълно безрезултатна, тъй като на такива срещи би трябвало да се приказват любовни думи, а ние разговаряхме, за неща, които можехме да си кажем и на улицата, когато я изпращах до дома.

Трудността беше в това, че нито един от двама ни не знаеше тия любовни думи. Блъсках си главата по какъв начин да ги науча и най-сетне се сетих за една книга, която моята вуйна всяка вечер четеше и плачеше, а откакто свършеше четенето, я слагаше под възглавницата. Тая книга вероятно имаше любовни изрази, тъй като старите моми плачат единствено над такива книги.

Един следобяд откраднах тая скъпоценна книга, скрих се в бараката и започнах трескаво да я препрочитам. Особено се спирах на страниците, по които личеха следи от сълзите на вуйна ми. На една от тях открих доста любовни изрази. И най-важното, това бе един разговор сред двама влюбени, устроили си среща на гробищата. Тоя диалог сред дон Родриго Монтега и бедната госпожица Хуана, щерка на гробаря, гласеше почти по този начин:

Дон Родриго: Девойко! Тук пред тези мъртви очевидци аз ти се изповядвам, че моята обич е откровена и дълбока както тъгата, която витае над тези мъртви простори.

Хуана: Ах, в случай че бих смяла да допускам на тия думи!

Дон Родриго: Тия думи идват от устата и душата на един аристократ, за който дадената дума е реликва, а клетвата – религия.

Хуана: Твоята обич ме прави толкоз щастлива, че аз нямам задоволително храброст да се отдам на това благополучие.

Дон Родриго: Но имай най-малко смелостта и кажи това, което чувствува душата ти…

Хуана: Обичам те!

Дон Родриго: Ах, блага моя Хуана!

Хуана: Сладки мой Родриго!

Това бяха все изрази, написани сякаш таман за нас. Преписах ги в два екземпляра и оставих книгата отново под възглавницата на вуйна. Единия дубликат дадох на Марица, а другия задържах за себе си, тъй че и двамата да можем да ги научим за идващия четвъртък, та да можем и ние да водим любовен диалог.

Когато идващия четвъртък се срещнахме още веднъж, още първият ми въпрос към нея беше:
– Научи ли това?

– Да.

– Хайде да те чуя!

Тя го беше научила наизуст прелестно, буквално. След това аз й дадох моя дубликат, с цел да ме изпита. Макар че по остарял табиет, добит в учебно заведение, малко се запъвах, въпреки всичко бях го научил сносно. След като се уверихме, че всичко върви безпрепятствено, започнахме да си разменяме любовни думи, също както дон Родриго Монтега и бедната госпожица Хуана, доведената щерка на гробаря.

Всичко излезе неизмеримо успешно, ние приличахме на същински любовници. Тя доста благо произнасяше думите: „ Обичам те! “, а аз не се запъвах, когато изговарях: „ Ох, блага моя Хуана! “ Хареса ни и на двамата и взехме решение да продължим все в тоя дух. След тая среща аз незабавно преписах друго едно място от книгата, което бе още по-хубаво, и го дадох на Марица да го научи за идващия четвъртък.

Ох, какво благополучие би било, в случай че тая намира се бе състояла! Но аз не отидох на гробищата. Русокосата госпожица ме бе чакала повече от час. Не можах да науча наизуст любовния си урок и постъпих по този начин, както постъпвах в такива случаи и в учебно заведение – избягах от час. По-добре е да ти пишат неявяване, в сравнение с единица, разсъждавах аз, забравяйки, че в любовта най-опасното нещо са отсъствията.

Избрано от „ Автобиография “, Бранислав Нушич, изд. „ Народна просвета “, 1974
Снимка: Zelena ucionica