За вечното гонене на щастието, за смисъла на страданието и

За безконечното преследване на щастието, за смисъла на страданието и заболяванията, за ориста, която ни тласка по пътя на човешкото ни реализиране, за приемането на всичко, което ни се случва и научените уроци – определени фрагменти от книгата на немския психолог Торвалд Детлефсен " Съдбата като късмет ".

Животът значи учене, без значение дали обособеният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна правдивост се грижи всеки да научи тъкмо това, което минимум му се желае да одобри и на което се опълчва най-силно

Кармата е законът за салдото, който има грижата индивидът още веднъж и още веднъж да бъде конфронтиран с един и същи вид проблеми, до момента в който най-после с дейностите си освободи казуса и се подчини на закономерността. Законът на кармата изисква от индивида да поеме цялостната отговорност за ориста си - стъпка, която днешните хора не желаят да създадат. Когато човек стартира да става почтен към самия себе си - а това е най-трудната форма на почтеност - ще разбере, че едвам с приемането на цялостната отговорност за всичко, което му се случва и което претърпява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят - двете се обуславят взаимно. Мнозинството от хората в наше време са заболели от загуба на смисъл, тъй като се пробват да се отърват от отговорността. Който търси смисъла, намира първо виновността. Ако одобри Вината, ще му се разкрие и смисълът.

Който трансформира себе си, трансформира света. В света няма нищо за оправяне, само че в нас има доста. Мъдрецът е в естетика с всички области на съществуването и по тази причина живее в най-хубавия от всички вероятни светове. Той вижда действителността и знае, че всичко, което го има, е положително. Не търси повече щастието, тъй като го е намерил. в себе си.

Ако човек научи първото значимо предписание, че всичко, което съществува, е положително, просто тъй като съществува, ще го обземе повече мир и успокоение. Едва в това успокоение той ще се научи да следи нещата и те ще му разкрият смисъла си. Човек последователно ще се освободи от фиксираността си върху концепцията, че би трябвало да се бори за или срещу нещо, само че това няма да го докара до безучастие. Хората, които имат вяра, че посредством дейните си дейности могат да трансформират света, нормално не виждат, че в реалност стават плебеи на обстоятелствата; и че събитията трансформират тях, а не те трансформират събитията. Истинската интензивност се ражда от спокойствието. Признак на зрялост е, когато човек остави нещо да се случи, без незабавно да се намеси в него. Обикновено когато чуят това, хората стартират да възразяват. Те считат, че в случай че последват това предписание, ще изгубят „ сleverness " - интелигентността си, хитростта, мозъка, че ще станат играчка в ръцете на другите, че безнадеждно ще затънат. Те не желаят да се откажат от обичаните си битки и да преминат единствено към защита. Всеки желае да продължи да демонстрира на другия " Кой е в действителност ", желае да упражнява власт. Св. Петър също не се е сдържал да извади меча, когато бойниците нахлуват в Гетсиманската градина и с това единствено е потвърдил, че още не е бил схванал изцяло наставленията на учителя си.

Вгледайте се в тези " негативни " обстановки, които ви е изпратила ориста, вгледайте се и в хората, за които мислите, че са постъпили незаслужено с вас и предпочитате изобщо да не сте ги срещали. Когато човек с вътрешния си взор прегледа още веднъж сходни събития и обвързваните с тях хора, ще осъзнае, че всичко това е било закономерно ходило в неговата изцяло самостоятелна орис и че без това събитие той през днешния ден не би бил там, където е. Опитайте се да разберете смисъла на случилото се, с цел да може последователно да изпитате признателност, че всичко е станало по този начин, както е станало. Едва когато съумеете " от вътрешната страна " да се усмихнете на събитието и на обвързваните с него хора и да им благодарите, че са били подготвени да оказват помощ за реализирането на ориста ви, едвам тогава преминете към идващото събитие и процедирайте с него по същия метод

Когато с всички сили буташ една стена, усещаш, че и стената натиска назад със същата активност. Ако увеличиш личния си напън, и стената ще усили своя. Решението е в това, да махнеш ръце от стената. Тогава натискът на стената от единствено себе си изцяло ще изчезне. Сравнението несъмнено звучи тривиално и все пак съвсем всички хора са застанали до една стена, бутат я с всичка мощ и в същото време на всеослушание се оплакват, че стената ги бута. Да се откажеш от личната си опозиция, на доктрина е доста просто, само че човек съумява да го реализира извънредно мъчно. Защото всички хорала надълбоко уверени, че с цел да бъдат съответни, би трябвало да натискат стената, тъй като и " стената ги натиска ", и че в случай че се откажат от съпротивата си, стената неизбежно ще се срути от горната страна им. Точно в това се състои заблудата. Изпробвайте сами образеца със стената, с цел да разберете изцяло казуса. Човек в действителност има чувството, че стената ще го затисне, и се усеща заставен да усили личния си напън. За да прозрете заблудата, би трябвало да имате смелостта да се пуснете. Който признава правото на битие на стената, не изпитва потребност да я бута и не се тормози от нея.

Човечеството е привикнало да търси във Външния свят извинения за всичко, което не трябва да се случва. Списъкът на виновниците, върху които обособеният субект трансферира отговорността за личната си орис, варира от членове на фамилията до държавното управление, от присъщи за времето условия до организацията на обществото. Тази проекция на виновността се издига даже до статута на научни дисциплини, които под името логика на психиката и социология глобяват груповата илюзия. Всички приказват за това, по какъв начин факторите на обкръжаващата среда въздействат върху индивида и го образуват. Психоанализата търси аргументите за невротичните болести в детството, в метода на образование и травматичните връзки родители - деца.
Ако някой седне да ни споделя ориста си, той за всяка обстановка ще назове хората или събитията, които счита, че са я провокирали. Няма околни въздействия, които образуват индивида. Не възпитанието построява бъдещия човек. Няма виновници за ориста на обособения субект. Няма вируси или бактерии, които провокират заболявания. Всички, които мислят, че имат точни доказателства в интерес на преди малко отречените изказвания, се заблуждават в едно: Нещата, които считат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости.

Наблюдението на личното ни обграждане и на събитията, с които влизаме в борба, е един от най-хубавите способи за самопознание. Защото всичко, което ни тормози от външния свят, демонстрира единствено, че още не сме се примирили с аналогичния принцип в самите нас. А на човек не му е прелестно да се съгласи с това. Би било доста по-просто и по-ефективно, да постигнеш мира в себе си. Тук се крие разковничето. Всеки човек е в положение да промени и нагоди света съгласно своите показа, без никаква битка и без външна мощ. Ако човек се научи да се пита за смисъла на всичко, което се случва с него, той освен ще стартира все по-добре да опознава себе си и проблемите си, само че ще открива и благоприятни условия за смяна. Винаги, когато на човек му се случва нещо, той незабавно би трябвало да си задава въпроса: " Защо се случва навръх мен, тъкмо в този момент, тъкмо това? " Докато не свикнем да си задаваме тези въпроси, намирането на отговори ще ни бъде мъчно.

Колкото повече се осъзнава човек, толкоз по-добре се научава да подрежда нещата и да търси в тях информация. Така се резервира най-важното условие - да сме в естетика с всичко, което съществува. Ако това не ни се отдава, би трябвало да търсим повода в себе си. Човекът е микрокосмос и значи, тъкмо копие на макрокосмоса. Всичко, което схващам извън, мога да го открия у мен. Ако вътре в себе си съм в естетика с другите области на действителността, техните представители от външния свят не могат да ме затормозят. Ако се случи нещо, което ми е неприятно, то това не е нищо друго, с изключение на подканяне вътре в мен да се обърна и към тази област. Всички неприятни хора и неприятни прекарвания в реалност са единствено вестоносци, медии, които вършат невидимото очевидно. Който схваща това и е подготвен да поеме отговорност за ориста си, изгубва боязън от заканите на случайността.

Човек се освобождава от страха, когато е подготвен самичък, на лична отговорност, да се изправи пред ориста си. Не можеш по простъпка да бъдеш погубен, не можеш по простъпка да станеш богат. И двете неща се демонстрират единствено, когато човек е узрял за тях и има съответния афинитет. Хората се стремят към благосъстояние, обаче пропущат да се приготвят, да узреят за това благосъстояние. Без нужната зрялост никакво търсене и старания няма да оказват помощ.

Ударите на ориста и заболяванията съвсем постоянно са единствено пасивният аспект на един неприет непринудено образователен развой. Кратката формула гласи: който не се учи, пати. Като цяло хората слагат доста самобитни условия към живота и към ориста си. Държат се по този начин, като че ли имат право да им е добре, да са богати, здрави и щастливи. Какво гротескно деформиране на действителността! Откъде хората извеждат това право? Човек не се преражда на този свят, с цел да се любува мързеливо на светлината на слънцето, а с цел да се развива и да служи съгласно опциите си на света. Който прави това умишлено, ще откри щастието. В казаното няма злоба към живота като подтекст; то единствено желае да размести целите. Човек непрекъснато търси щастието. Това не е единствено негово право, само че и надълбоко скритата пружина на дейностите му. Само че в огромната си част поетите пътища са несъответствуващи, с цел да се увенчае търсенето с триумф. Човекът търси нещо, което той назовава благополучие, без да има точна визия, какво в действителност е това благополучие? Разни неща от външния свят се разпознават с лелеяното възприятие за благополучие и човек си мисли, че когато ги има, ще бъде благополучен. Така стартира едно безпределно и безсмислено гонене. Защото постоянно, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, излиза наяве, че той не е в положение да му даде желаното благополучие. Гладният счита, че ще бъде най-щастливият човек на земята, в случай че може да се нахрани до насита. Когато му дадат бленуваната храна, той ще стартира да си мисли, че 34 щастието му ще е цялостно, в случай че има и жилище. Когато получи и жилището, ще стартира да копнее за лична къща с градина. Като получи и тях, с цел да бъде благополучен, ще му трябват популярност и самопризнание. След като реализира и тях, за жалост, някаква хронична болест ще стартира да пречи на щастието му. Като се излекува от заболяването, той ще се почувства уединен и ще са му нужни " единствено " хора, с цел да бъде благополучен. " За благополучие " гибелта ще го освободи краткотрайно от това изнурително гонене на щастието. Грешката се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Щастието не може нито да се преследва, нито да се има. Можем единствено да бъдем щастливи. Щастието е положение на съзнанието, на душата. То е изцяло без значение от външния свят. Щастието пораства там, където човек е в естетика със света. Расте там, където човек осъзнава задачата си и схваща каква благосклонност е да му бъде разрешено да служи.

Страданието е противоположният полюс на щастието и по тази причина в края на краищата е същото. " За благополучие на индивида " страданието има грижата той да не се лута постоянно по неверни пътища. Страданието се грижи човек да не се отхвърля от търсенето, пречи на покоя. Страданието постоянно е обиколен път, само че това не го прави по-малко път. Житейският път на даден човек е избран още при раждането му. С биографията си човек единствено трансформира латентостта в реалност. В живота на индивида няма случайности.

Хората още мислят, че заболяването е злощастие, което може да бъде избегнато. Ние не разбираме, че заболяването е най-ценното богатство на човечеството, че тя, в действителност, съставлява неговото човешко съществуване, тъй като единствено болният може да бъде оздравял. Болестта прави индивида кадърен на излекуване - само че той би трябвало да я прекоси, да мине през нея, а не да я заобикаля. Както заболяването е микрокосмическо грехопадение, по този начин и изцелението постоянно е микрокосмически развой на избавление. Болният е отговорен - в съответния и в метафизическия смисъл - и би трябвало да бъде конфронтиран с виновността си; би трябвало да трансформира виновността в освобождение. Излекуването на дадена болест би трябвало постоянно да е обвързвано с повишаването на зрелостта и на развиването.

* Избрани фрагменти от " Съдбата като късмет ", Торвалд Детлефсен, изд. Кибеа

Снимки: thorwald-dethlefsen.de