За вълненията и трепетите на детската душа в очакване на

За вълненията и трепетите на детската душа в очакване на последния ден от годината, с описа на обичания наш публицист Георги Караславов (1904 ~ 1980).

♥ Срещу Нова година

Денят преди Новата година постоянно беше най-тревожният и най-радостен ден. Ние тичахме нагоре-надолу, непрекъснато преглеждахме сурвачките си, приготвени, изгладени и накичени отпреди цяла седмица, и се питахме един различен в какъв брой часа да излезем. Панчо, най-големият и най-смелият всред нас, наръчаше:

– Щом чуете да се вика: „ Сурва! “, грабвайте сурвачките – аз ще мина да ви взема.

Кога ще пристигна този благополучен дълго чакан момент?

Дядо споделяше:

– Щом стане дванадесет часът, и към този момент е Нова година.

Братчето ми не разбираше и дърпаше баба за полата:

– Бабо ма, по кое време е туй, дванадесет часът?

– Полунощ, баби.

– Да ме дигнеш, чу ли? – заповядваше братчето ми и лягаше със сурвачката си.

И аз се мъчех да си легна рано, че нали сякаш рано щяхме да излизаме за сурвакане, само че все се мотаех с възрастните, а и когато си легнах, дълго време не можах да заспя. Все ми се струваше, че по улиците тичат към този момент децата и викат: „ Сурва! “ Тъкмо когато започнах да се увличам в сън, ставах и търсех мама в другата стая, дето още пълнеха луканки.

– Да ме вдигнеш тъкмо в дванадесет часа! – казвах и се връщах в леглото. Братчето ми към този момент спеше. „ То ще се наспи и ще ме изпревари “ — мислех си аз. Лягах си отново, затварях очи, само че в този момент към този момент не можех да заспя. Чух по какъв начин дядо се прибра в прилежащата стаичка, с цел да си легне, скочих и изтичах при него.

– Моля ти се, дядо! – гледах го безропотно. – Като стане среднощ, да ме дигнеш, та до момента в който пристигна Панчо, да съм подготвен.

– Бива, момчето ми, бива! – тупаше ме дядо по рамото и се смееше. Защо се смееше той? Дали не мисли да не ме дига толкоз рано и единствено ми дава обещание?… Тръпнех от боязън да не се съумя и Панчо да ме не завари в леглото. Ще има да ми се присмиват по-късно. Защото сред другарите си аз минавах за левент и за ранобудник. Казвах, че ставам, когато си желая, и че даже събуждам и мама, с цел да пали печката. Моите приятели цъкаха учудени, само че ми имаха вяра. Голям позор щеше да бъде, в случай че на Нова година ме намереха в леглото!

Аз дълго още бдях и мислех. Усетих, когато мама и баба привършиха работата в кухнята и легнаха да спят. Преди да угаси лампата, мама ме погледна, подгъна покривката на гърба ми, само че аз се престорих на задремал. А по кое време в действителност съм задремал, не помня.

Събудих се изплашен, напрегнат, наежен. По улиците кънтят стъпките на ранобудните сурвакари, гласовете им се извиваха над заледеното село, по дворищата лаеха яростно кучета. В стаята беше светнало, топло, прелестно. Дядо и баба седяха до печката и си приказваха.

– Стана ли среднощ? – попитах аз.

Дядо се смееше:

– Че то се зазорява към този момент – за каква среднощ бълнуваш!

– Ами Панчо идва ли?

– Панчо ли? – мигна дядо. – Не е. И той, види се, е спал доста.

От сборника с разкази за деца: „ Мравчо-Главчо “, Георги Караславов, Библиотека „ Дъга “, изд. „ Народна юноша “, 1979 година
Снимка: Георги Караславов,1944 година, ДА „ Архиви “; bg.wikipedia.org