За ужаса от войната и съдбата на едно обречено поколение,

За ужаса от войната и ориста на едно обречено потомство, назаем от романите на Ерих Мария Ремарк „ На Западния фронт нищо ново “ и „ Обратният път “.

(1898 ~ 1970)

♥ На Западния фронт нищо ново
(фрагмент)

…Така сега имаме още веднъж двете неща, които вършат боеца благополучен: положително ястие и успокоение. Малко е, като се размишления човек. Само допреди две-три години бихме се презирали за това. Сега сме съвсем удовлетворени. Всичко е до табиет – дори окопите.

Този табиет е повода, дето привидно забравяме така бързо. До оня ден бяхме още под огъня, през днешния ден вършим нелепости и скитаме в близост, на следващия ден отново отиваме в окопите. Всъщност ние не забравяме нищо. Докато сме тук, на фронта, дните, претърпени на бойната линия, потъват у нас като камъни, тъй като са пребогато тежки, с цел да можем незабавно да мислим за тях. Ако правехме това, то би ни умъртвило. Вече съм го забелязал: ужасът е търпим, до момента в който се свиваш и не го гледаш в очите – почнеш ли да размишляваш върху него, убива.

Както ставаме зверове, щом отидем на предната линия, тъй като това е едничкото, което може да ни избави, по този начин също се трансформираме в повърхностни смешници и сънливци, когато сме в отмора. Иначе не можем, принудени сме да бъдем такива. Ние желаеме да живеем на всяка цена; по тази причина не трябва да се обременяваме с усеща, които може да са ефектни в спокойно време, само че тук са напълно неуместни.

…Не знаем доста що е боязън – но ужасът от гибелта е друго нещо, той е чисто физически. Нашите приятели са мъртви, ние не можем да им помогнем, те към този момент са намерили покой – кой знае какво ни чака нас; по тази причина ще лежим, ще спим, ще плюскаме колкото ни побират стомасите, ще пием и ще пушим, с цел да запълваме часовете. Животът е къс.

Ужасът от фронта избледнява, щом му обърнем тил, ние го сподавяме с вулгарни и люти шеги; почине ли някой, споделяме, че си е запушил към този момент гъза, и по този начин приказваме за всичко. Това ни избавя от полудяване; до момента в който гледаме по този начин на нещата, можем да се съпротивляваме.

Но ние не забравяме! Това, което пишат по вестниците за златния комизъм на бойците, които си устройвали танцови забави, едвам измъкнали се от барабанния огън, е величайша нелепост. Правим го не тъй като имаме комизъм, а се залавяме за хумора, тъй като другояче сме свършени. Старата талига така и така няма да кара още дълго, от месец на месец хуморът се вгорчава от ден на ден.

И знаем едно: всичко това, което в този момент, до момента в който сме на война, потъва като камък в нас, ще се пробуди още веднъж след войната и тогава занапред ще стартира битката на живот и гибел. Дните, седмиците, годините, прекарани тук, ще се върнат още един път и тогава нашите убити приятели ще се вдигнат и ще замаршируват с нас, главите ни ще са бистри, ще имаме цел, ще маршируваме един до друг с убитите приятели, оставили зад себе си фронтовите години – но против кого?

***

♥ Обратният път

Развиделява се. Влизам в клас. Малчуганите седят със скръстени ръце. В огромните им очи към момента е събрано цялото страхливо учудване на детските години. Гледат ме така доверчиво и с такова очакване, че нещо като че ли ненадейно ме удря в сърцето.

Ето ме, заставам пред вас, един от стотиците хиляди пропаднали младежи, чиято религия и сили пречупи войната… Ето ме, заставам пред вас и чувствувам какъв брой повече живот носите и какъв брой повече влакна ви свързват с него… Ето ме, заставам пред вас и би трябвало да ви бъда преподавател и ментор. Но на какво да ви изучавам? Да ви кажа, че след двайсет години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към незначителност? Да ви опиша, че образованието, културата, науката не са нищо друго с изключение на ужасяваща подигравка, до момента в който хората водят война един против различен с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността? На какво да ви изучавам дребни същества, вас, които единствени сте запазили чистотата си в тези страшни години?

На какво мога да ви науча? Да ви кажа по какъв начин се издърпва капсулата на ръчна граната и по какъв начин се мята против хора? Да ви покажа по какъв начин се пробожда човек с щик, по какъв начин се пребива с приклад или заколва с лопата? Да ви показвам по какъв начин дулото се насочва против такова необяснимо знамение като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце? Да ви опиша какво е тетанусен паралич, раздран гръбначен мозък, отвеян череп? Да ви опиша по какъв начин наподобяват разпилян мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема вътрешности? Да ви показвам по какъв начин стене раненият в корема, по какъв начин хърка раненият в дробовете, по какъв начин свисти гърлото на ранения в главата? Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!

Или да ви заведа до сиво-зелената карта насреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта? Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от изречения и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?

Ето ме, заставам пред вас очернен, отговорен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я трансфорат в горещ пламък на омразата! Челата ви към момента са облъхнати от повея на невинността – как да ви изучавам! Мен към момента ме преследват кървавите сенки на предишното – как да дръзна да ви доближа! Нима първо не би трябвало още веднъж да стана човек?

Усещам по какъв начин полека-лека се сбръчквам, като че ли се трансформирам в камък, и най-после ще се разпадна на пясък. Бавно се свличам на стола и съзнавам, че не мога повече да остана тук. Опитвам се да събера мислите си, но не съумявам. Едва след няколко минути, които ми се костват безкрайни, вцепенението ме отпуска. Ставам.

– Деца – изричам с изпитание, – можете да си вървите. Днес няма да има занятия.

Малчуганите ме гледат: дали не се майтапя? Кимвам още един път.

– Да, правилно е… Идете да играете… целия ден…

Идете да си поиграете в гората или с вашите кучета и котки… На учебно заведение ще дойдете чак утре…

Избрано от: „ На Западния фронт нищо ново “, „ Обратният път “, Ерих Мария Ремарк, изд. „ Отечествен фронт “, 1989 година
Снимка: Ерих Мария Ремарк (1898 - 1970); goodreads