Не обичам аз мъж да ми се преплита из краката като котка ♥ Елин ПЕЛИН
За тихия неугледен вдовец бае Ноно и втората му жена Звезда, дето подобен електорат привлякла, че ще не ще, мъжът й най-после кмет станал…
Кинозвездата на Ропонково
Нямаше живот в селото. Скучно и неинтересно минаваха дните. Залисани в работа, отрупани в грижи, унищожени от рецесията, омърлушени, попарени, селяните на Ропонково се мяркаха по улиците като сенки. Жените, разскубани, кирливи, боси, с нечисти крайници, се завираха по къщите като кукумявки или ходеха на работа из полето, без смях, без песни, без копнеж. Мръсни деца скитаха по улиците или се събираха вкупом по пепелищата, скучаещи, жалки и мислеха за пакости.
В празничен ден момите и момците се събираха на хора. Нямаха свирец и момите играеха, като пееха две по две. Песните им бяха тъжни, жалки и глухи.
Слънцето грееше хубаво, полето се зеленееше радостно. Реката играеше живо. И пролет, и есен, и зиме, и лете тя се грижеше всичко да бъде красиво, чудно, жизнерадостно.
Но в душите владееше досада.
Много години по този начин течеше животът. Вяло, нерадостно, неинтересно.
И отведнаж случи се нещо неизмеримо.
Бае Ноно Колев, позастарял вдовец, спокоен, неугледен човечец, който си живееше там на края самичък за себе си, взе, че се ожени наново.
Доведе си жена някъде отдалеч, от Кюстендилско. Намерил я в София. И каква жена! Каква жена! Кинозвезда! И името й беше Звезда. Сред тоя потъмнял, окирлявял свят тя падна като чиста капка роса, засия, засвети. Освети и самия бае Ноно, даде му зарево. Невзрачен човек до тогава, никому непотребен, изгубен сред другите, той отведнаж доби респект. И съседите му взеха да го търсят, кое за тесла, кое за пирон, кое за трион, кое пък единствено по този начин – за приказки.
А Янко кмета взе, че изпълни един бинлик с най-хубаво вино и го прати на бае Ноно, по този начин, за другарство и за честито.
Направи си човещината и, несъмнено, не помни. Но на другия ден, ето я сама Звезда пристигна в кръчмата му и му благодари с едни думи, каквито той не беше сънувал:
– Благодаря ти, кмете, от сърце. Такова хубаво вино не съм пила. И Ноно го хареса. Той, ужким, ми се хвалеше, че е трезвеник, но доста си пийна. Не зная по какъв начин да ти се отплатя.
Говори Звезда, а Янко слуша и гледа. Не жена, а звезда стоеше в тъмната му механа. Хората вътре й станаха на крайници и тя смирено, с реверанс ги поздрави.
Облечена в хубава носия откъм Кюстендилско, чиста, бяла, като преди малко поникнала гъба, тя се държеше свободно, усмихваше се и хората стояха към нея прави и смирени, като пред околийски шеф.
Когато Звезда излезе от кръчмата, всички насядаха и мълчаха половин час. Янко единствено току слизаше в мазето, току се качваше при тезгяха, сипваше нещо, разливаше, преливаше и никого не поглеждаше.
Най-после някой си там в кюшето въздъхна и рече:
– Виждате ли хората какви дами имат, а нашите – вълци миризливи…
– Пустия му Ноно – обади се различен, – иди му се надявай.
В селото огрея някакво ново слънце. Мъжете се преродиха – срещаш ги стегнати, избръснати, наперчени. Взеха да се чуват радостни смехове. Жените си опраха ризите, обуха чорапи, умиха си косите. На хорото почна цяло село да излиза. Там дохождаше и Звезда. Цигуларят Дени, който от години не свиреше, настройки цигулката, събра другарите и раздвижи момите и момците.
Янко кметът всеки ден ще се качи на коня и хайде около Нонови, хваща пътя през полето. Като види Ноно в двора, стопира се на приказки. Излиза и Звезда Ноновица… А конят кърши глава, гризе нетърпеливо юздите, рови с крайник земята. Сила!
Звезда веднаж беше сама на портата. Янко отново мина.
– Как си младоженка, какво прави Ноно?
– Остави го, свил се е в полите ми, не шава. Цял ден в къщи, не желае да се изтури като мъж по кръчмите.
Янко суче мустак, черви се, усмихва се и дума:
– Е, това е мъж!
– Мъж, мъж, но не обичам аз мъж да ми се преплита из краката като котка. Намерете му работа, да се залисва там някъде.
– Па да го създадем кмет – дума Янко. – Отстъпям му. И аз желая да съм по-свободен… като тебе.
– На един ум сме, Янко – изсмя се Звезда и зъбите й блеснаха и очите й светнаха.
Наскоро бяха изборите. Янко си даде гласовете на Ноно. Той се дърпа, кри се, кръшка, па най-сетне няма къде, хвана се. Всички гласоподаваха за него. Глас национален, глас господен. И добър, и съзнателен кмет излезе бае Ноно. Само че така се стекоха пустите му общински работи, че все нощно време го викат в общината за работа. Янко праща хора, та го викат за това, за това. Намерил е няколко души свои хора, та ги черпи, та ги пои. Пък те не знам какви хора са. Все нощно време ще им се случи бърза работа в общината. Но това е друга работа.
Важното е, че в този момент в Ропонково животът е различен. Весело е. Оживиха се хората и рецесията по-малко се чувствува.
1936 година
Из: „ Събрани съчинения в шест тома “, Том трети; Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1977 година
Снимка: Елин Пелин, Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg
