За талантливите женски ръце, извезали“ горите с пъстри шарки в

За надарените женски ръце, „ извезали “ горите с пъстри шарки в Хайтовия лиричен роман „ Възпоминание в зелено “.

Възпоминание в зелено

Учителката идваше дружно с учениците да залесява остарели пожарища. Децата – малки, само че „ печени “ на работа, корави деца, расли и калени в гората – залесяваха добре. За разлика от тях учителката беше градско чадо и на всичко споделяше „ ела “: и на бора, и на смърча, и на хвойната даже. Докато учениците залесяваха, наметната с една алена жилетка, тя седеше край тях и рееше умислен взор някъде надалеч, където бе оставила близки, родственици, а може би – своята обич.

С алената си жилетка и със забрадката си на бели точици, учителката приличаше на великденче, кацнало измежду поломените сухи клади в планината, което оживяваше суровата планина със своята женственост и красота и хвърляше горските мъже в ужас и неспокойствие. Сутрин ние посрещахме учителката. Когато си тръгваше – ние я изпращахме, а по-късно, когато се връщахме, върху всяко лице падаше сянката на залеза и… копнежът за утрешното залесяване. Така незабелязано цялото пожарище беше залесено – за страдание, преди избраните периоди. Тогава учителката изрече едно предпочитание: на мястото, където тя седеше нормално, върху един пресъхнал дънер, да се засади плачуща върба… Ами в този момент? Откъде да се откри плачуща върба, когато тя в планината не пораства? Не може ли с бреза да се направи нещо? С топола? (Имаше тополи в разсадника). Не! И не! Учителката не отстъпи. Тогава пратихме човек на кон до Девин. На другия ден той се върна и донесе една дребна плачуща върба. Не беше даже заплакала още (те, върбите, се „ разплакват “, като пораснат). Учителката персонално я засади – държеше я за върха, до момента в който горският Ради я затъпкваше с подкованите си обуща, а останалите хвърляха пръст. Така учителката засади паметника на своята тъга.

Скоро образователната година свърши. „ Великденчето “ отхвърча господ знае в коя посока и никой нищо не научи повече за нея. Никой повече не я видя! Но в гората остана една върба на име „ Лила “ (Лила се споделяше и тя). Порасна върбата, но стана някакво знамение: клоните си тя не изви и не заплака. Боровете ли, съседите, дадоха разтуха на върбата? Или вятърът клоните й закали? Или въздухът планински й подействува ободрително? Или може би тъгите на момичето свършиха? Може би…

Друг един спомен постоянно ме вълнува – от Персенк. И там залесяваха девойки. Те всичките бяха от село Лясково, със странни, звучни имена: Сайфиня, Фреймина, Фатминя, Силвиня… Момчетата копаеха дупки, а девойките залесяваха. Сред момчетата имаше едно вакло, наречено Вехби, с преди малко накъдрен мъх над горната джука, с живи, красиви очи, които мятаха светкавици. А и девойките не бяха безразлични. Току си шушукаха, току събираха глави, току се мушеха в ребрата или давеха смеха в шепи, с цел да не разсърдят надзирателя си аго Рамадан, който ги навикваше понякога:

– Айде, айде!… Айде отново!…

За какво шушукаха немирните девойки? За какво се смееха, какво кроеха? Тогава никой не разбра, само че в този момент знае към този момент цялото село. Като се покачите в този момент на „ Вълкови лявове “ и погледнете отсреща към Перелийца, където се простират младите гори, засадени от ръцете на лясковските девойки, ще видите (ако е есен) нарисувано с жълта брезова шума едно сърце, прободено със стрела и вътре в сърцето написано с едри, ъгловати букви от дървета:

О, ВЕХБИ!

Стрелата е „ Вехби “. Сърцето е на някое момиче – решило да запише своите огнени усеща върху мощната зелена гледка.

Лятно време, когато брезите са със зелена шума, надписът изчезва, слива се със зеленината на бориките, само че есен това огнено „ Вехби “ още веднъж се появява, гори, догаря като свещ, с цел да остане единствено следата от сиво-бяла пепел. През лятото и тя изчезва, като че ли свършва се с тъгата и загатна, с цел да избухне огненият ентусиазъм през есента още веднъж, още по-червен и огнен:

О-о, Вехби! – всяка есен свети като мълния червеното;

О-о, Вехби! – глъхне този зов в прегръдките на всяка зима;

О-о, Вехби! – възражда се поривът любовен всяка пролет в брезовите пътеки, с цел да изчезне във вълните на зеленото една обич!

О-о, Вехби!

Подобно „ везмо “ от дървета съм виждал и в Стара планина в горите на Рибарица. Не в изсечените, старите букови гори, а в смърчовите младиняци, засадени от дамите. Дали им да залесяват със смърч и те залесявали. Залесявали добродушно и безропотно, до момента в който на една от тях – тъкачка може би, или жена, или мома, във всеки случай – и артистка, хрумнало да „ съшари “ смърча с нещо друго, да направи не скучно зелено було, а шарено. Но по какъв начин? С какво да съшари смърча, когато други фиданки нямало? Имало топола, само че къде да смесиш тополата със смърча?

Взели тогава ларикс – едно чуждоземно иглолистно, което наподобява на бора, само че се разграничава от него по това, че всяка година листата му капят, както на тополата. Зажълтяват, зачервяват се и – капят. Било подредено лариксите да се засадят настрана, само че дамите вземат, че ги заплитат в смърча като в рогозка. Идете и гледайте в този момент. През лятото и лариксът, и смърчът са еднообразно зелени, всичко е зелено до пристъп. Но идете есенно време и ще видите една чудесна рогозка, изтъкана от ръцете на дамите, с „ тигели “ от жълто и карета от алено.

Тъй елементарната, зелената, спокойната, скучната гора получи темп – ритъма на сезонните обрати; получи наслада и тъга – радостта на пролетните пъпки и тихата тъга на листопада… Тъй приумицата женска вдъхна на гората женски усеща, като я направи жива и красива.

Затова, когато зашумят горите млади, аз слушам женски гласове… Долавям самопризнания, обещания, заклинания… чувствам пориви и усеща. Пулса на човешките сърца!

От: „ Магьосникът от Брезе “, Николай Хайтов, изд. „ Профиздат “, София, 1980 година
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002); archives.bnr.bg