За себе си, за това, което съм работил и работя

„ За себе си, за това, което съм работил и работя и къде съм бил, аз няма нищо да ви кажа. Това не е потребно нито на другите, нито на мен.

Що се отнася до нашия книжовен живот, ще ви кажа, че такова нещо в нашата татковина може да се подозира, само че не съществува. Писатели имаме, само че литература нямаме. Ние нямаме национална литература, пораснала на наша родна почва, посята от български дух, чисто наше национално дело, скъпоценна и нужна наслада за всекиго – като национален знак и национален лик. Всички наши писатели са слаби и немощни в своята област. На едни от тях липсва гений, на други – култура и на всички – дееспособност. Те почват като дилетанти и през, целия си живот остават такива. Ония от тях, които живеят със съзнанието на същински публицист стават смешни, тъй като желаят да съперничат с великаните на културните европейски страни. Всички са недозрели и кисели плодове на нашата зелена просвета. Нашите писатели не познават националната душа, непознати са на живота, не знаят неговите духовни дебри, не търсят съкровищата на тематики и ентусиазъм, което се крие в тях. Затова белетристиката у нас е слаба бледна и съвсем липсва. Стихотворците в това отношение са по-честити. Особеният жанр техните творби им дава опция да чегъртат личните си души, колкото си желаят. Те, несъмнено, не вадят оттова нещо мощно, скъпо и автентично, тъй като какъв лукс, какво благосъстояние може да има българска душа, пораснала измежду подобен недодялан живот, без всяко културно въздействие и образование през нейната сиромашка младост. Затова творчеството и концепциите на нашите писатели множеството са купешки и миришат на книжност. Липсва им автентичност, полъх на прохлада и боязън на живот. Без път и без литератури традиция, изплашени и сюрпризирани от новите школи и навеи на западните и съветската литератури несигурни в духовните си средства, неуверени в силите си, нашите млади писатели са се намерили в огромно знамение. Няма мощен гений – па се наложи, да отвори път, та всекиму да олекне.

Условията и средствата също не съставляват сгодна почва за книжовен живот. Ние нямаме аудитория с висши духовни ползи, която да обича изкуството и литературата, благородно да ги цени, да има усет, да ласкае писателя и художника с вниманието и поддръжката си. Нашата интелигенция е убога духом. Липсват и всевъзможни копнежи към възвишеното, в нея не се таи никаква креативна сила, тя не цени, не признава и не допуща тая сила в обособената персона. Всичко в нея е сведено до делнична деловитост. Тя има доста познания, тя е един усърден възпитаник за всичко, което може да влезе в мозъка благодарение на паметта, за формулата, за буквата, само че тя няма нищо свое – ни душа, ни физиономия. Голяма част от нея е канцеларска интелигенция, а другата кипи в дребни партизански битки, празнослови, фразьорствува и цялостни провинциалната атмосфера с евтини демократически гръмогласия и идейки. Част от нея нахално демагогствува, лъже и развращава националната душа. От друга страна дребнавост, груби нрави, бедност!

В такава некрасива среда, без душа и физиономия, маса без персони, дето не мож познаеш парвенюто от същинския човек, ни могат да виреят великите и възвишените облици на креативната мисъл, на литературата и изкуството. На такава аудитория й дай жълта преса – да храни с нечистотии душата й и да гъделичка мъничкото й любознание, да възхвалява евтиния морал, да пази и величае формалната й чест, да нервира дребното й самолюбие, да попълнува и задоволява акълчетата й с пикантни вести.

Всред такова общество един публицист, един нравствен служащ е сирак и отшелник. ”

* От изявление с Елин Пелин, „ Между нашите поети и писатели ”