Очаквайте до дни новата книга на Неда Антонова - Елегия. Ко...
За наслада на феновете на писателката Неда Антонова, на 29 ноември излиза новата ѝ книга - " Елегия. Когато татко ти е цар ".
Неда Антонова е създател на повече от двайсет романа, по-голямата част сюжетно свързани със събития от българската история. Сред тях са трилогията „ Възкресените “: „ Царица Елеонора Българска “, „ Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица “, а също „ Първият след Бога. Любовта и гибелта на Васил Левски “, „ Баладата. Любовта на Ботев и Венета “ и „ Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски “. На необикновен читателски интерес се радва първокласното издание на есеистичната й книга „ Пепел от мислеща тръстика “.
Нейни книги са преведени на френски, съветски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната премия „ Златен меч “.
Живее и работи в Търговище.
Г-жо Антонова, остават броени дни до излизането на новата Ви книга „ Елегия. Когато татко ти е цар “. Ще ни разкажете ли по какъв начин породи първичният Ви план?
Възникването на креативния план във всяка област на изкуството е тайнствен акт. Той не може да бъде пояснен с елементарните логичен категории. Той просто Е! В множеството случаи самият създател остава сюрпризиран. Особено когато замисълът изисква за своята реализация необикновен тип креативна сила, която създателят не всеки път е сигурен, че има. Следва стадий на неодобрение от себе си, граничещо от време на време със себе- злоба. Но след терзанията настъпва едно малко знамение: след възникването на замисъла създателят ненадейно усеща, че е обладан и от подобаващата за реализацията му сила. Това е мигът на най-великата ни наслада. Когато знаеш освен „ какво “, а и „ по какъв начин “. Преживях това положение на 21 март 2021 година.
В романа „ ЕЛЕГИЯ. Когато татко ти е цар “ още веднъж следим невероятна симбиоза сред обстоятелства и нереалност. Мисля, че читателите биха желали да знаят по какъв начин ги съчетавате.
Това към този момент е стадий от креативния развой, за който може да се приказва като за нещо налично на сетивата и значи – на езика. Принципът е обикновен: „ Като нямаше кой да ми каже по какъв начин обещано събитие се е случило, описах го, както мислех, че се е случило “. Но този роман не може да бъде случаен. Той напълно произтича от съществувалите във времената на сюжетното деяние исторически, битови и религиозни условия. И в случай че създателят успее да слее действителното и хипотетичното, текстът ще придобие естествената гладкост на еднородната словесна природа и даже най-компетентният четец мъчно би прозрял къде историческият факт се прелива в допустимата историческа реалност.
Какво тъкмо Ви притегли в паралела сред дъщерята на българския цар Иван Александър от Средновековието и личността на наша съвременница, която обществото ни познава?
Творческото предизвикателство: шест века сред двете ми героини, а толкоз доста общи проблеми и духовни трудности пред двете. Занимаваше ме общоизвестната концепция, че предишното на индивида и на народа се съдържа в неговото настояще и по този начин предсказва бъдещето му. Повторяемостта на събитията, която ни дава кураж и очакване в очакване на грядущото. Едната от героините на романа – историк по обучение и министър по съществуване – го е споделила: „ След всяко време на плевел нравствен и културен подем следва време на обществено-политически и икономически крах на обществото “. И е цитирала века на Иван Александър. Не е нужно ние през днешния ден да се питаме какво ни чака на следващия ден. Достатъчно е да познаваме реда на произтеклите до момента исторически събития.
Приемате ли книгите си като цитадела на българщината?
Това вземат решение читателите. Ако, четейки моите текстове, те усещат духовно единство и родова непосредственост с описаните герои и събития, значи създателят е произтекъл от своите читатели, а не е привнесен там от извънлитературни събития.
Кой бихте предпочели да има в домашната си библиотека „ ЕЛЕГИЯ. Когато татко ти е цар? “ – елементарният изкушен четец или журитата на литературните награди?
Аз съм суетна и това предрешава избора ми: като имам поради, че журитата са краткотрайни, а народът е безконечен, предпочитам за свои читатели тези българи, с които и на следващия ден ще мислим еднообразно.
Вие сте от писателите, които непрестанно се срещат със своите фенове. Какво Ви носи това другарство?
Каквото на обособения човек носи любовта: продан на позитивни сили, опознаване на себе си посредством другите, чувството ми за принадлежност към стародавна общественост, посредством която всеки от нас ще просъществува в идващите епохи. И виждах народа ни очи в очи.
Казвали сте, че за писателя няма по-добър въпрос от това какво пишете или какво възнамерявате да пишете. Да чакаме ли изненади?
В живота към нас гъмжи от тематики и благоприятни условия за тяхното ословесяване. Писателите живеем в това гъмжило като в езеро с крокодили. И чакаме нашият крокодил да ни избере. Защото тематиката е, която избира създателя. Колкото до мене, в последно време дочувам приятелско мигане от един много любопитен крокодил – нещо като заричане за бъдеща реципрочност... Казано в прав текст: блазни ме креативното проучване на опцията индивидът от ден на ден да работи и да живее като сподвижник на Бога, като негов помощник и единомишленик... Имам поради асистираната репродуктивност, намесата на индивида в това, което Бог е пропуснал да даде на някого от нас: дете. Защото Той е човекообразен, нам.
Откъс от книгата
След това, което след това се случи в борбата край сръбското село Плочник, султан Мурад имаше всичкото право персонално да ме обезглави с ятагана на Пророка или най-малко да ме качи на необяздено муле и като ме върже обратно с очите, да пусне мулето по пътя за Търнов и то да ме отнесе там като знак към брат ми Шишман...
Плочник – първата борба, в която османците бяха победени от обединените християнски войски на доскоро покорните васали княз Лазар и крал Твъртко!
Отчаян от непредвиденото проваляне, Лала Шахин отказал да бъде повече пълководец и се отдръпнал в Казанлък да си ближе раните.
Повече от седмица в двореца бе безшумно като в гробище. Знаеше се, че султанът се е прибрал, само че за пръв път връщането на Богоподобния от боен поход не бе известено на града със зурни, тъпани и крясъци.
Валиде-султан най-сетне се престраши и го посети в спалнята му. Сварила го лежащ по стомах и облечен. Постояла край леглото му, само че той не давал тип, че е безсънен. Навела се над лицето му да види дали диша. Дишал. По едно време леко помръднал и с махване на показалеца дал знак на майка си да излезе.
Тя се прибрала в харемлъка, легнала и по този начин остана в леглото до гибелта си.
Обадил се моят агроном през януари тази година. Но тъкмо тогава аз бях отпътувала с делегация в Москва. Секретарката попитала по какъв въпрос ме търси другарят Майски. „ Не по въпрос, а по отговор... “ Засмял се и затворил. Приела го за побъркан. Очаквах, че отново ще позвъни. И още чакам. Но тук, на вилата в Боровец, където се намирам, връзките ми с външния свят се оказаха прекратени под претекст да не бъда безпокоена от никого... с изключение на от най-милия ми.
Загубих визия за времето. Знаеше се, че султанът е тук, и поради това даже в градината с фонтана и лалетата се говореше шушукайки. Дворецът изглеждаше обсаден от мълвата: отвън дворцовия дувар на разстояние двайсетина крачки от основната врата всекидневно се движеха групички хора, само че не смееха да се застояват, с цел да не наподобява, че чакат нещо...
„ Какво чакат! Да умра! “
И султанът заповядал да дойдат тези две робини, които постоянно до момента му бяха правели масаж. На другата заран Богоподобния отиде в джамията за петъчната молитва, а следобяд Сомал се появи пред спалнята ми с роза в ръка:
„ Богоравния желае да види Великата госпожа довечера в Дома на Богоравния “.
За негов дом се смяташе вторият етаж на двореца „ Фиала “.
Помислих си, че идва краят. Помня, че усетих облекчение. Каквото и да беше решил османецът, то не можеше да бъде по-опасно от това, което аз съм подготвена да направя със себе си. За кой ли път смъкнах от шията си дървения кръст, вързан на конопената връвчица, навих я към китката на лявата си ръка, подпъхнах кръста под връвчицата и леко я пристегнах. С едно най-невинно придвижване на скръстените ми ръце – с нокът на един от пръстите на дясната – можех да отворя дървената малка врата и да погълна избавителния бял прахуляк... Най-голямата ми грижа към този момент беше да имам до себе си чаша вода или друга някаква течност за преглъщане на праха. Надявах се Бог да ми обезпечи тази последна нужда.
До вечерта оставаха няколко часа. Какво може да направи човек през последните часове от живота си, в случай че в реалност няма какво да прави?
Паднах на колене пред иконата и се молих всичко, което ме чака, да стане бързо и душата ми без страдания да се освободи от клетата плът на нещастна царска щерка и още по-нещастна царева сестра. Молих се народът ми да ми елементарни, в случай че не съм направила задоволително за него, само че Бог знае, че направих каквото можах. Не се сърдех на Шишман. Син на два народа. И на всеки от тях принадлежи с половината от душата си.
После дълго мислих по какъв начин да се облека за часа на изтезанието – не се съмнявах, че Мурад ще ме убие още щом вляза в стаята му. Боже, нека ударът с ятагана да е задоволително мощен, с цел да не се постанова доубиване. После мислих дали да оставя някакво писмо или наследство. В персоналната ми хазна се бяха събрали много доходи от подарената ми земя Йълдъз и след гибелта ми те ще се влеят в общата дворцова хазна. Нямаше на кого да ги оставя.
Последният безоблачен лъч угасна насреща, в горите на Странджа, мюезинът изви глас за вечерната молитва и на мене ми оставаха единствено час или малко повече живот. Облякох се като за черква: бяла копринена туника и тъмносиня хламида, а на главата черен воал.
Времето се бе свило на топка и бе легнало в трапчинката под гърдите ми като нещо гъвкаво и меко. Не мислех за нищо. Предметите в стаята, здрачът на открито, жълтеникавата светлина на лампите се сливаха в някакъв общ цвят, въздухът имаше неясен аромат на потно тяло и зрели мушмули, видях се, че заставам права в средата на стаята с нетърпението на човек, който чака веднага вратата да хлопне и н е щ о да влезе... Усещах се толкоз празна и лека, че можех да полетя. Мисля, че тъкмо тогава двете с душата ми се прегърнахме, преди да се разделим, обнадеждени – най-малко от моя страна – че в миналото отново ще се срещнем.
Вярвам в срещата на душите Горе, Тамара. И знам, че единствено Там съществува същинската безкористна обвързаност сред двама души или сред група единомислещи...
Един е пътят душата да стигне до хармонията на Небесата: жертвата. Или посредством героична гибел в името на своя народ, или посредством храбър живот отново в негово име. Аз персонално избирам живота...
Неда Антонова е създател на повече от двайсет романа, по-голямата част сюжетно свързани със събития от българската история. Сред тях са трилогията „ Възкресените “: „ Царица Елеонора Българска “, „ Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица “, а също „ Първият след Бога. Любовта и гибелта на Васил Левски “, „ Баладата. Любовта на Ботев и Венета “ и „ Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски “. На необикновен читателски интерес се радва първокласното издание на есеистичната й книга „ Пепел от мислеща тръстика “.
Нейни книги са преведени на френски, съветски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната премия „ Златен меч “.
Живее и работи в Търговище.
Г-жо Антонова, остават броени дни до излизането на новата Ви книга „ Елегия. Когато татко ти е цар “. Ще ни разкажете ли по какъв начин породи първичният Ви план?
Възникването на креативния план във всяка област на изкуството е тайнствен акт. Той не може да бъде пояснен с елементарните логичен категории. Той просто Е! В множеството случаи самият създател остава сюрпризиран. Особено когато замисълът изисква за своята реализация необикновен тип креативна сила, която създателят не всеки път е сигурен, че има. Следва стадий на неодобрение от себе си, граничещо от време на време със себе- злоба. Но след терзанията настъпва едно малко знамение: след възникването на замисъла създателят ненадейно усеща, че е обладан и от подобаващата за реализацията му сила. Това е мигът на най-великата ни наслада. Когато знаеш освен „ какво “, а и „ по какъв начин “. Преживях това положение на 21 март 2021 година.
В романа „ ЕЛЕГИЯ. Когато татко ти е цар “ още веднъж следим невероятна симбиоза сред обстоятелства и нереалност. Мисля, че читателите биха желали да знаят по какъв начин ги съчетавате.
Това към този момент е стадий от креативния развой, за който може да се приказва като за нещо налично на сетивата и значи – на езика. Принципът е обикновен: „ Като нямаше кой да ми каже по какъв начин обещано събитие се е случило, описах го, както мислех, че се е случило “. Но този роман не може да бъде случаен. Той напълно произтича от съществувалите във времената на сюжетното деяние исторически, битови и религиозни условия. И в случай че създателят успее да слее действителното и хипотетичното, текстът ще придобие естествената гладкост на еднородната словесна природа и даже най-компетентният четец мъчно би прозрял къде историческият факт се прелива в допустимата историческа реалност.
Какво тъкмо Ви притегли в паралела сред дъщерята на българския цар Иван Александър от Средновековието и личността на наша съвременница, която обществото ни познава?
Творческото предизвикателство: шест века сред двете ми героини, а толкоз доста общи проблеми и духовни трудности пред двете. Занимаваше ме общоизвестната концепция, че предишното на индивида и на народа се съдържа в неговото настояще и по този начин предсказва бъдещето му. Повторяемостта на събитията, която ни дава кураж и очакване в очакване на грядущото. Едната от героините на романа – историк по обучение и министър по съществуване – го е споделила: „ След всяко време на плевел нравствен и културен подем следва време на обществено-политически и икономически крах на обществото “. И е цитирала века на Иван Александър. Не е нужно ние през днешния ден да се питаме какво ни чака на следващия ден. Достатъчно е да познаваме реда на произтеклите до момента исторически събития.
Приемате ли книгите си като цитадела на българщината?
Това вземат решение читателите. Ако, четейки моите текстове, те усещат духовно единство и родова непосредственост с описаните герои и събития, значи създателят е произтекъл от своите читатели, а не е привнесен там от извънлитературни събития.
Кой бихте предпочели да има в домашната си библиотека „ ЕЛЕГИЯ. Когато татко ти е цар? “ – елементарният изкушен четец или журитата на литературните награди?
Аз съм суетна и това предрешава избора ми: като имам поради, че журитата са краткотрайни, а народът е безконечен, предпочитам за свои читатели тези българи, с които и на следващия ден ще мислим еднообразно.
Вие сте от писателите, които непрестанно се срещат със своите фенове. Какво Ви носи това другарство?
Каквото на обособения човек носи любовта: продан на позитивни сили, опознаване на себе си посредством другите, чувството ми за принадлежност към стародавна общественост, посредством която всеки от нас ще просъществува в идващите епохи. И виждах народа ни очи в очи.
Казвали сте, че за писателя няма по-добър въпрос от това какво пишете или какво възнамерявате да пишете. Да чакаме ли изненади?
В живота към нас гъмжи от тематики и благоприятни условия за тяхното ословесяване. Писателите живеем в това гъмжило като в езеро с крокодили. И чакаме нашият крокодил да ни избере. Защото тематиката е, която избира създателя. Колкото до мене, в последно време дочувам приятелско мигане от един много любопитен крокодил – нещо като заричане за бъдеща реципрочност... Казано в прав текст: блазни ме креативното проучване на опцията индивидът от ден на ден да работи и да живее като сподвижник на Бога, като негов помощник и единомишленик... Имам поради асистираната репродуктивност, намесата на индивида в това, което Бог е пропуснал да даде на някого от нас: дете. Защото Той е човекообразен, нам.
Откъс от книгата
След това, което след това се случи в борбата край сръбското село Плочник, султан Мурад имаше всичкото право персонално да ме обезглави с ятагана на Пророка или най-малко да ме качи на необяздено муле и като ме върже обратно с очите, да пусне мулето по пътя за Търнов и то да ме отнесе там като знак към брат ми Шишман...
Плочник – първата борба, в която османците бяха победени от обединените християнски войски на доскоро покорните васали княз Лазар и крал Твъртко!
Отчаян от непредвиденото проваляне, Лала Шахин отказал да бъде повече пълководец и се отдръпнал в Казанлък да си ближе раните.
Повече от седмица в двореца бе безшумно като в гробище. Знаеше се, че султанът се е прибрал, само че за пръв път връщането на Богоподобния от боен поход не бе известено на града със зурни, тъпани и крясъци.
Валиде-султан най-сетне се престраши и го посети в спалнята му. Сварила го лежащ по стомах и облечен. Постояла край леглото му, само че той не давал тип, че е безсънен. Навела се над лицето му да види дали диша. Дишал. По едно време леко помръднал и с махване на показалеца дал знак на майка си да излезе.
Тя се прибрала в харемлъка, легнала и по този начин остана в леглото до гибелта си.
Обадил се моят агроном през януари тази година. Но тъкмо тогава аз бях отпътувала с делегация в Москва. Секретарката попитала по какъв въпрос ме търси другарят Майски. „ Не по въпрос, а по отговор... “ Засмял се и затворил. Приела го за побъркан. Очаквах, че отново ще позвъни. И още чакам. Но тук, на вилата в Боровец, където се намирам, връзките ми с външния свят се оказаха прекратени под претекст да не бъда безпокоена от никого... с изключение на от най-милия ми.
Загубих визия за времето. Знаеше се, че султанът е тук, и поради това даже в градината с фонтана и лалетата се говореше шушукайки. Дворецът изглеждаше обсаден от мълвата: отвън дворцовия дувар на разстояние двайсетина крачки от основната врата всекидневно се движеха групички хора, само че не смееха да се застояват, с цел да не наподобява, че чакат нещо...
„ Какво чакат! Да умра! “
И султанът заповядал да дойдат тези две робини, които постоянно до момента му бяха правели масаж. На другата заран Богоподобния отиде в джамията за петъчната молитва, а следобяд Сомал се появи пред спалнята ми с роза в ръка:
„ Богоравния желае да види Великата госпожа довечера в Дома на Богоравния “.
За негов дом се смяташе вторият етаж на двореца „ Фиала “.
Помислих си, че идва краят. Помня, че усетих облекчение. Каквото и да беше решил османецът, то не можеше да бъде по-опасно от това, което аз съм подготвена да направя със себе си. За кой ли път смъкнах от шията си дървения кръст, вързан на конопената връвчица, навих я към китката на лявата си ръка, подпъхнах кръста под връвчицата и леко я пристегнах. С едно най-невинно придвижване на скръстените ми ръце – с нокът на един от пръстите на дясната – можех да отворя дървената малка врата и да погълна избавителния бял прахуляк... Най-голямата ми грижа към този момент беше да имам до себе си чаша вода или друга някаква течност за преглъщане на праха. Надявах се Бог да ми обезпечи тази последна нужда.
До вечерта оставаха няколко часа. Какво може да направи човек през последните часове от живота си, в случай че в реалност няма какво да прави?
Паднах на колене пред иконата и се молих всичко, което ме чака, да стане бързо и душата ми без страдания да се освободи от клетата плът на нещастна царска щерка и още по-нещастна царева сестра. Молих се народът ми да ми елементарни, в случай че не съм направила задоволително за него, само че Бог знае, че направих каквото можах. Не се сърдех на Шишман. Син на два народа. И на всеки от тях принадлежи с половината от душата си.
После дълго мислих по какъв начин да се облека за часа на изтезанието – не се съмнявах, че Мурад ще ме убие още щом вляза в стаята му. Боже, нека ударът с ятагана да е задоволително мощен, с цел да не се постанова доубиване. После мислих дали да оставя някакво писмо или наследство. В персоналната ми хазна се бяха събрали много доходи от подарената ми земя Йълдъз и след гибелта ми те ще се влеят в общата дворцова хазна. Нямаше на кого да ги оставя.
Последният безоблачен лъч угасна насреща, в горите на Странджа, мюезинът изви глас за вечерната молитва и на мене ми оставаха единствено час или малко повече живот. Облякох се като за черква: бяла копринена туника и тъмносиня хламида, а на главата черен воал.
Времето се бе свило на топка и бе легнало в трапчинката под гърдите ми като нещо гъвкаво и меко. Не мислех за нищо. Предметите в стаята, здрачът на открито, жълтеникавата светлина на лампите се сливаха в някакъв общ цвят, въздухът имаше неясен аромат на потно тяло и зрели мушмули, видях се, че заставам права в средата на стаята с нетърпението на човек, който чака веднага вратата да хлопне и н е щ о да влезе... Усещах се толкоз празна и лека, че можех да полетя. Мисля, че тъкмо тогава двете с душата ми се прегърнахме, преди да се разделим, обнадеждени – най-малко от моя страна – че в миналото отново ще се срещнем.
Вярвам в срещата на душите Горе, Тамара. И знам, че единствено Там съществува същинската безкористна обвързаност сред двама души или сред група единомислещи...
Един е пътят душата да стигне до хармонията на Небесата: жертвата. Или посредством героична гибел в името на своя народ, или посредством храбър живот отново в негово име. Аз персонално избирам живота...
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ