За проклетите пари, дето като огън горят и опустошават хорските

За проклетите пари, дето като огън горят и опустошават хорските души, споделено в Йовковия роман „ Имане “. 

(1880 ~ 1937)

~ Имане

От време на време болната се изправяше на леглото си и се поозърташе в близост си. Очите й гледаха издълбоко, черни, пламнали, погледът й беше тежък, злобен. Виждаше все същото: двете й дъщери седяха настрани и си шепнеха, и двете млади, и двете червендалести и хубавелки, каквато бе и тя на техните години. А мъжете им, пристигнали с тях от далечни села, попременени и те с нови черни потури и с чисти бели ризи, едвам-едвам се пообръщаха, поглеждаха я през рамо и отново се заглеждаха на открито през прозорците. „ Какви са! – мислеше си остарялата. – Не ме жалят, стяга им се душата. Чакат единствено да им кажа де са скрити парите. Чакат единствено да умра, та да вървят да си гледат работата… “

Тя се отпущаше отново на леглото и затваряше очи. Лека-полека лицето й утихваше, успокояваше се. Изглеждаше, че спи. Двете сестри започваха да си шушукат още по-ниско, ходеха на пръсти, а мъжете, все така равнодушни, пускаха ръце в джобовете на новите си потури, гледаха на открито. Хубаво беше времето. Ето там, в полето, над нивите минава черна сянка на облак; ето слънце отново огрява и измежду зеленината на високите жита – не жита, а море! – светват тук-таме жълтеникави петна: сигурен белег, че беритба иде. Нататък гледат двамата мъже и мълчат.

А остарялата не спеше. Тя беше си мислила за доста неща, а в този момент си мислеше по какъв начин беше се поминал едно време свекър й. Като скала човек беше, здрав, крепък, а падна и се повали изведнъж, като вързоп. Дойде си една вечер, легна в къта край огъня и към този момент не стана. Не охна, не се и оплака, единствено очите му се дръпнаха във вътрешността и станаха кротки.

– Булка, кай, аз си отивам, ела да се извиним. Гледала си ме, почитала си ме. Къщовница си била. Добра си била, младоженка, доста добра. Сполай ти. Нека ти е просто от мене и от бога. И ти ме елементарни, булка…

Тя му целуна ръка, и той й целуна ръка.

На това място остарялата не се сдържа, трепна, заподсмърча и от очите й, както бяха затворени, капнаха сълзи и потекоха по сухите й страни. Двете сестри се спуснаха към нея.

– Мо, мамо ма! – заговори по-старата, като й изтриваше сълзите с ръка. – Що правиш ти, що плачеш? Е, болна си, що има? – Човек нали е, и се разболява, и оздравява. Ще оздравяш и ти. Недей така, не се притеснявай…

Старата чу всичко туй, само че не се обади, не отвори очи, нито изиска да каже защо плаче. А продължи да си мисли по-нататък:

Целуна му ръка, целуна и той нейната. А след туй се унесе. Нея вечер Братоя не беше в къщи, отишел беше на воденица. Вън беше ясно, само че подобен вятър духаше, че звездичките трепереха, като че щяха да паднат. А остарелият все захласнат, все хърка и гърдите му се подигат, подигат. По едно време той току скочи, погледна я, искаше да каже нещо, само че не можа: езикът му се беше вързал. И като гледаше ужасно, взе да маха с ръка към стената, показваше нещо все на нея страна. Тя намерения, че желае да повикат поп Гьоргя да го причасти, и го повика. А след туй остарелият скръсти ръце и умря, като че заспа.

Минаха се години, пристигнаха грижи, бедност – боже, каква черна бедност! Много постоянно тя си беше мислила: така, както беше махал с ръка остарелият, когато умираше, дали е желал да повикат попа, или друго е желал да каже? Не е ли имал нейде скатани пари и е показвал де са? Падна й като болежка тая мисъл на сърцето. Зададат се празници – или Коледа, или Великден, – обърне къщата наобратно, претърсва на всички места, мести чували, сандъци, копае, дето мисли, че може да са заровени парите. Няма и няма. Казвала е и на мъжа си, на Братоя – и в този момент като че го гледа по какъв начин седи на чардака, поуморен от работа, потен още. Братоя не вярваше.

– Отде ще има пари остарелия – думаше. – И той беше бедняк като мене.

Но различен път е казвал, че си напомня едвам-едвам, като през мъгла, отколе било то, дете бил още, че един път остарелият продал овце и парите не се видели. Много пъти, при огромна потребност, преди да изиска от непознати хора, остарелият мислел, мълчал, като че имал пари, а не смеел да ги бутне.

Една година даде Бог огромен благодат. Едно жито стана – червено, едно, като дренки.

– Я чуй – каза й Братой, – земи поизмажи килеря, поизпуши дупките, дето са ги създали мишките. В хамбаря няма място веке, ще изсипем малко жито и там.

Тя взе да замаже, само че рече по-напред да поизкопае, та да се изравни. Като доде до огнището и копна, теслата удари на камък, поразрови – показа се плоча. Тъй затупка сърцето й, така се разтрепера, че не можа, изчака. А като обърна плочата – гърне, вътре в него – алтъни. Не беше цялостно, само че цяла купчина, злато като жарава.

Не го скри, занесе го право на Братоя и му го даде. Как се зарадва индивидът й – не можа да стои прав и седна. Та ги брои, та ги трансферира в ръцете си, попипва ги, гледа ги. Пусне ги в гърнето, позарбърка ги, отново ги гледа. Отведнъж изгледа я ужасно, като че искаше да я убие, и й викна: „ Излез на открито! “ Остана самичък и ги скри.

Друг човек стана оттогаз. Изстина към нея, изстина към дъщерите си, като че не бяха негови деца, а непознати. Стисна му се сърцето, не дава нищо, не туря дреха на себе си, върви дрипав, изумял. Кое работи, кое не. Седи на прага на одаята, дето бяха скрити парите, седи като гарван на гнездото си. Щом мръкне, като че ли полудява: „ Защо лаят кучетата? Затвори ли вратника? Заключи ли вратата? Я запуши прозореца, че се вижда! “ И се затвори в одаята си и единствено се чува: зън-зън, брои си парите. Пусти пари!

Но когато пристигна да умира, смекчи се сърцето му и сподели й де са парите. Толкоз беше се натеглила от тия пари, че взе гърнето, като че вътре имаше змия, и го зарови надълбоко, надълбоко в земята. И не в къщи – зетьовете бяха усетили, че остарелият има пари, – а на друго място. Никой към този момент не може да го откри де е.

Одърът заскърца, остарялата захвърли с тъга тежките черти и се поизправи. Очите й не мигваха, горяха. Двете сестри тутакси пристигнаха при нея.

– Мамо, я земи да си похапнеш – каза по-старата, – я виж каква чорбица сме ти създали. Похапни си, и да не ти се яде, похапни. Човек като не яде, заболяването го надделява.

– Хайде, мале, хайде – закани я по-младата, Ненка, – я земи, че се насърбай ху-у-баво. Аз я направих чорбицата, доста е хубава. И чер пиперец турих, да ти отвори ищах. Дръж лъжицата, па яж, не пердах се…

Старата бутна обратно лъжицата, изгледа подред дъщерите си и очите й се наляха. Погледна след туй зетьовете си – те колкото да криеха тънки, зли усмивки – и очите й пламнаха. „ Няма да ви кажа къде са парите, не! “ – помисли си тя. И си напомни какъв брой са я мъчили за тия пари. Ще дойдат, ще почнат да се мажат към нея: „ Маминце, така, маминце, онъй “, а като им дотегне, хване ги гняв, че като отговрят едни уста. Хеле тоя огромният, с тия рунтавите мустаци и с тая брада като таралеж – какви думи й е казвал! Като камъни са падали на душата й.

Тя си легна отново и затвори очи. „ Защо да им кажа де са тия пари? – мислеше си тя. – Нека си печелят сами, че да им е сладостен хлябът. От тия пари аз не видях положително, не видя положително и Братоя. Тия пари са проклети пари – прокълнал ги е оня, който ги е оставил, положително няма от тях, горят като огън. Нека си стоят в земята. “

Навън внезапно притъмня, излезе вятър, дигна се прахуляк, салкъмът пред прозорците се залюшка и зашумя. Светваха къси, червени светкавици, забоботи гръм и тресна далеко, като че падна нещо огромно и тежко. Утихна, стана по-тъмно и по керемидите затропа наедрял дъжд.

Старият шурей с огромните мустаци се обърна, потри ръце и сподели:

– Хубав дъждец. Утре като пекне слънце, след два-три деня земи си жетвата готова…

Той смигна на младия и двамата вкупом минаха в другата стая.

До късно сестрите стояха при майка си. Старата не отиваше добре. Имаше огън, мяташе се, дишаше тежко. Когато се поумиряваше, лицето й ставаше бяло като вар и на челото й, под посивелите й коси се набираха ситни капчици пот. Двете сестри се лутаха към нея, изпитваха едно, изпитваха друго и като виждаха, че нищо не оказва помощ, гледаха се една друга и не знаеха какво да вършат. И до момента в който по-старата към момента държеше, младата седна на земята, закри очите си с ръце и заплака. Не заплака, а като че ли запя провлечено, жаловито.

Мъжете се демонстрираха на вратата разтревожени. Тъкмо в тоя момент болната се разсъни и, за огромно удивление на всички, скочи на леглото, като че искаше да стане. Но щом видя двамата мъже, изгледа ги страхливо и падна възнак на леглото. Тогава по-старата сестра, сърдечна и мощна жена, се разсърди.

– Стоене, Димитре! – викна тя на мъжете. – Хайде излезте си, идете отвъд. Тук не е за вас. Ненке – обърна се тя към сестра си, иди и ти. Иди да си починеш.

Младата я погледна с насълзените си очи и й се сопна:

– Тук ще заставам аз. И на мене е майка.

Мина се час-два. Изведнъж остарялата отново отвори очи, видя, че мъжете ги няма, изиска да се изправи, само че не можа. Очите й горяха, гледаха ту едната, ту другата сестра и се насълзиха. Да би могла, би проговорила, само че не можеше. И като събра всичките си сили, тя издигна едната си ръка, суха и почерняла, и обезверено замаха все в една и съща посока, към кьошето, към другата стая…

Двете сестри се изгледаха една друга.

– Постой тука, Ненке – каза по-старата. – Аз в този момент ще дода.

И се впусна към вратата. Малката се затича към нея. Мъжете бяха позадрямали, разсъниха ги.

– Ей насам уточни. Три пъти насам махна, тук би трябвало да са парите…

– Де? Къде? Накъде махна?

– Насам. Към тука махна.

Озърнаха се, погледнаха: на всички места бяха претършували, и земята бяха копали даже. Ако е показала насам, тук няма.

– Защо не я попитахте – разсърди се остарелият шурей, – вий език нямате ли? Я питайте я, питайте я по-скоро!

Всички се втурнаха към болната в другата стая.

Намериха я издъхнала.

Из: „ Вечери в Антимовския хан “, Йордан Йовков, изд. „ Хемус “, 1947 г. 
* Йордан Йовков (1880-1937), Дом монумент „ Йордан Йовков “; dobrichmuseum.bg