За прогнилия Запад и Родината – един спомен на големия

За „ прогнилия Запад ” и Родината – един спомен на огромния съветски публицист, държавник и воин от Великата Отечествена война, който през януари навърши 98 години.

Никога няма да не помни първото си пътешестване зад граница. Беше през 1956 година Нарекоха го полета „ Победа ” – бяхме огромна писателска група – Константин Паустовский, Расул Гамзатов, значими партийни особи, всичко 400 индивида.

Всичко за нас беше същинско изобретение. В България не успяхме да се почувстваме друго, само че когато пристигнахме в Париж!... А когато попаднахме в Рим и Атина, тогава всички към този момент бяхме в потрес. Споглеждахме се ошашавени един различен и не можехме да проумеем – къде е целия този разяден Запад, където човек за индивида е вълк? Как започнахме да проглеждаме ясно и страдахме, не разбирахме и се губехме, пробвайки се да запазим положителното изражение по лицата си. С какво удоволствие ние преглеждаме цялото това „ безсрамие и грозотия ”.

Боже, а каква беше насладата ни, когато видяхме някакъв бедняк!? „ Къде ви е гетото? ” – питахме ние. Защото настойчиво търсехме преимуществата на нашия строй, в които до безспир ни уверяваха вкъщи. Търсехме и не можехме да ги намерим.

Тогава още я нямаше обидата на спечелилите от победените, тя се появи по-късно, когато пристигнахме в Германия. Дотогава беше просто объркването на едни руски хора, които са били пуснати от клетката на независимост.

Алес Адамович ми описа по какъв начин до момента в който един път се разхождал на село, едно куче, завързано за ограда, се нахвърлило към него и го залаяло лудо. И внезапно въжето се скъсало. Той спрял, а кучето се уплашило. И избягало в къщичката си. Смелостта му се дължала на въжето. Та, и у нас беше по този начин, когато попаднахме зад граница – въжето се скъса. И ние побягнахме в своята си барака, с цел да се убедим, че нещата не са чак толкоз зле.

Докато бяхме на Капри, двама възрастни мъже започнаха да пеят неаполитански песни, които слушахме на драго сърце, а някакви идиоти от делегацията ни почнаха да подлагат на критика: „ Ама какво ги слушате тия! Нашите  артисти са по-добри! ” Ние отвърнахме, че артистите ни несъмнено са по-добри, само че това са просто двама възрастни мъже, а не артисти. „ И мъжете ни са по-добри любовници от италианците ”, не се предаваха простаците от делегацията. Нали трябваше да се държат за нещо!

Когато след това разказвахме какво сме видели в чужбина, не ни повярваха. А и ние самите се мъчехме да оправдаем поразилата ни разлика и да защитим живота, който водехме в Родината. И не ни беше леко да признаем, че живеем по-зле от всички в Европа. Че Червеният площад не е най-красивият на света, че видяхме площади по-красиви от него. Беше ни нужно някак да защитим съзнанието си. Защото се оказа, че сме идиоти.

* От изявление на Даниил Гранин, оповестено в книгата на И.В. Оболенски „ Четыре друга эпохи. Мемуары на фоне епохи ”
Снимки: ru.wikipedia.org, Года литературы