За последната въздишка на уморената природа с думите на Радичков

За последната въздишка на изтощената природа с думите на Радичков от неговия „ Есенен ден ”.

Ние вървим из глухото мъртво поле и гоним с изстрели тъмните ята на кеклиците; от време на време от техния облак се откъсва и полита надолу ранена птица. Ятото прави завой, като мени своята форма, и ненадейно пада някъде зад ниския рид. Ние не отиваме след него, а бързаме към срещуположната страна, тъй като птиците ще избиколят. И едвам стигнали подножието, зърваме горе дългата шия на лидера и равния бяг на кеклиците. Другарят ми стреля и до момента в който пушекът се разпръсва, птиците със свистене се подвигат над угарите. Гончето гледа озадачено ту нас, ту черното облаче, което се снишава и пропада зад кафеникавото било на идващия рид. Двамата отново бързаме през изпръхналите и сухи угари и отново зърваме кеклика-водач, събрал ятото край няколкото оголени крушови дървета. И още веднъж изстрелите глъхнат над полето и птичето ято става все по-малко и по-малко. Изплашени от гърмежите, кеклиците се пръскат по нивите. Другарят ми продължава с кучето да ги търси, а аз оставам при обезлистените дървета, с цел да го дочакам. Земята е суха, пръхкава, попадалата шума я застила меко като дюшече и шушне под краката. Сядам върху това дюшече.

Напред полето се стеле с ниските си могилки и хълмчета, със самотните и вероятно за това тъжни дървета, щръкнали над изпепелените ограбени ниви. Тук и там се виждат равните квадрати и на пшеници, само че и техният цвят наподобява неподвижен, студено-зелен. От изток едвам леко полъхне и сребърна паяжина проблесне високо в обезцветеното небе. Тя се изгубва единствено за няколко мига и нищо повече в близост не свидетелствува за живот, за предпочитание за живот, никакъв ентусиазъм на вятър, никакво придвижване. Струва ми се, че това едвам видимо повяване, което иде от изток, е последната въздишка на умъртвената природа.

Нарядко долавям глухите изстрели от пушката на моя приятел, още по-глухото уплашено ехтене и грач на птица. После всичко чезне и остава единствено делничното и едва слънце и онази сребърна паяжина, която проблясва отново във висините. Тя ту чезне, ту лъска и едвам видимо пътува към края на хоризонта, оттатък вълните на могилките и хълмчетата, където се издига черната стена на гори. Горите също стърчат безжизнени, застинали в очакване на зимата.

Този мъртъв, остарял фон въздейства потискащо, в душата незабелязано нахлува студ. Цялата природа, надълбоко вглъбена в себе си, безлюдна, убита, вълнува възприятията, само че не допира мозъка. Мисълта е застинала сходно на птиците, които висят мъртви върху халките или са се отпуснали неестествено върху мекото дюшече на шумата.

Защо късната есен постоянно ни потиска? И за какво ни кара да усещаме света единствено върху тъжните струни на своята душа, без да породи нито една светла искрица?

***

Зад нас остана шумното, изпълнено с хора поле, пеещите каруци и конете, които тичаха с пръхтене, мъжете с таргите и купчините димен тор. Есенният фон бе все така печален, природата мъртва, само че аз не гледах него. Аз бях напълно под властта на действието, което се разиграваше на фона на този остарял фон, на силите, които оживиха полето и притеглиха към себе си синеокия. И ми се струваше, че доста епохи обратно в един подобен есенен ден из почернелите гори на хоризонта е изтичал индивидът, с цел да хвърли в полето семето на живота и на вярата, преди още природата дефинитивно да е издъхнала.

Из „ Есенен ден ” от книгата „ Педя земя ”, 1980 година

Картина: Шишкин И. И., „ Золотая осень ”, 1888
Снимка: Иво Хаджимишев