„Sirat“ - филм, който експлоатира страданието на зрителите
За първи път видях хора, които остават в киносалона след надписите, вцепенени и комплицирани. Ефектът от Siratе подобен - слага фена на тестване, по едно и също време физическо и психическо.
Филмът на френско-испанския режисьор Оливер Лаше (Mimosas, Fire will come) беше избран като „ коренен “ - приветстван от критици по целия свят, отличен с Наградата на журито в Кан (заедно със „ Звукът на рухването “ на немската режисьорка Маша Шилински) и номиниран за „ Златен глобус “ за чуждоезичен филм.
Продукцията е и испанското предложение за „ Оскар ". Всичко към Sirat го нарежда като събитие - нещо извънредно, кино преживяване, което умишлено тества границите на търпението и усещането.
В ислямската есхатология Сират, арабската дума за „ път “, е стеснен мост сред Рая и Ада, който всички души би трябвало да прекосят след Деня на страшния съд. Казва се, че е „ тъничък като косъм и изострен като най-острия нож “.
Това е ключът към кино лентата - заричане за преход, за постигане „ оттатък “, за опцията смисълът да бъде открит след страданието. За мен обаче прекарването остана самоцелно тестване - изтезание без компенсация. И въпреки всичко Sirat явно влияе. Реакциите на феновете го потвърдиха - чуваше се рев, последван от оглушително безмълвие.
Филмът стартира в мароканската пустиня с рейв празненство. Хората, които виждаме на екрана, не са артисти, а същински рейвъри, които Оливер Лаше е срещал и събирал по време на действителни празненства. Началото е хипнотично - звукът е компактен, телата се движат в синхрон, пейзажът гълтам всяка диря от цивилизация. Едва по-късно, съвсем апропо, излиза наяве, че външният свят е на ръба на Трета международна война. Тази информация не трансформира хода на протичащото се, а единствено ускорява чувството за изолираност и безвремие.
Сред тази общественост се появяват Луис (Серджи Лопес) и дребният му наследник Естебан (Бруно Нуньес Архона), съпроводени от кучето им Пипа.
Луис, изигран от Серджи Лопес - един от дребното професионални артисти в състава - обезверено раздава фотоси на щерка си Мар, изчезнала преди месеци. За нея обаче научаваме извънредно малко. Филмът дава единствено нищожна информация, че е допустимо да е някъде измежду тези хора, само че не предлага пояснение за какво е изчезнала, дали бяга от татко си или от нещо друго. Нито дали въобще желае да бъде открита.
Остава неразбираем обликът и на самия Луис - какъв е бил като татко и какви връзки е имал с щерка си. Без ясно изведен подтекст героите съществуват повече като идея - ход, който може да се чете като умишлен авторски избор или сценарно облекчение.
Повечето рейвъри реагират с равнодушие или сдържано съмнение, само че дребна група, Биги (Ричард Белами), Жид (Жид Укид), Стефи (Стефания Гада) и Тонин (Тонин Жанвие), демонстрира внимателно състрадание и разрешава на бащата и сина да тръгнат с тях към идващото скрито рейв празненство в пустинята.
По време на конференцията в Кан Оливър Лаше споделя, че работата по кино лентата му е помогнала да открие лечебната мощ на рейв празненствата, като пространство за освобождение от надзор и за свързване с най-тъмните пластове на персоналните контузии.
По средата на описа има сцена на драматичен смут, която би трябвало да бъде повратна. Вместо това тя остава без ясно изведени последици, нито прочувствени, нито психически. Ефектът не е катарзисен, а по-скоро странен, фарсов.
Филмът несъмнено има своите мощни страни. Пътуването през мароканската пустиня отдава самобитна респект на Mad Max: Fury Road (2015 г.) със своята полуда и безпорядък. Серджи Лопес е безапелационен в ролята си и придава компактност на персонажа. Това обаче не е задоволително. За мен Sirat остава филм, в който ужасът е толкоз съсредоточен, че в последна сметка се трансформира в равнодушие.
Филмът припомня и на The Sheltering Sky (1990 г.) на Бернардо Бертолучи, по романа на Пол Боулс - история за европейци, попаднали в свят, който не схващат и над който нямат надзор. И там, както и тук, пустинята не е декор, а мощ, която последователно претопява и унищожава героите, оголва личните им илюзии за предимство и сигурност.
Разликата е, че при Бертолучи тази среща води към катарзис и трагично просветление, до момента в който при Sirat отводът от сходно осмисляне наподобява е умишлено авторско решение. Риск, който режисьорът е решил да поеме и който, поради премиите и възторжените мнения, явно му се отплаща.
Филмът на френско-испанския режисьор Оливер Лаше (Mimosas, Fire will come) беше избран като „ коренен “ - приветстван от критици по целия свят, отличен с Наградата на журито в Кан (заедно със „ Звукът на рухването “ на немската режисьорка Маша Шилински) и номиниран за „ Златен глобус “ за чуждоезичен филм.
Продукцията е и испанското предложение за „ Оскар ". Всичко към Sirat го нарежда като събитие - нещо извънредно, кино преживяване, което умишлено тества границите на търпението и усещането.
В ислямската есхатология Сират, арабската дума за „ път “, е стеснен мост сред Рая и Ада, който всички души би трябвало да прекосят след Деня на страшния съд. Казва се, че е „ тъничък като косъм и изострен като най-острия нож “.
Това е ключът към кино лентата - заричане за преход, за постигане „ оттатък “, за опцията смисълът да бъде открит след страданието. За мен обаче прекарването остана самоцелно тестване - изтезание без компенсация. И въпреки всичко Sirat явно влияе. Реакциите на феновете го потвърдиха - чуваше се рев, последван от оглушително безмълвие.
Филмът стартира в мароканската пустиня с рейв празненство. Хората, които виждаме на екрана, не са артисти, а същински рейвъри, които Оливер Лаше е срещал и събирал по време на действителни празненства. Началото е хипнотично - звукът е компактен, телата се движат в синхрон, пейзажът гълтам всяка диря от цивилизация. Едва по-късно, съвсем апропо, излиза наяве, че външният свят е на ръба на Трета международна война. Тази информация не трансформира хода на протичащото се, а единствено ускорява чувството за изолираност и безвремие.
Сред тази общественост се появяват Луис (Серджи Лопес) и дребният му наследник Естебан (Бруно Нуньес Архона), съпроводени от кучето им Пипа.
Луис, изигран от Серджи Лопес - един от дребното професионални артисти в състава - обезверено раздава фотоси на щерка си Мар, изчезнала преди месеци. За нея обаче научаваме извънредно малко. Филмът дава единствено нищожна информация, че е допустимо да е някъде измежду тези хора, само че не предлага пояснение за какво е изчезнала, дали бяга от татко си или от нещо друго. Нито дали въобще желае да бъде открита.
Остава неразбираем обликът и на самия Луис - какъв е бил като татко и какви връзки е имал с щерка си. Без ясно изведен подтекст героите съществуват повече като идея - ход, който може да се чете като умишлен авторски избор или сценарно облекчение.
Повечето рейвъри реагират с равнодушие или сдържано съмнение, само че дребна група, Биги (Ричард Белами), Жид (Жид Укид), Стефи (Стефания Гада) и Тонин (Тонин Жанвие), демонстрира внимателно състрадание и разрешава на бащата и сина да тръгнат с тях към идващото скрито рейв празненство в пустинята.
По време на конференцията в Кан Оливър Лаше споделя, че работата по кино лентата му е помогнала да открие лечебната мощ на рейв празненствата, като пространство за освобождение от надзор и за свързване с най-тъмните пластове на персоналните контузии.
По средата на описа има сцена на драматичен смут, която би трябвало да бъде повратна. Вместо това тя остава без ясно изведени последици, нито прочувствени, нито психически. Ефектът не е катарзисен, а по-скоро странен, фарсов.
Филмът несъмнено има своите мощни страни. Пътуването през мароканската пустиня отдава самобитна респект на Mad Max: Fury Road (2015 г.) със своята полуда и безпорядък. Серджи Лопес е безапелационен в ролята си и придава компактност на персонажа. Това обаче не е задоволително. За мен Sirat остава филм, в който ужасът е толкоз съсредоточен, че в последна сметка се трансформира в равнодушие.
Филмът припомня и на The Sheltering Sky (1990 г.) на Бернардо Бертолучи, по романа на Пол Боулс - история за европейци, попаднали в свят, който не схващат и над който нямат надзор. И там, както и тук, пустинята не е декор, а мощ, която последователно претопява и унищожава героите, оголва личните им илюзии за предимство и сигурност.
Разликата е, че при Бертолучи тази среща води към катарзис и трагично просветление, до момента в който при Sirat отводът от сходно осмисляне наподобява е умишлено авторско решение. Риск, който режисьорът е решил да поеме и който, поради премиите и възторжените мнения, явно му се отплаща.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ