Защо малката светулка носи фенерче ♥ Веса ПАСПАЛЕЕВА
За тези, които не знаят тайната на светулчиците, блещукащи в летните нощи.
Приказка за светулката
Дядо Милко простря мократа мрежа и седна пред колибата да си почине. Топлата лятна вечер спускаше ветрила над морето. Радулчо седна на тревицата до дядо си, протегна босите си крачета против огъня и сподели свитото си юмруче:
– Дядо, познай какво имам в ръчичката!
– Навярно си намерил някое бисерно охлювче.
– Светулчица улових, дядо!
– Я да видя, свети ли златното й фенерче? – засмя се старецът и разтвори стиснатото юмруче на дребния. – Ето на, виждаш ли по какъв начин блещука фенерчето й? Щура се из тревичката и търси невестулката, дето й откраднала кораловата огърличка.
– Откъде знаеш, дядо?
– Зная. От моя дядо съм научил тази приказчица.
– Дядко, не се ли шегуваш? Наистина ли по тази причина носи фенерчето си дребната светулка?
– Наистина, чадо. Някога тя била малко момиченце, сираче, при непознати хора живяло. Веднъж го изпратили да занесе самун и манджа на жътварите. Момиченцето се спирало да си бере цветенца из пътя и си тананикало. От една трапчинка край пътя изскочило едно бяло зайче и протегнало предните си лапички:
– Момиченце, дай ми мъничко от гозбата! Отчупи ми и от прясната питка!
То незабавно отсипало от гозбата на зайчето и му отчупило едно краищниче от топлата пшеничена питка. Зайчето поблагодарило и си отишло.
Момиченцето минало няколко крачки и било спряно от бодливия таралеж.
– Момиченце, има ли и за мене мъничко гозбица?
– Дай си паничка да ти сложа от сладката чорбичка! – казало момиченцето.
Бодливият таралеж от признателност размахал калпачето си и поиграл хорце. Похапнал си от сладката питка и седнал при изворчето да си почине.
Момиченцето превалило долчинката и към този момент се изкачило по слънчевия рид, когато невестулката го дръпнала за пъстрото сукманче:
– Къде си забързало по този начин, малко момиченце?
– Отивам на равнищата да занеса обед на жътварите.
– Отсипи ми мъничко от гозбицата в тая паничка!
Отсипало й в пъстрата паничка и си тръгнало.
– Ами от питката за какво не помни да ми отчупиш?
Спряло се момиченцето, навело се да извади питката от торбичката, само че в тоя момент хитрата невестулка подскочила и сграбчила огърличката от вратлето му.
Заплакало горкото момиченце за кораловата огърличка и тръгнало да гони невестулката. Но тя влезнала в дупката си и към този момент не се посочила. Плакало момиченцето и разказвало на радостното щурче за хубавата си огърличка. Тръгнали дружно да търсят грабливата невестулка. Цял ден обикаляли из полето и не могли да я намерят. По мръкнало щурчето седнало на едно цветенце и заспало. А момиченцето продължавало да плаче. Най-после седнало на едно повалено пънче в гората.
– Защо не мога да стана светулчица, да надзървам със златното си фенерче на всички места и да намеря огърличката си? О, няма ли кой да ми помогне? – гласно си приказвало то и отривало с ръчица сълзите си.
През гората минавал дядо Гъбчо. Той бил вълшебник. Погалил го той с меката си длан и начаса момиченцето се трансформирало в светулка.
Светулчицата обикаля и до през днешния ден с фенерчето си да търси огърличката си, стопира радостните жътвари, завира се в тревата и все пита за грабливата невестулка.
– Дядо, ето още една светулка – извика Радулчо и се спусна да я захлупи с калпачето си.
Дядо Милко се изправи, разбра, че скоро ще излезе стихия, сне от огъня гърненцето с рибената супа и прибра внучето си в колибата.
Снимка: children.libruse.bg
Илюстрация: pinterest.com
