За омразата братска между Цветан и Минко, които с кръв

За омразата братска сред Цветан и Минко, които с кръв разделят бащините ниви и изяждат душите си във Вазовия роман „ Людоеди “.

Людоеди

Над хълмистите равнини, покрити с тъмносивия килим на разораните и разораваните за есенните посеви ниви, пъстрени на места от редките с полиняла шума дървеса, заглъхнали и тъжни, както самата земя, слънцето лееше своите топли приятни лучи с пролетна помпозност. Из въздуха редки птици изпускаха своето звънливо-кристално цвърчене, без да понижат меланхолията на природата; лястовичките хвърляха последните си радостни ноти из въздуха, тъкмейки се да отлетят на зимовище в южните страни, в страните на безконечното слънце. По нивята бели волове влачеха мързеливо стоманените рала, оставяйки по себе си черни свежи бразди, под ядосаните подканяния на орачите.

В полегатата пристрастеност на една разлата рътлина Цветан Буков, трийсет и пет годишен селяндур, ореше също в една равнища. Здрав и мощен мъж, с яка снага и мускулести ръце, с намусено лице и пикантен взор на раздразним човек, той непрекъснато викаше въз воловете си и бързаше да разоре повече пространство. Истина, равнищата му се чернееше цяла от браздите, само че той в този момент пореше прилежащата равнища и нетърпението му, безпокойството му се увеличаваха на всяка минута.

Най-после той видя, че недалеко се подаде един селяндур, идейки насам през равнищата, и лицето му се намръщи по-силно.

Тоя селяндур носеше на рамо пълен кривак.

– Ела, ела да те видя – измърмори Цветан на себе си, като хвърли сърдит взор на селянина с кривака.

Селянинът с кривака скоро пристигна. Той беше по-стар от Цветана, само че като него жилав. Лицето му беше накриво от завист.

Цветан, без да го огледа към този момент, следваше да тика воловете и да приказва с тях, сякаш не вижда селянина с кривака, който се бе спрял задъхан и гледаше равнищата, що се разораваше.

– Цветане – извика той.

– Какво търсиш? – попита напряко Цветан.

– Махни се отсам! – каза оня с кривака.

– Защо?

– Ти си влезнал в моята нива…

– Тя си е моята равнища – отговори Цветан.

– Не видиш ли слога тука, обеснико? И татко ни нали ти сподели да не пипаш тука?

– Ти не меси татко ми! Ти го остави да се търкаля по улиците гладен, като куче, и в този момент – с него си помагаш…

– Цветане, махни се, братко. – И селянинът с кривака пристъпи уверено напред.

– Брате Минко, иди си по работата! – каза глухо Цветан. Той не толкоз ги изрече, колкото ги изръмжа тия думи. Те излязоха из гърлото му застрашително.

Минко стрелна яростен взор на брата си.

– Думам ти да не ореш моята равнища, тъй като тя е моя равнища! – извика той.

– Твоята равнища преди две години беше до оня шубрак, само че когато аз боледувах, ти ми префука половина уврат и аз в този момент ора моето си място. Ти забравяш ли, че непознатото и на Великден се взима?

Минко се разтрепера.

– Не неистини като ром! Не съм ти барал, не съм ти лишил нито за една вадичка място. Не неистини като ром и се махни по-скоро оттука, да ме не вкараш в грях.

– Ти се махни, да ме не вземат дяволите! – И лицето на Цветана пребледня.

Слънцето грееше радостно. Подвижните сенки на воловете и на Цветана се мърдаха напред, грапави и криви, по буците на черните бразди. Една лястовичка изцърка над главите на братята и се стрелна нагоре. Далеч във въздуха се порониха ноти от гласа на чучулига.

Минко си обриса с ръка пота от челото.

Той гледаше и мълчеше.

Но той пъхтеше.

Ралото глухо раздигаше ровката земя и отхвърляше едри буци и гнелове, влажни, с треви и камъчета, лепнали по тях.

– Иди си, иди си! – изгрухтя Цветан.

– Порази се от равнищата ми бре! – извика Минко гневен, па прегази през браздите, изправи се пред воловете и ги спря.

– Хайдутак! – изкряска Цветан. – Ако те перна с копралото!…

И той издигна заканително пръта.

– Перни, само че тоя кривак ще се счупи в главата ти – каза Минко и издигна кривака си застрашително.

По напуканите му бърни се появи пяна.

– Краставо пес! Ще ти изям душата! – И с тия думи Цветан замахна копралята си през воловете и удари брата си по рамото – той не го улучи в главата.

Веднага Минко се спусна и смъкна с ужасна мощ кривака си въз главата на Цветана.

Цветан полетя и падна. Но в същия момент се подигна, припълзя на колене до брата си и заби до дръжката в корема му ножа си, който остана там.

Минко не падна из веднъж. Зверския яд и отчаянието му придадоха сила да издигне и смъкна отново кривака си въз темето му. Цветан се простря на земята в несвяст. Гореща кръв из счупения череп бликна като червен фонтан и попръска черните буци.

– …майка ти! – изпсува го Минко по шопски, като видя натрупа, и се повали.

Двамата братя се търкаляха и бърчеха на слънцето. Воловете, спрели умерено, равнодушно млащеха, като мятаха апатични погледи на кървавите тела. Едно врабче кацна наоколо, клъвна буболечка и отново хвръкна, подплашено от движещите се крайници на Минка.

Той беше още в мъка, когато орачи от прилежащите ниви се притекоха и видяха с смут какво се е случило.

Цветан беше мъртъв.

Едвам след два часа едни кола понесоха умирающия и мъртвия за село, по заповед на тамошния жандарм.

Колата минаха тежко със злокобния си товар край едно огромно здание, на прозорците на което се демонстрираха доста любопитни глави.

Там в този момент ставаше конференция на национални учители и учителки, които водеха или слушаха разпалени прения върху учението на Маркса и социалистическите организации в Европа.

Маркс и Европа бяха надалеч, а тука бяха Цветан и Минко, два рождени братя-убийци.

Но конференцията продължи умерено разискванията си… Кого интересуват тия тъмни души, тия звероподобни человеци, тия свирепи нрави, тия скотски мозъци, от епохи насам незасегнати от лучите на просветата и на человещината?

Веселото слънце грееше от синьото небе; по селските комини звънливо клепеха щъркелите, мислейки скоро да пътуват за южните страни.

София, 24 октомври 1905 година

Из: „ Събрани съчинения “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, София, 1977 година
Снимка: Иван Вазов (1850-1921), Национален книжовен музей, dictionarylit-bg.eu