За някои от нас играта въобще не е лесна, защото

В защита на едно изпълнено с кръв същество, което някой ден ще умре | Чарлс БУКОВСКИ

За някои от нас играта изобщо не е лесна, тъй като познаваме какво посмешище са множеството погребения, множеството живуркания и множеството ориси. Обградени сме от мъртъвци, които ни ръководят, и това е по този начин, тъй като, с цел да се снабдят с тази власт, те би трябвало първо да умрат. Мъртвите са лесни за разкриване – на всички места към нас са; мъчно е да се открият живите. Обърнете внимание на първия човек, с който се разминете по тротоара – светлината е напуснала очите му, походката е недодялана, груба, грозна; даже и косата му, сякаш пораства някак изкуствено. Съществуват още доста признаци за гибелта – едно от тях е възприятието за радиация; мъртъвците изхвърлят лъчения, воня от една мъртва душа, която може да те накара да си върнеш обяда, в случай че прекомерно дълго я поглъщаш.

Да откриеш Живота и да го запазиш до гибелта

това

е казусът в нашето плахо и хартиено

общество, сподели котката,

до момента в който скачаше със задника

обратно.

Имахме някои положителни учители в изкуствата. И някои доста неприятни. Но през историята на народите, всички водачи през вековете, останали зад нас, нашите политически водачи, бяха неприятни учители и ни заведоха до улица без излаз. Лидерите на нашата страна бяха зли, тесногръди и глупави мъже... Понеже, с цел да поведат мъртвите маси, нашите така наречени водачи трябваше да изговарят мъртви думи и да проповядват мъртви похвати (и войната е един от тези похвати), с цел да могат да бъдат чути от мъртвите мозъци. Историята, която е построена като пчелен кошер, не ни е оставила нищо друго с изключение на кръв, мъчения и ограничения – даже и в този момент след съвсем 2000 години полу-християнска просвета, улиците са цялостни с пияници, сиромаси и гладуващи, с убийци и полиция и самотни инвалиди, с новородени натикани в средата на тази останала мръсотия – обществото.

Не знам дали в миналото светът ще бъде спасен; ще бъде необходим някакъв голям и съвсем неосъществим поврат. Но в случай че не можем да спасим света, тогава най-малко ни оставете да разберем какъв е той, къде сме ние.

Можете да откриете доста претенденти за международни спасители. Но за жал, множеството спасители на света са от тези, мъртвите. Забравили са, неизвестно за какво, да спасят себе си.

Което, тъкмо в този момент ни води до онази мръсна дума ПОЕЗИЯ. Добре. Писачите на лирика, бидейки членове на това оцеляващо общество са това належащо задвижващо колело на обществото и са такива, до момента в който се слеят с него изцяло и се трансфорат в едно цяло. Всъщност, в случай че те оцеляват, умни са в това общество, тогава наложително би трябвало да го поддържат с техните поезийки или в случай че не са съгласни с историята или обществото, тогава те стават задоволително зли или подли и изобщо не го загатват. Много постоянно това е повода тяхната лирика да приказва за глупави неща с голяма изисканост. Една мръсна, глупава, дребна игра. Голяма част от нашата блудкава и всепризната лирика е написана от професори по британски от държавно-подпомагани, фондово-подпомагани, индустриално-подпомагани университети. Това са деликатни учители, определени да отгледат деликатни възпитаници, които да поддържат играта на върхушката да се развива, до момента в който играта в низините, ешелонът от хора и народи в низините, напълно изчезне. Тази игра се играе в цялостно единение от културните тъпаци от върхушката... Освен, може би, с дребни, злобни, страхливи и доста редки разногласия сред тях.

Човек с малко мозък в главата или истина в сърцето в никакъв случай няма да отиде в университет, даже и да може да си го разреши. Няма какво да научи там, също така какво се е случвало през отминалите времена, а той към този момент го е научил единствено от една своя разходка в което и да е гето. Нека да кажем тогава, че всеки човек се ражда с известно възприятие за нюх и той резервира късчета от този нюх, до момента в който израства в сантиметри, в метри, в години. Университетите са безполезни, тъй като те са продължение на естествената история на гибелта. И въпреки всичко обществото споделя, че човек без университетско обучение, (понеже отхвърля да стане част от играта), би трябвало да играе, като нисш или низък състезател: вестникар, чистач, мияч на чинии, мияч на коли, боклукчия или каквото и да е друго.

Затова обмисляш и решаваш. Изправен пред два вероятни избора, да бъдеш професор по британски или мияч на чинии, ти избираш мияч. Може би не с цел да спасиш света, а с цел да му навредиш по-малко. Но посредством този си избор, заслужваш правото да пишеш лирика, не такава каквото я преподават в университетите, а като буря, или липса на буря, която прониква в теб и съществува в теб, до момента в който живееш и не съжаляваш за избора, който си направил. Ако шансът е с теб може да избереш даже да гладуваш, тъй като и мияч на чинии е една дребна гибел.

Нашите дни, изкарани в пандизите, лудниците и бардаците, ни демонстрираха доста по-добре от кое място идва слънцето, в сравнение с щяха да го създадат Шекспир, Кийтс, Шели... Били сме назначавани и уволнявани, напускали сме, стреляни и ограбвани; били сме преджобвани пияни; били сме наплювани, тъй като не си играем функциите в тяхната история и сме чакали точния миг в една дребна стая с пишеща машина или даже без пишеща машина, единствено с хартията на кожата ни, тъкмо по този начин, и това което е под нея и по този начин, когато седнем да пишем – бидейки бити и изтощени, само че към момента живи – ние не пишем ПОЕЗИЯ, както множеството си мислят, че би трябвало да се написа. Ние, несъмнено, не се вписваме в приятната и вкочанена форма на тяхната гибел.

Няма нещо, което мъртвите да ненавиждат повече от това да видят някой жив. И по този начин, ние бяхме оповестени в доста малко издания, които се престрашиха да ни разгласяват. Тогава пристигнаха писъците на мъртъвците:

БОКЛУК! СМРАД! ТОВА НЕ Е ПОЕЗИЯ! Ще ви предадем на пощенските служби.

За доста от тях поезията би трябвало да приказва единствено за приятни неща или за безусловно нищо. Изтънчеността на тяхната лирика се заключва в това да пишат за неща, които нямат никакво значение. Поезията в техния свят е като банкова сметка. Поезията им е нещо мъртво от толкоз дълго време, че даже не си заслужава да го нападаш: все едно да удариш остаряла, осемдесет годишна баба в църквата, до момента в който се моли.

Но допускам, че тези дребни, подли, сополиви, мъртвешки човечета постоянно ще ги има. И до момента в който споделяме: оставете ги да живеят, дано съществуват по този метод, единствено ни оставете нас да дишаме... те ни атакуват, братя, историята е спаружила техните, зли, джуджешки, академични мозъчета, а главите на дребните им женички са заети с градинарство и антични, нереални стихоплетствания от XVII век, до момента в който невротичните им съпрузи свободно ограбват бедните кучи синове в името на напредъка и облагата. Те, проклети да са, проклинат книгите ни, като неистинен, мръсни, безумни, жестоки, нечитаеми...

Господи, господи единствено в случай че можех да си изтръгна шибаното сърце довечера и да им го покажа! Но даже и тогава те ще го помислят за кайсия, пресъхнал лимон, за остаряло динено семе.

Най-обикновените и същински неща са немислими за тях. Нека да предположим, че би било допустимо един чистач, който мие женските кенефи, да е еднакъв или даже да стои над президента на Съединените Американски Щати в едно неразрушително състезание или че би бил по-добър лидер на която и да е нация, съществувала през личната си ужасяваща и срамна история, изпълнена със гибел. Това те в никакъв случай няма да го видят с очите си, а единствено това, което са били научени да виждат - да разпознават и одобряват само гибелта.

Много от нас, които пишат поезията на живота, са към този момент доста изтощени, тъжни, заболели и съвсем убити (но не напълно). И въпреки всичко знаем, че нямаме потребност от Бог, с цел да сме божествени, че нямаме потребност от цветисти рими, с цел да бъдем избавени, че нямаме потребност от война, с цел да сме свободни, че нямаме потребност от Крийли, на който да се възхищаваме, че нямаме потребност от Гинсбърг, от който се пръкнаха някакви бърборещи изроди, само че може би имаме потребност от малко сълзи за всичките остарели дребни девойки, за разлятата бира, за тупаниците на моравата пред къщата, опиянени от нашата тъжна обич. Аз откровено пазя нашата лирика за нас, живите от поколението на глада, аз откровено пазя нашата лирика и нашето право да я изговаряме и пишем. Без да съм облечен в костюм. Без нито едно списание да е нападнато и конфискувано от полицията, като „ порнографско. ” Без да съм изгубил помиярската си работа. Моля ви, разберете, че не пазя, това, което пиша, като „ безсмъртно ”; не желая персонално отношение – и въпреки всичко всичко е прекомерно персонално: когато си обувам обувките, виждам единствено 2 крайници. Но дано кажем това: няколко души, също като мен направиха своя избор, без значение дали са надарени или не. На нас ни писна от продължаващата игра на мъртвите, опитваме се да вкараме през раздробените си ръце, носове, мозъци и животи, това малко късче разсъдък и огромното, измъчено слънце: ЖИВЕЦЪТ? Да, живецът, който ни допира всички, вас живите мъртви и нас живите живи.

В света на поезията се влачат някакви невъобразими задници. Ужасяващи задници. Често изкуството се трансформира в леговище за хора, които са предпочитали да вършат нещо друго. Техните мръсни ризи и гащи ще лъснат. Изкуството, доста повече в сравнение с историята и нациите, се нуждае от време. Но нормално, полицейските изземвания в книжарниците демонстрират, че се твори нещо стойностно. И най-прекрасното е това, че множеството положителни създатели нямат съвсем никакво алъш-вериш с политиката. От това следват и изземванията на броеве, които са оставени на общината, а не на националната армия, която се занимава с нещо друго, някъде на майната си. Основният проблем през днешния ден е този, че да си почтен не е задоволително в съда. Трябват ти пари, с цел да се бориш с неправдата и държавническите мозъци на нашите съдии и правосъдни заседатели. По дяволите, може да кажеш на юриста какво мислиш, само че той би трябвало да промени и редактира мисленето ти, с цел да го напасне с процедурите на мъртвите закони, писани от мъртви мъже, с цел да пазят останалите мъртъвци.

Но в случай че си мислите, че времето и шумотевицата са огромни фактори тук, прочетете това писмо от Дж. Бенет, 2-ри декември, 1965 година редактор на Vagabond, Мюнхен: „... тук не разгласяват старите ти стихотворения – тук ги изгарят. Това е комплимент. Наскоро в Дюселдорф издигнаха клада от книгите на Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол и Набоков – някаква християнска организация. В Берлин в действителност са полудели – подпалиха къщата на Гюнтер Грас. Той просто се подсмихна и продължи да написа... ”

Преследват ни от дълго време (виж Лорка) или ние сами сме се преследвали със личните си ножове. Ние сме пеперудите на едно неприятно лято. И по този начин, майната му, тази публикация си остава отбрана на поезията против избрани и по този начин наречени поезии и животи. Много от нас няма да съумеят, само че посредством шанс или, О господи, обич, доста все някак ще се оправят, което не значи, че ще карат Кадилак, а по-скоро няма да карат Кадилак и доста други неща. Написах тази публикация, тъй като доста малко от нас, поетичните ренегати, са дефинирали някаква рационална платформа, за която да се заловен. Дебелоглавците и професорите по британски се изтъпанчват и не престават да дърдорят стъпили на някаква развалена и изчезнала житейска платформа. Все още техните лиготии, като непрекъснат дъжд, заливат съвсем всички. Надявам се, че тези думи от стола в ъгъла на бара са стигнали до някой – нашите явно пропилени животи, истини и поезии са били умишлено определени. Ние, или множеството от нас, не сме нито убийци, нито лъжци. Но някой ден ще напишем думата толкоз красиво, О толкоз съвършено и същински, че всички вие, дребни маймунки, ще излезете от градините си и ще се превърнете в нещо, което ще мога да погледна

от високо

което ще изкриви

лицата, телата и любовта ви

аз няма да трептя в моето проклето

палто взето чартърен

с часове на

спазми, болежка и смут

ще загивам и ще се апелирам за вас и за

мен

ако мога да ви трансферира на всички вас

наведени, мъртви копелета

един дребен инч останал от живота ми