За някои основни черти в характера на българина, споделено от

За някои съществени черти в характера на българина, споделено от бележития литературовед и книжовен историк Боян Пенев (1882 ~ 1927).

(Портрет на Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 г.)

Българският народен темперамент през робството и условия за неговото опазване

Някои съществени черти в характера на българина - на първо място неговата бдителност и схватливост, а също по този начин неговото премислено, несъмнено отношение към околната сурова реалност, към народностите, които директно или индиректно са засягали ориста му. Своята бдителност и схватливост той е развивал и изострял при изискванията на робството, което е оставило в душата му един прекомерно богат витален опит - толкова богат, че в доста случаи го управлява даже и през днешния ден. Въобще робството е основало в българския темперамент както позитивни, така и негативни черти, които и до ден сегашен не престават да се демонстрират във всички области на нашия живот. Постоянните неприятни изненади от страна на турците, непрекъснатите опасения и несигурността на живота - всичко това е развило у него последна нерешителност и мнителност и е създавало един прекомерно самобитен индивидуализъм. Българинът се е приучвал да бъде безмълвен, конфиденциален, затворен в себе си, всеки нов въпрос да позволява на първо място самичък и всеки нов опит самичък да ревизира. Той е привиквал да се обляга извънредно на себе си, да се отнася с съмнение към другите и да има вяра единствено в себе си. Без подозрение, с това той е калил своята вътрешна мощност и е основал нещо позитивно в своя темперамент - позитивно, като не се вземат пред тип крайностите, несъмнено. Върху тази вътрешна мощност и религия в себе си се развива един корав, твърдоглав дух, с помощта на който българинът е можал при най-неблагоприятни външни условия да запази своята национална характерност и да сътвори по-нататък вътрешни условия за нейното развиване. Робството е развило у него също по този начин и критически, изчерпателен ум; събитията са го принудили да планува събитията доколкото му е допустимо, да ги преценя, откакто се извършат, с цел да може да се ориентира в тях и да резервира себе си и всичко, което му принадлежи. Обаче този критически, изчерпателен разум постоянно го е довеждал до песимизъм и незаинтересованост - до отрицателни качества. Постоянната подозрителност и нерешителност, а така също и всекидневните опасения са парализирали в доста случаи неговата воля и той мъчно се е решавал да вземе присъединяване в публичните битки, за които е бил свикан по-късно. Пословицата „ От мен да бъде два пръста по-далеч “ показва най-добре тази отличителна линия в характера на българина - една отрицателна линия, развита основно под въздействието на робството. А може би до известна степен и под въздействието на турците, които, както загатнах към този момент, постоянно са се отличавали с противообществен дух. Българинът, въобще взето, и през днешния ден даже не демонстрира по-развити, по-значителни обществени инстинкти - и през днешния ден се чувствува, от време на време даже се показва в непоносими крайности тая негова необщителност, това странение, това избягване от отговорности, които носят чисто публичен, обществен темперамент. Тия негови негативни качества изключително релефно се демонстрират в нашите битки за политическо и духовно избавление - през цялата история на Възраждането, - а също по този начин и в пашите битки след Освобождението. Най-голямото изпитание на журналистите от времето на Възраждането е било да изкоренят тази линия в характера на българина - неговата освен скептична, само че в доста случаи и егоистична незаинтересованост, неговата мнителност, последна нерешителност, нежеланието му да рискува с каквото и да е.

Като характеризираме вътрешния живот на българина, така както се е оформявал през робството, без друго би трябвало да отбележим и моралната страна на този живот. Друга една присъща линия у българина и в това време едно прекомерно удобно изискване за развиване е неговата здрава обичайната добродетелност - не външна, а непосредно обвързвана с дълбоките особености на националния темперамент. Тази добродетелност ние можем да проследим и следим освен в българския обичай, само че и в песните на народа, най-много в тези, в които изцяло се демонстрира моралната страна в живота на един народ - в любовните песни. Пенчо Славейков, като преглежда нашата любовна ария (в статията Народните любовни песни, Псп., кн. 62, 1902 година, с. 1-32), пробва се да характеризира нейното наличие и като съществена линия акцентира нейния, както той се показва, свенлив натурализъм. Тази ария е реалистична, обаче в този натурализъм няма нищо цинично, нищо покварено; през реалистичното изображение проглежда една особена стеснителност, прекомерно присъща за моралното възприятие на българина. В нашите любовни песни - в националните, несъмнено - всичко е идеализирано: и обликът на девойката, за която копнее влюбеният, неговите усеща и изобщо цялата конюнктура, измежду която се развива и приключва любовта му. В тия песни няма безсрамен натурализъм, какъвто срещаме постоянно в гръцката и сръбска национална лирика; липсува също по този начин и онази еротика, която е отличителна за турските национални песни. „ Идеализацията и чистотата на възприятието - както успешно отбелязва Пенчо Славейков - в огромна степен се изясняват и от събитието, че в обичаната госпожица българинът е виждал своя бъдеща брачна половинка. “ За него любовта не е цел сама за себе си - постоянно е въведения на нещо по-съществено за него: задомяването, фамилния живот. Въобще със своите нравствени особености, така ясно избрани през вековете на робството, нашият народ се е отличавал прекалено много от сръбския през същата ера: през XVII и XVIII век една огромна част от сръбския народ, изключително емигрантите в Унгария, е прекарвала в леност и нравствена разруха. Това ние срещаме освен сред сръбските емигранти, само че и сред популацията в същинска Сърбия. Тъй да вземем за пример към 1700 година сърбите в Унгария са имали 173 празника - съвсем половината година, значи; допущала се е бигамия, даже полигамия; дамата се е третирала като движимост, робиня и до 1730 година не е имала право да върви на църква (Й. Скерлич. Српска книжевост у XVIII веку. Београд, 1909, с. 59 сл.). Нищо сходно не виждаме в характера и живота на елементарния български народ през време на робството. Неговата обичайната патриархална добродетелност постоянно го е държала настрани от тези пагубни и външни въздействия, които биха смутили неговия вътрешен, фамилен и обединен живот. И тая добродетелност без подозрение е била една от твърдите опори на нашата националност - върху нея се развива едно по-широко и по-положително в морално отношение национално схващане.

Изтъкнахме по какъв начин се е определил вътрешният живот на българина през време на робството - изключително вътрешният живот на прибалканското население. Видяхме, че нашият народ се е приучвал да следи освен околната реалност, само че и себе си и е изразил резултатите на своите наблюдения както в песните, така и в хумористичните приказки и пословиците си.

Из: „ История на новата българска литература “ (Том 1), Боян Пенев, изд. „ Български публицист “, София, 1976
* Портрет на литературоведа Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 г.; bg.wikipedia.org