Колко е голямо личното ни пространство?
За някои персоналното пространство се разгръща в декари и палати; за други това е малко лично кътче в дома, за трети персоналното пространство е обезпечената цялост на страстите, прекарванията и спомените, скрити някъде дълбоко в дебрите на съзнанието. Всъщност персоналното пространство може да се мери... в сантиметри.
Когато някой човек се приближи прекомерно покрай нас и „ стартира да ни диша във врата “, тялото ни подсъзнателно се напряга, а в съзнанието ни, също на подсъзнателно равнище, светва сигнал „ алено “. Тази реакция ни е закодирана от хилядолетия, когато прекомерната непосредственост на някой различен е вещаела по-скоро заплаха, в сравнение с дружелюбие. Днес го усещаме най-вече като неприятно възприятие или дискомфорт, най-вече на публични места – да вземем за пример в градския превоз или на опашката пред касата в супермаркета. На какво разстояние би трябвало да стоим от „ другия “, с цел да може сигналът в мозъка ни от „ алено “ да промени цвета си на „ зелено “? Оказва се, че това зависи от доста разнообразни фактори, като социо-културната среда, в която сме израснали, наследената ни народопсихология, че даже и от пола на индивида, намиращ се „ рисково “ близо до нас. В някои култури докосването, ръкостискането, прегръдките и целувките, са част от общоприетия модел на другарство. В други са табу. Така да вземем за пример, в Непал е демонстрация на неприятен усет и не е признато ръкостискането, а при инуитите за привет служи... потъркване на носовете. Поведението от разстояние също може да бъде друго от „ общоприетото “, взависимост от страната, в която се намирате. В някои страни гледането право в очите се счита за предизвикателство и даже може да ви бъде повдигнато обвиняване за тормоз, в други подсвиркванията и подвикванията, изключително след прелъстителен представител на женския пол, се считат за нещо обикновено. Това не прави едни човешки общества „ по-студени “ или „ по-топли “, или по-културни и надлежно по-некултурни от други. Възприетият обществен етикет на другарство е резултат от исторически, религиозни и психически наслагвания в продължение на дълги години. Не на последно място и чисто климатични. Но те не са водещи. Обикновено възприемаме южните нации като по-експресивни, по-бурно изразяващи страстите си и държащи по-къса отдалеченост между тях. Това не постоянно е по този начин обаче.
Най-дългото разстояние, на което се усещаме удобно един от различен, когато сме непознати, е открито в... северната ни съседка: за румънците това са 140 см. В широкомащабно интернационално проучване, оаглавено „ Предпочитани междуличностни дистанции: световно съпоставяне “, оповестено в „ Journal of Cross-Cultural Psychology ” на второ място се подреждат унгарците със 131 см, след тях незабавно е Саудитска Арабия със 127.
Ние се нареждаме в една група с Аржентина и Перу, като за нас неутралното разстояние е 81 см.
Когато става дума за познати хора, дистанциите се съкратяват, само че още веднъж Унгария и Саудитска Арабия избират най-дълга отдалеченост. Нещата се трансформират, когато би трябвало да измерим персоналното си пространство измежду близки хора – тук на най-близко разстояние се усещат комфортно аржентинците, германците и украинците, до момента в който жителите още веднъж на Унгария, Саудитска арабия, само че и Канада, избират да стоят по-далече един от различен. Изследването демонстрира още, че дистанциите варират също и от пола и възрастта: дамите избират по-дълги междуличностни дистанции, а младежите, без значение от пола и националността – по-къси. Ако може да се направи общоприет извод, въз основа на проучването, то той е, че северните нации избират по-дълга обществена отдалеченост с непознати хора, само че по-къса, когато са с близки, за разлика от „ южняците “, които са по-склонни на по-голяма непосредственост с непознати хора, само че дистанцията не се съкратява изключително за околните и познатите.
На какви дистанции обаче позволяваме хора в другото ни персонално пространство, което няма съответни измерения, тъй като е метафизично – душата ни? Много е мъчно да се направи сходно всеобхватно общовалидно проучване, тъй като навлизаме в пространството на характерността. Всяка една съответна персона се образува с изключение на от средата, в която живее и от самостоятелния си и несравним витален опит. Лесно или мъчно позволяваме хора до себе си? До съкровеното си аз? И в случай че сме преодоляли контузии, все по-трудно ли става „ допускането “ всеки идващ път? Каква част от същността си би трябвало да запазим единствено за себе си и каква – да споделим с най-близкия си човек? С приятелите? С роднините? Градим ли дружно едно съкровено общо персонално пространство, или малко или доста оставаме един за различен две планети, кръжащи доста близо един до различен, само че - всеки в своята си орбита? На този и доста други въпроси, по отношение на опцията и невъзможността да бъдем изцяло едно цяло, гледайте Милена, Кирил и Тодор от „ Тройка призори “ по какъв начин спорят между тях в подкаста „ Тройка късно “, Епизод 54.
Когато някой човек се приближи прекомерно покрай нас и „ стартира да ни диша във врата “, тялото ни подсъзнателно се напряга, а в съзнанието ни, също на подсъзнателно равнище, светва сигнал „ алено “. Тази реакция ни е закодирана от хилядолетия, когато прекомерната непосредственост на някой различен е вещаела по-скоро заплаха, в сравнение с дружелюбие. Днес го усещаме най-вече като неприятно възприятие или дискомфорт, най-вече на публични места – да вземем за пример в градския превоз или на опашката пред касата в супермаркета. На какво разстояние би трябвало да стоим от „ другия “, с цел да може сигналът в мозъка ни от „ алено “ да промени цвета си на „ зелено “? Оказва се, че това зависи от доста разнообразни фактори, като социо-културната среда, в която сме израснали, наследената ни народопсихология, че даже и от пола на индивида, намиращ се „ рисково “ близо до нас. В някои култури докосването, ръкостискането, прегръдките и целувките, са част от общоприетия модел на другарство. В други са табу. Така да вземем за пример, в Непал е демонстрация на неприятен усет и не е признато ръкостискането, а при инуитите за привет служи... потъркване на носовете. Поведението от разстояние също може да бъде друго от „ общоприетото “, взависимост от страната, в която се намирате. В някои страни гледането право в очите се счита за предизвикателство и даже може да ви бъде повдигнато обвиняване за тормоз, в други подсвиркванията и подвикванията, изключително след прелъстителен представител на женския пол, се считат за нещо обикновено. Това не прави едни човешки общества „ по-студени “ или „ по-топли “, или по-културни и надлежно по-некултурни от други. Възприетият обществен етикет на другарство е резултат от исторически, религиозни и психически наслагвания в продължение на дълги години. Не на последно място и чисто климатични. Но те не са водещи. Обикновено възприемаме южните нации като по-експресивни, по-бурно изразяващи страстите си и държащи по-къса отдалеченост между тях. Това не постоянно е по този начин обаче.
Най-дългото разстояние, на което се усещаме удобно един от различен, когато сме непознати, е открито в... северната ни съседка: за румънците това са 140 см. В широкомащабно интернационално проучване, оаглавено „ Предпочитани междуличностни дистанции: световно съпоставяне “, оповестено в „ Journal of Cross-Cultural Psychology ” на второ място се подреждат унгарците със 131 см, след тях незабавно е Саудитска Арабия със 127.
Ние се нареждаме в една група с Аржентина и Перу, като за нас неутралното разстояние е 81 см.
Когато става дума за познати хора, дистанциите се съкратяват, само че още веднъж Унгария и Саудитска Арабия избират най-дълга отдалеченост. Нещата се трансформират, когато би трябвало да измерим персоналното си пространство измежду близки хора – тук на най-близко разстояние се усещат комфортно аржентинците, германците и украинците, до момента в който жителите още веднъж на Унгария, Саудитска арабия, само че и Канада, избират да стоят по-далече един от различен. Изследването демонстрира още, че дистанциите варират също и от пола и възрастта: дамите избират по-дълги междуличностни дистанции, а младежите, без значение от пола и националността – по-къси. Ако може да се направи общоприет извод, въз основа на проучването, то той е, че северните нации избират по-дълга обществена отдалеченост с непознати хора, само че по-къса, когато са с близки, за разлика от „ южняците “, които са по-склонни на по-голяма непосредственост с непознати хора, само че дистанцията не се съкратява изключително за околните и познатите.
На какви дистанции обаче позволяваме хора в другото ни персонално пространство, което няма съответни измерения, тъй като е метафизично – душата ни? Много е мъчно да се направи сходно всеобхватно общовалидно проучване, тъй като навлизаме в пространството на характерността. Всяка една съответна персона се образува с изключение на от средата, в която живее и от самостоятелния си и несравним витален опит. Лесно или мъчно позволяваме хора до себе си? До съкровеното си аз? И в случай че сме преодоляли контузии, все по-трудно ли става „ допускането “ всеки идващ път? Каква част от същността си би трябвало да запазим единствено за себе си и каква – да споделим с най-близкия си човек? С приятелите? С роднините? Градим ли дружно едно съкровено общо персонално пространство, или малко или доста оставаме един за различен две планети, кръжащи доста близо един до различен, само че - всеки в своята си орбита? На този и доста други въпроси, по отношение на опцията и невъзможността да бъдем изцяло едно цяло, гледайте Милена, Кирил и Тодор от „ Тройка призори “ по какъв начин спорят между тях в подкаста „ Тройка късно “, Епизод 54.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ