Българските жени имат нужда от защита днес. Докато са все още живи
За равнището на едно общество се съди по това по какъв начин се отнася то към най-слабите - болните, бедните, изоставените, децата. Жените. Именно ситуацията на дамите е " на прицел " през последните седмици у нас. Беше нужно една жена да почине, убита от брачна половинка си, който нито една институция не пожела да спре, с цел да стартираме да приказваме за този проблем.
По света, за жалост, има ужасно доста евентуално рискови мъже. Те са превзети от фикс идея за надзор, те не могат да се оправят със загубата, с отхвърлянето, не могат да се оправят по принцип с страстите си, страдат от комплекси, контузии и неналичия, които ги трансформират в тиктакаща бомба.
Всяка година в България умират дами, убити от мъжете си. Нерядко жертва стават и децата им. Защото след разлъка или бракоразвод въпросните мъже превъртат и афишират, че " или ще си моя, или ничия ".
Всички тези дами се обръщат към институциите и към страната, която би трябвало да ги отбрани. Извървяват целия дълъг и бодлив път на бюрокрацията, борейки се за живота си. Спазват закона и молят за единственото разумно нещо - да бъдат приети за жертви и да получат помощ. В множеството случаи обаче тази помощ в никакъв случай не идва.
Всички съвременни страни се базират на концепцията за " публичния контракт " - всеки жител се отхвърля от някои права и свободи, приема някои отговорности, а в подмяна страната се задължава да го пази и да сътвори правила и закони за всички.
България всеки ден нарушава този контракт. Много дами са изпълнили своята част от споразуманието - били са съзнателни жители, спазвали са откритите правила, изпълнили са нужните условия и процедури, и все пак остават незащитени.
В сбърканата действителност, в която живеем, страната пази насилниците, агресорите и убийците, а не жертвите. У нас полицията е извънредно дейна, когато би трябвало да блокира пътища и площади, с цел да желае пари за заплати, облекло и компенсации, само че бездейства, когато би трябвало да си свърши работата.
Много е изкушаващо да кажем, че тези дами сами са си отговорни. Че не е трябвало да избират психопати и насилници за сътрудници, само че нещата в никакъв случай не са толкоз елементарни. Затова е " публичният контракт " - с цел да има второ равнище на отбрана - страната.
У нас обаче това е изюлорна вяра. Тук институциите гледат на домашното принуждение като на частен, персонален случай, който би трябвало да се реши сред страните и всеки е задължен да се оправя самичък.
Това е срамно, незаконно и неприемливо. Държавата споделя на половината си жители в прав текст, че не се интересува от тях и че няма желание да ги пази при потребност. Ако ни е останало някакво достолепие, ще се вбесим. И ще дадем на тези, от които зависят сходни случаи, да схванат, че българската жена не може да е боксова круша и пушечно месо.
И това не е борба единствено на дамите. Мъжете би трябвало да я поддържат, тъй като на следващия ден тяхната щерка може да срещне един умопобъркан, който да я убие, тъй като го е зарязала. И тогава ще е късно за каквото и да е. Българските дами имат потребност от отбрана през днешния ден. Докато са към момента живи.
Автор: Десислава Любомирова
По света, за жалост, има ужасно доста евентуално рискови мъже. Те са превзети от фикс идея за надзор, те не могат да се оправят със загубата, с отхвърлянето, не могат да се оправят по принцип с страстите си, страдат от комплекси, контузии и неналичия, които ги трансформират в тиктакаща бомба.
Всяка година в България умират дами, убити от мъжете си. Нерядко жертва стават и децата им. Защото след разлъка или бракоразвод въпросните мъже превъртат и афишират, че " или ще си моя, или ничия ".
Всички тези дами се обръщат към институциите и към страната, която би трябвало да ги отбрани. Извървяват целия дълъг и бодлив път на бюрокрацията, борейки се за живота си. Спазват закона и молят за единственото разумно нещо - да бъдат приети за жертви и да получат помощ. В множеството случаи обаче тази помощ в никакъв случай не идва.
Всички съвременни страни се базират на концепцията за " публичния контракт " - всеки жител се отхвърля от някои права и свободи, приема някои отговорности, а в подмяна страната се задължава да го пази и да сътвори правила и закони за всички.
България всеки ден нарушава този контракт. Много дами са изпълнили своята част от споразуманието - били са съзнателни жители, спазвали са откритите правила, изпълнили са нужните условия и процедури, и все пак остават незащитени.
В сбърканата действителност, в която живеем, страната пази насилниците, агресорите и убийците, а не жертвите. У нас полицията е извънредно дейна, когато би трябвало да блокира пътища и площади, с цел да желае пари за заплати, облекло и компенсации, само че бездейства, когато би трябвало да си свърши работата.
Много е изкушаващо да кажем, че тези дами сами са си отговорни. Че не е трябвало да избират психопати и насилници за сътрудници, само че нещата в никакъв случай не са толкоз елементарни. Затова е " публичният контракт " - с цел да има второ равнище на отбрана - страната.
У нас обаче това е изюлорна вяра. Тук институциите гледат на домашното принуждение като на частен, персонален случай, който би трябвало да се реши сред страните и всеки е задължен да се оправя самичък.
Това е срамно, незаконно и неприемливо. Държавата споделя на половината си жители в прав текст, че не се интересува от тях и че няма желание да ги пази при потребност. Ако ни е останало някакво достолепие, ще се вбесим. И ще дадем на тези, от които зависят сходни случаи, да схванат, че българската жена не може да е боксова круша и пушечно месо.
И това не е борба единствено на дамите. Мъжете би трябвало да я поддържат, тъй като на следващия ден тяхната щерка може да срещне един умопобъркан, който да я убие, тъй като го е зарязала. И тогава ще е късно за каквото и да е. Българските дами имат потребност от отбрана през днешния ден. Докато са към момента живи.
Автор: Десислава Любомирова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ