За написването на своята емблематична книга Бит и душевност на

За написването на своята емблематична книга „ Бит и психика на нашия народ “, през 1936 година Иван Хаджийски обикаля с колело из цяла България. От 1937 до 1942 година разгласява свои студии в списание „ Философски обзор “, множеството от които са издадени в „ Оптимистична доктрина за нашия народ “. Загива като доброволец на фронта през октомври 1944 година

За бита и душевността на нашия народ, с думите на един огромен българин.

В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, в сравнение с половин кг бяла халва с орехи? Защото не е въпрос единствено за предоставяне, на пари: би трябвало известно изпитание, с цел да се разсече това жилаво бездушно вещество.

Коя опозиционна партия, откакто в пропагандите си е обещавала инспектиране благосъстоянията на членовете на ръководещата партия, след дохождането й на власт е основала този рисков казус?

Вярно е по-нататък, че понятията „ почтеност ”, „ чест ” „ героизъм ” нямат високи курсове у нас. Честният човек е оня постоянно измамван „ глупак ”, който работи на доверие и не се запасява авансово с писмени документи. Един мой чичо, учтив в патриархалните обичаи на безспорната почтеност, на вятъра се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски компании.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята почтеност? – питаше той с обезверено неразбиране.
– Та таман в твоята почтеност е всичката пакост – бе отговорът.

Колко политици у нас са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго; които, откакто сами са се убедили, че не са в положение да оправят личните си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на публичната си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е правилно: когато някой се похвали, че работи в благотворително сдружение, ние го питаме със надлежно смигване: – Е, пада ли нещо?

Не може да се откаже по-нататък, че публичният ни и културен живот е в забележителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните феномени у нас. Посредствеността заради особените икономически условия, в които живеем, е принудена да прави кариера непременно, по всевъзможен начин, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една естетика на същинско дебелоочие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката допустима бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с елементарния факт на съществуванието си, с това, че е открила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази незначителност: нагаждането към всеки терен, без всевъзможен усет за персонално достолепие?

Не отстъпничество, а изменничество е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттова стрели на скептицизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи.

Може да се наброи безнадежден лист лица, които, жертва на една историческа безизходност ( “това състояние нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи ”) са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в персоналната си работа, оставяйки публичните каузи да се развиват със страшни исторически индустриални разходи.

Какво да кажем най-накрая за фамозната всеобща болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия малък притежател на морални и материални богатства, която е трансформирала съвсем всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина схващат правилото: комуто доста е обещано, доста самичък раздава?

Може ли да се живее единствено от книжовен труд, изключително като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпотия, а четящ свят е основно беднотията? Чудно ли е освен това състояние, че множеството от нашите писатели живеят от преводи, детски трудове, учебникарство и от всички други вероятни занимания, единствено не от директен книжовен труд?

Ала най-лошото тук не са неправилните систематизирания, до които се стига: че в тази ситуация се касаело не до обществени феномени, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа последователност, а с някаква безконечна национална субстанция; че това били грехове не на една социална ера, а безконечна орис на българския народ, която никаква социална система не ще бъде в положение да промени; че с пасивното салдо на днешния публичен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната ера, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.
Най-лошото е, че тези систематизирания от региона на логиката минават в региона на практиката и нанасят съдбоносни провали върху националната ни орис. Убиват се възприятията на национална горделивост. Пепели се общественият възторг. Гаси се напрежението на историческия ни порив. Политическото равнодушие се акцентира като висша мъдрост. Историческото геройство на борците за новото, вместо да се популяризира като висш дълг, се карикатури като историческа доверчивост.

От „ Бит и психика на нашия народ ”, том 1, изд. Изток-Запад
Снимки: troyan-museum.com