За наивното джудженце, скътало до сърцето си роза от косите

За наивното джудженце, скътало до сърцето си роза от косите на безсърдечната инфанта, като подарък за своя комичен танц. Празнуваме рождения ден на Оскар Уайлд с откъс от неговата приказка „ Рожденият ден на инфантата “, оповестена през 1891 г. 

(Oscar Wilde, c.1882)

♥ Рожденият ден на инфантата

Но дребното джудженце бе безразлично към цялото това величие. То не би дало розата си против всичките бисери на балдахина и нито едно бяло листенце от розата си против самия престол. Това, което искаше, бе да види инфантата, преди тя да отиде в павилиона, и да я помоли да избяга с него, щом свърши своя танц. Тук, в двореца, въздухът е вмирисан и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не така луксозни, както цветята в градината, само че все пак с по-сладък мирис: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могилки; жълти иглики, които се гнездят на дребни кичури към възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники – морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничетата клюмат под тежестта на шарените си чашки, които притеглят пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът – своите прелестни бели лунички. Да, тя безусловно ще пристигна с него в хубавата гора и то ще танцува през целия ден за нейно наслаждение. Усмивка блесна в очите му при тая мисъл и то влезе в идната стая.

От всички стаи тя беше най-светлата и най-красивата. Розова дамаска от Лука с изтъкани по нея птици и нежни сребърни цветчета покриваше стените; мебелите бяха от тежко сребро, украсени с обилни венци и клатещи се купидони; пред двете необятни камини стояха огромни паравани с извезани по тях папагали и пауни, а подът, който беше от морскозелен оникс, като че ли се губеше в далечината. И джудженцето не беше единствено. То видя в сянката на една врата в отсрещния завършек на стаята да стои и да го следи една фигура. Сърцето му трепна, щастлив зов се откъсна от устните му и то излезе на осветено от слънце място. Щом направи това, фигурката се мръдна също и то я видя ясно.

Инфантата? Това беше урод, най-грозният урод, какъв то бе виждало. Не вярно комплициран като всички хора, а прегърбен, с криви ръце и крайници, с голяма клатеща се глава и грива от черна коса. Джуджето се навъси, и изродът също се навъси. То се засмя, и изродът се засмя с него и постави ръце на хълбоците, както ги постави самото то. Направи му саркастичен реверанс, и изродът му отвърна с невисок реверанс. Запъти се към него, изродът се запъти отсреща му, като подражаваше на всяка негова стъпка, и спря, когато се спря и самото то. То изкрещя развеселено, изтича напред и протегна ръка, а ръката на изрода допря неговата – тя беше студена като лед. Джуджето се уплаши, дръпна ръката си настрани и ръката на изрода бързо я последва. То се опита да отиде напред, само че нещо безпрепятствено и твърдо не го пусна. Лицето на изрода беше в този момент покрай неговото и изглеждаше изпълнено с смут. То отметна косата от очите си. Изродът повтори придвижването. То го удари, и изродът отвърна на удара с удар. То се погнуси от изрода, и изродът взе грозно да му криви лицето си. То се отдръпна, и изродът отстъпи обратно.

Какво бе това? Джуджето намерения за момент и огледа всичко в стаята. Беше ужасно, само че като че всичко имаше двойник в тая невидима стена от бистра вода. Да, против всяка картина имаше картина, против всяко канапе имаше канапе. Спящият фавн, който лежеше в алкова до вратата, си имаше дремещ брат-близнак, а сребърната Венера, която стоеше на слънчевата светлина, протягаше ръце към друга Венера, хубава като самата нея.

Да не беше това ехтене? Джудженцето му се беше обаждало един път в долината и то му бе дало отговор буквално. Дали ехото можеше да повтаря видяното от окото, както можеше да повтаря казаното от гласа? Дали можеше да направи един излъган свят напълно като същинския? Дали сенките на нещата можеха да имат цвят, придвижване? Дали беше допустимо това да е...

То се сепна, извади от пазвата си прелестната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза, същата като неговата – листенце по листенце. Той я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със ужасно кривене.

Когато истината проблесна в мозъка му, джуджето нададе безразсъден зов на обезсърчение и падна с рев на земята. И така, не различен, а то бе уродливо и гърбаво, безобразно привидно и чудовищно смешно. Самото то бе изродът и не на различен, а на него се бяха смели децата и дребната принцеса, за която мислеше, че го обича – тя също се беше присмивала на неговата грозотия и глумила над разкривените му ръце и нозе! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже какъв брой е непоносимо? Защо татко му не го беше умъртвил, вместо да го продаде за негов срам? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то раздра бялата роза на късчета. Просналият се урод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джуджето го погледна, и се взря в него с лице, измъчено от болежка. То се дръпна настрани, с цел да не го вижда, и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене.

И в тоя момент самата инфанта влезе вътре с другарчетата си през отворената стъклена врата и когато видяха грозното малко джудже да лежи на земята и фантастично и пресилено да блъска пода със стиснати юмруци, всички избухнаха в гръмък нехаен смях, заобиколиха го от всички страни и го загледаха.

– Като танцьор то беше смешно. – каза инфантата, – но като артист е още по-смешно. Съвсем не е по-лошо от куклите, единствено че, несъмнено, не е чак толкоз естествено. – И тя размаха ветрилото си и заръкопляска.

Но джудженцето не вдигаше глава, а риданията му ставаха все по-глухи и по-глухи; внезапно то някак необичайно изпъшка и се хвана за гърдите. След това падна отново и остана напълно неподвижно.

– Това е чудесно – каза инфантата след малко замълчаване, – но в този момент би трябвало да танцуваш за мен.

– Да – развикаха се всички деца, – трябва да станеш и да танцуваш, тъй като си чевръст като маймуните от Варвария и доста по-смешен.

Но джуджето не им отговори.

Тогава инфантата тропна с крайник и извика чичо си, който се разхождаше по терасата с шамбелана и четеше някакви депеши, преди малко пристигнали от Мексико, там неотдавна бе учредена Светата инквизиция.

– Моето смешно джудженце се муси – каза тя, – трябва да го постреснеш и да му кажеш да танцува за мен.

Те се усмихнаха един на различен, влязоха, без да бързат, вътре, дон Педро се наведе и плесна джуджето по бузата с везаната си ръкавица.

– Трябва да танцуваш, petit monstre (малко страшилище, фр.), – каза той. – Трябва да танцуваш. Инфантата на Испания и на Индиите желае да я забавляваш.

Но джуджето не се помръдна.

– Налага се да повикаме палача с бича – рече с досада дон Педро и се върна на терасата. Обаче шамбеланът доби тъмен тип, коленичи до джудженцето и постави ръка на сърцето му. А след няколко мига сви плещи, изправи се, направи невисок реверанс пред инфантата и сподели:

– Mi bella princessa (моя хубава принцесо, исп.), вашето смешно джудженце в никакъв случай към този момент няма да танцува отново. Жалко, тъй като е толкоз грозно, че би могло да накара краля да се усмихне.

– А за какво няма към този момент да танцува? – запита със смях инфантата.

– Защото му се е пръснало сърцето – отговори шамбеланът.

Инфантата се начумери и нежните й устни, които приличаха на листенца от роза, се свиха с приятно неуважение.

– Нека отсега нататък, тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца! – извика тя и изтича в градината.

От: „ Рождения ден на инфантата “ (сборника „ Гранатовият дом “), Оскар Уайлд, Профиздат, 1977
Снимка: Wilde in 1882, en.wikipedia.org