За много хора офисът е своеобразен център, който определя пространствено-времево

„ За доста хора офисът е самобитен център, който дефинира пространствено-времево ритуали в всекидневието ” – Ваня Бабанин , съветник по стратегическо ръководство на марки и известност
(снимка: Павел Червенков / предоставена от Interimage)

Напоследък във времената на рецесия все по-често се сещам за учението за междинния път на Буда. И по какъв начин нито една прекаленост не е добра сама по себе си. Къде обаче е рационалният баланс сред работата от офиса и работата от у дома? И за какво да ограничаваме въпроса единствено до преекспонираните поради Коронавирус „ buzzwords home office ” и „ home schooling ”, като в действителност приказваме за нещо доста повече от фиксиране на мястото, на което да сложим компютъра, телефона и тялото си?

Когато преди седем години започвах кариерата си на свободен съветник, отношението ми към неналичието на ограничавания бе това, което откровено ме изненада. Първоначалната суматоха, че внезапно имам някакво време, че съм сама у дома и мога да чуя мислите си, скоро отстъпи място на светкавичното запълване на деня с най-разнообразни планове. Според екипа и марката, с който имам съответни задания, седях в разнообразни стаи и зали, в разнообразни здания, без това да е дефинирано по избран метод. При мен водеща бе потребността да реализирам всичко по-бързо, неспирайки да се движа.
още по тематиката
Но за мнозина настройката към избрани тематики се свързва с съответна конюнктура – по тази причина има хора, на които им е толкоз мъчно да работят от домовете си. Просто седейки в кухнята е доста по-логично да заредиш съдомиялната, в сравнение с да работиш по онази таблица в Excel. Изисква се мощна воля и нeмалко дисциплинираност, с цел да „ счупиш ” внезапно моделите си на държание .

При множеството клиенти, с които работя дълготрайно, даже получавам някакво краткотрайно работно място, макар че нормално избирам да употребявам залите за срещи или естествените хабитати на сътрудниците си по планове. Т.е. нахълтвам в кабинетите им или в споделените работни пространства. Както и в офис-кухните и местата за пушене – сърцата на корпоративната просвета в организациите.

В успореден off- и on-line свят пребивавам от много години. И съумявам да си послужвам добре с преимуществата и на двете. Ако е значимо нещо да се свърши бързо и с по-малко запаси, го провеждам виртуално – от имейли и temas/zoom-срещи до гласови известия в другите мрежи. Но тези бързи задания идват постоянно като част от по-голям план, който може да е сполучлив единствено в случай че е стартиран вярно: с задоволително време за нахлуване, схващане и напасване на всички въвлечени страни. А тези основи могат да се слагат устойчиво единствено при живи персонални срещи – даже когато това значи да прелетиш няколко хиляди километра до местоположението на клиента.

За доста компании пандемията бе времето, в което се наложи бързо да се наваксва с цифровата промяна. Някои се въодушевиха от новите благоприятни условия дотолкоз, че да залитнат в посока „ да спестим всички разноски за офиси! ” (компаниите) и „ за какво да губим време в пътешестване?! ” (служителите). Тенденциите в сходна тенденция бяха забележими и преди Коронавирус – от огромните консултантски компании, които вкараха гъвкавите работни места в офисите, с цел да понижат разноските си с до 20%, до потреблението на същия метод, с цел да се подкрепя гъвкавостта на мисълта и креативното мислене.

Успоредно с това се появиха и страховете. В цялата пъстра гама на споделеното терзание от „ няма да успеем да върнем хората в офисите ” до „ няма никакъв метод да работя вечно от у дома! ” и до ускорено усилване на актуалните трендове FORL (fear-of-real-life) и антропофобия (anthropophobia). Мнозинството от хора в другите компании, с които приказвах, избираха смесения модел , който им позволяваше един-два дни да се концентрират върху свои интровертни задания, изискващи тишина и централизация, в композиция с три дни в офиса.

Алиенацията, определяна като проблем в естествените времена на пре-COVID, в този момент слага на тестване здравето на не един и двама. За доста хора офисът е самобитен център, който дефинира пространствено-времево ритуали в всекидневието . Децата и заниманията им, положителните места за хранене, банки и фитнеси наоколо, до момента в който се разреди трафикът. Всичко това не е забравено, а тлее под виртуалната пелена.

Докато външните условия постановат, салдото работа от офиса – работа от у дома ще остане отговорност на работодателите. И няма да им стане по-лесно да съпоставят и избират сред рисковете от пандемията и дълготрайните опасности от разграничени екипи и хронично уплашени чиновници.

Твърде преждевременно е да се приказва, че офисите ще се изпразнят или няма да се изпълнят още веднъж. Сега, когато имаме потребност от още повече пространство, с цел да сме спокойни и сигурни. По същата причина, заради която не са мъртви и градовете. Градските центрове освен не умират, а притеглят все по-голяма част от популацията по земята. Дори и при все по-безумните цени на живот. Защото с цел да се развиват хората и обществата, е значимо хората да се другар на едно място. А това място са центровете за градовете и офисите за организациите.

*заглавието е на редакцията

Д-р Ваня Бабанин е съветник по стратегическо ръководство на марки и известност, началник на Европейската асоциация на информационните шефове за България и хоноруван учител по бранд мениджмънт.