Човекът с главно „Ч“ ще продължи да съществува ♥ Рей БРЕДБЪРИ
За фантазията Марс и човешкия порив към нови светове – парченце от неповторимия Бредбъриевски дух и яркото поетично наличие, което откроява писателя измежду всички останали фантасти в света. Назаем от описа му „ Ягодово прозорче “ (1954), включен в сборника „ Гръмна гръм “.
♥ Ягодово прозорче
(фрагмент)
– Аз имам вяра в Марс – започна той тихичко. – Струва ми се, че имам вяра по какъв начин някой ден той ще ни принадлежи. Ще го овладеем. Ще се установим тук. Няма да обърнем позорно тил и да избягаме. Хрумна ми един ден преди година, скоро след идването ни тук. „ Защо дойдохме? “ – питах се аз. „ Затова, отговарях си, по тази причина. “ Така е и със сьомгата всяка година. Тя не знае за какво отива натам, накъдето е тръгнала, само че така или другояче отива. Нагоре по реки, които не помни, към потоци и буйни водопади, само че най-сетне доближава мястото, където хвърля хайвера си и умира, и всичко стартира още веднъж. Можем да го назовем памет на типа, инстинкт, думата няма значение, само че то съществува. И ето ни и нас тук.
Те вървяха в тихото утро, под немия поглед на голямото небе над тях и странните синкавобели пясъци скърцаха под краката им по новия път.
– И по този начин ето ни тук. А от Марс накъде? Към Юпитер, Нептун, Плутон и по-нататък? Точно по този начин. И по-нататък. Защо? Някой ден слънцето ще изригне като издънена пещ. Бум… и Земята я няма. Но може би Марс няма да бъде обиден, или в случай че Марс бъде обиден, може би Плутон няма да бъде, или пък в случай че Плутон е обиден, тогава къде ще бъдем ние, т.е. синовете на нашите синове?
Той бе вперил взор нагоре към изящната раковина на това голямо тъмносиньо небе.
– Е, ще бъдем в някой свят под някакъв номер може би: планета 6 от звездна система 97 или планета 2 от система 99! Толкова отдалечена отсам, че ще бъде цялостен призрачен сън, в случай че се опитаме да го проумеем! Ще сме отпътували, разбираш ли, ще сме отпътували и ще бъдем в сигурност! И аз си помислих: „ Ах, ах. Значи това е повода да дойдем на Марс, значи затова хората изстрелват своите ракети. “
– Уил…
– Остави ме да свърша. Не с цел да натрупаме пари, не. Не с цел да се любуваме на пейзажите, не. Това са лъжите, които хората измислят, въображаемите аргументи, които акцентират пред себе си. Да забогатеят, да се прочуят, споделят те. Да се забавляват, да се поразходят, споделят те. Но от самото начало вътре в тях цъка нещо друго, както в сьомгата и китовете, както по дяволите и в най-дребните микроби, за които се сещаш. И този дребен часовников механизъм, който цъка във всичко живо, знаеш ли какво споделя той? Той споделя: бягай отсам, спасявай се другаде, не спирай, продължавай да плуваш. Препускай към толкоз светове, построй толкоз градове, че нищо, в никакъв случай да не може да унищожи индивида. Разбираш ли в този момент, Кари? Не единствено ние идваме на Марс, а расата, цялата проклета човешка раса, която зависи от това как ние ще се оправим през целия си живот. Това нещо е толкоз широко, че хем ми се желае да се разсмея, хем съм изплашен до гибел от него.
Той почувства по какъв начин момчетата крачат неразделно зад него, усети Кари до себе си и му се прииска да надзърне в лицето й, с цел да види по какъв начин възприема тя всичко това, само че не я погледна.
– Всичко това по нищо не се разграничава от времето, когато бях малко момче и вървяхме с баща из нивите, хвърляхме семе с ръка, тъй като редосеялката ни бе счупена, а нямахме пари да я изправим. Просто трябваше да бъде направено по някакъв метод поради бъдещата годишна продукция. Боже мой, Кари, боже мой, ти сигурно помниш статиите в неделните добавки на вестника: „ СЛЕД МИЛИОН ГОДИНИ ЗЕМЯТА ЩЕ ЗАМРЪЗНЕ! “
Веднъж като момче плаках на глас, когато прочетох сходна публикация. Майка ми попита за какво. „ Заради всички тези нещастни хора след нас “ – отвърнах й аз. „ Не се тревожи за тях “ – каза майка ми. Но, Кари, тъкмо това желая да кажа: ние в действителност се безпокоим за тях. Иначе нямаше да сме тук. Не е без значение дали Човекът с основно „ Ч “ ще продължи да съществува. В моите книги няма нищо по-съвършено от индивида с основно „ Ч “. Предубеден съм, несъмнено, тъй като съм представител на расата. Но в случай че съществува метод да открием безсмъртието, за което хората толкоз приказват, това е той – да се разпилеем, да населим цялата галактика. И тогава, в случай че някъде реколтата бъде унищожена от естествените бедствия, то другаде жътвата ще е богата. Няма значение дали Земята гладува, или умира. Новата пшеница е покълнала на Плутон или където и по дяволите да е достигнал индивидът в идващите хиляда години. Побъркал съм се от тази мисъл, Кари, просто съм се побъркал. Когато най-сетне прозрях, по този начин се развълнувах, че ми се искаше да събера хората, теб, момчетата и да опиша всичко това. Но, по дяволите, знаех, че не е належащо. Знаех си, че ще настъпи ден, когато вие също ще чуете това тиктакане в самите себе си и тогава ще прозрете истината и няма да се наложи никой да споделя нищо. Това са мощни думи, Кари, зная, даже прекомерно мощни за човек по-малко от пет стъпки и пет инча висок, само че заклевам се във всичко свято, то е самата истина.
Една част от моето създание желае да се завърна у дома също. Но другата ми споделя, че в случай че си отидем, всичко е изгубено. Така че се замислих какво ни липсва тук най-вече. Някои от нещата, които в миналото сме имали. Някои неща на момчетата, твои, мои. И си помислих, щом е належащо остарялото нещо да задвижи новото, за какво, за бога, да не употребявам остарялото. Спомням си книгите по история, че преди хиляда години слагали дървени въглища в рог от крава, раздухвали ги денем и по този начин разнасяли огъня си при преходите от едно място на друго, с цел да могат всяка нощ да възпламенят огън от искрите, останали от сутринта. Винаги нов огън, само че постоянно имало нещо от остарелия в него. Така че аз мислих и преценявах. Заслужава ли Миналото да дадем всичките си пари за него? Зададох си този въпрос. Не! Само тези неща от Миналото, които са свързани с нашите прекарвания имат някаква стойност. Е тогава, запитах се: Заслужава ли Новото да вложим всичките си пари в него? Струва ли си да се замислим за дните от идната седмица? Да! Ако мога да се преборя с това, което ни кара да жадуваме да се завърнем на Земята, ще залея парите си с бензин и ще драсна клечката!
Из: „ Гръмна гръм “ (Разкази), Рей Бредбъри, изд. „ Георги Бакалов “, Варна, 1986
Снимка: Изд. „ Георги Бакалов “
