Любов ♥ Николай ХАЙТОВ
За любовта на остарялата борика към дребното й детенце ~ с хайтовска сурова деликатност, красиво и същинско
Сред дивите пущинаци на Дамлъ дере, под едра канара пораства престаряла, мършава борика от предишния век. Короната й е провиснала като чадър, обезобразена от светкавиците, засегната. Иглиците й - оредели. Задуха ли вятър, бабата не пее, не фучи, а фино и нечуто хърка, задъхана от двата века на гърба си. Клоните й са провиснали като ръце, помахват се и чешат посинялото сиво стебло.
Долу зее пропастта и я чака. Та кому ли е потребна тя? Катерици върху нея не стъпват, няма в клоните й място за гнезда. Скалите я не щат. Но бабата стърчи, държи се. Наведена, вгледана надолу, в пропастта. Годините ли търси в процепите на скалите?
Взира се бабата в дребното, рошавото борче, поникнало измежду сухата трева.
Ето към този момент цялостен живот стърчи бориката над урвата и рони семена с вяра да засели пущинака, с копнежа да не е сама. Но вятърът ги отвява, умъртвяват ги скалите, изгниват в реката. Семената, които тя къса напряко от сърцето си, стават пред очите й безжизнени трошици… Износи се сърцето й да рони семена… Измършавя! Докато най-накрая едно последно семенце поникна в процепите на скалата…
Поникна една вяра и я разнежи, разтопи я. Бориката цяла се преви над борчето да го отбрани. Знаеше какво е стихия, пърлена беше и от горещина, та от ден на ден се накланяше над дребното, все по-близо разпъваше овехтелия си чадър - завет и сенчица да му направи: да не се пречупи, да не прегори нежната му кожица на слънцето. Тя отронваше последните си игли, с цел да е меко на „ детето “.
Не разбираше положителната изкуфяла баба, че ураганът на следващия ден ще я тръшне в пропастта, а след това щеше да издуха от скалата и нежното, капризното й дете.
Снимка: bg.wikipedia.org
