За лозето, виното и хората ~ с добрина и думите

За лозето, виното и хората ~ с доброта и думите на Радичков от описа му „ Лозе ”

(Селянин с грозде, Владимир Димитров - Майстора)

Епичност вееше от това остаряло лозе, успокоение вееше и приличаше то ненапълно на селските гробища, осеяни със остарели гробове и остарели надгробни монументи, посивели от времето, облепени с каменен мъх. Когато стопанинът минеше по редовете, нарамил пръскачка машина с разтвор от наследник камък, и напръскваше всяка лоза, то отдалече лозето заприличваше на небе, паднало върху орницата; а самият човек с пръскачката заприличваше на синкаво провидение, което се разхожда постепенно по небето. Слънцето играеше и бляскаше върху излъсканата машина, отмерено работеше ръчната помпа, свистене и съскане се разнасяше из лозето, като че ли някой незабележим диша могъщо, а през синкавия пушек на разтвора играеше дребна небесна дъга... Синкаво провидение, синкаво лозе, златна пръскачка върху гърба на божеството, два брезентови ремъка са впити надълбоко в раменете му, под пръскачката божеството е облякло безръкаво кожухче от агнешка кожа, с цел да не го убива машината и да защищава кръста му от настиване. Кожухчето е станало синкаво от разтвора, ризата от оксфорд и тя е станала синкава, както и лицето, тъй като, като подухне вятър, хвърля разтвор право в лицето; и ръцете са синкави, както и босите стъпала, а синият дочен панталон е наследник по рождение. 

Тук и там се е разположила нашироко дива лоза или лоза от сорта отел, тях стопанинът нито пръска с разтвор, нито връзва през кръста, нито пък протяга ръка да откърши някой нежен стрък. Тези лози господ е изхвърлил от парадайса, дълго дивели те и скитали по горите, примъкнали се след това в питомното лозе, индивидът ги пожалил и въпреки че раждат малко, той не ги изтребва, а протяга ръка есенно време милостиво към тях, събира по някоя шепа зърно и го смесва с гроздето на питомните лози. По този метод питомните виновност получават малко див привкус... В края на краищата и самичък индивидът е изпъден от парадайса и като се е скитал той и е дивеел из горите, примъкнал се е най-накрая в питомното лозе, за това и в самия човек има малко привкус на дивото... Аз мисля, че ето по подобен метод всеки господ отглежда своето лозе, всеки градинар градината си и върху цялата земя се е разпростряла човешката обич, тъй като човешката обич значи грижа.

С настъпването на лятото от дупките излязоха паяците, бяха излюпили своите паячета, движеха се, премествайки внимателно тънките си дълги крайници, трошливи и нежни, внимаваха да не ги изпотрошат, старите се поспираха понякога, младите след тях също се поспираха, след това се повишиха върху лозите и всеки паяк, остарял или млад, стартира да плете паяжина в лозите. Във всяка лоза имаше паяк, в някоя се струпваха по три-четири, плетяха паяжините покрай гроздето. Гроздето бе почнало да се шари, ранните сортове към този момент узряваха. Някои паяци правеха невидимите си тънки мрежи откъм подветрената страна на гроздето. Това бяха старците, те знаеха от коя страна идват хвърковатите инсекти, да пият сладкия гроздов Хвърковатите инсекти бяха оси, мухи, имаше безименни инсекти, земна пчела, питомни пчели от пчелините, някакви странни буболечки, които се показваха единствено когато гроздето узряваше - къде и по какъв начин живееха преди този момент, никой не знаеше, - безобидни калинки също идваха да вкусят от гроздето и по някой ядосан бръмбар също по този начин идваше, той повече изпотъпкваше гроздето, в сравнение с да пие гроздовия му сок. И дроздовете идваха, те така се пристрастяваха към гроздето, сякаш това не бе гроздов сок, а наркоза. 

Всичките пчели на селото се събраха в двора на Йоло да пият шира и доста оси излязоха от своите осища да пият шира, а Йоло гребеше с котли, без да обръща внимание на осите и пчелите, въпреки някои от тях да се впиваха в ръцете му, запретнати до лактите. Той пренасяше котлите в избата си. Бъчвата се пълнеше и при всяко изсипване на котлите променяше звука на плискането. По здрач корабът се изпразни. Той още веднъж щеше да заеме своето място под навеса до идната есен... А в избата бъчвата издуваше хълбоците си в очакване на нещо. Железните обръчи я държаха крепко да не се пръсне. Ширата за момент замря, като че ли бе умъртвена в мрака на бъчвата, само че се съживи бързо и стартира безшумно да диша. През цялото лято и през есента гроздето бе се наливало със слънчеви сокове горе на припеците, то бе попило доста слънце в себе си. И ето в този момент това слънце бе затворено на мрачно в тъмната бъчва в тъмната Йолова маза. Казват, че слънцето било сълза в окото на бога. Ако е истина, то значи, че и гроздето на Йоловото лозе е пило от тази божия сълза... Не зная, не мога да настоявам дали е истина. Зная единствено, че седмици наред нещо живо: шаваше и шумеше в бъчвата, като че огнен дракон издъхваше и все не можеше да издъхне. Когато Йоло влизаше в избата, още от прага усещаше по какъв начин го удря в лицето тежкият и огнен мирис на издъхващ змей. Бе турил в единия ъгъл на избата негасена вар, тя се белееше в здрача като дребна снежна пряспа. Помнеше от прародители, че до момента в който виното кипи в бъчвата, то в избата би трябвало да има негасена вар. Никой не знаеше по какъв начин негасената вар и кипящото вино поддържат връзка между тях, само че когато виното спираше да кипи, то негасената вар се разсипваше на дребен прахуляк и посивяваше. Тогава Йоло минаваше на пръсти напълно безшумно през избата я като подложи ухо на хълбока на бъчвата, не долавяше той никакъв тон, никакъв шепот или въздишка. Тогава той вземаше една гледжосана в зелено чиния, завърташе леко канелката, от нея потичаше вино, кърваво бе това младо вино и се плискаше то доста красиво по зелената глеч на паницата.

Сваляше Йоло шапката си от тъничък тополов талаш, отпиваше една глътка, замисляше се, отново отпиваше я отново се замисляше... и по този начин, до момента в който стигне дъното. Букет имаше виното, на питомно грозде дъхаше, само че някакъв див привкус имаше, дивият привкус се впиваше за езика му като оса. Всичко това лозето бе изтръгнало от мрака на орницата. Йоло още веднъж скръцваше канелката, напълваше за повторно зелената чиния вино, тръгваше постепенно през избата, сядаше постепенно на прага, там още веднъж отпиваше и като запушваше цигара, заглеждаше се през дима на цигарата към оргницата. Горе той виждаше своето лозе, себе си виждаше в лозето по какъв начин върти бляскащата мотика, по какъв начин връзва през кръста всяка лоза поотделно или по какъв начин изнася наведен бакърената пръскачка с разтвора, с цел да напръска лозето след падналия дъжд. 

Йоло отпива, всяка една глътка го разнежва и натъжава, виното постепенно взривява индивида, той усеща по какъв начин една сълза се търкулва и опарва бузата му, като че ли жив въглен се е търкулнал по нея. Колко е хубаво по кое време човек има лозе на някоя пуста орница! Има къде да се трепе и бъхта той през целия си живот, нищо че виното го взривява постепенно и го разплаква. Човешката сълза също би трябвало да бъде отгледана, така както и господ е отгледал своята небесна сълза... Може още доста думи да бъдат казани във връзка с индивида, седнал на прага на избата с чиния вино в ръката си, както и за лозето на индивида, само че би трябвало да прекъснем, тъй като по улицата се задава Панко ловеца със своето куче Цезар. 

Избрано от описа „ Лозе ”, „ Нежната серпантина ”, изд. Нике
Картина: Селянин с грозде, Владимир Димитров - Майстора