Книга или фабрикат
За книгите е всекидневно да се приказва с думи, само че за изданието на „ Шалом “ Bulgarian Jews:Living History избирам да приказвам на първо време в числа.
Може би, тъй като това е най-скъпата книга, която сега се предлага за обмен на българския пазар (макар и в единствено една книжарница).
Тя коства 75 лв.. Това разяснява в блога си Леа Коен.
Тежи 1200 грама като от това тегло 550 грама е книжното тяло, а 650 грама е картонената корица. Изданието съдържа 215 страници или 108 листа което ще рече, че всеки негов лист има цена от 70 стотинки. Като се има поради, че тиражът е 2000, тя би трябвало да донесе 150 хиляди лв. на своите основатели, което в границите на българското издаване е неосъществим до момента връх. Това прави Living History невиждано скъпа, което провокира остро любознание за интелектуалния артикул, вложен върху всеки лист с такава висока цена.
Статистиката на материалите в книгата е следната:
46 страници съставляват снимки без текст.
70 други страници са запълнени на половина със фотоси.
16 страници съставляват приветствени писма и адреси, както и описи на донори.
2 страници са книгопис.
След изваждането на този художествен материал остават към стотина страници писан текст от двама създатели: Имануел Маркус и Клайв Левиев-Сойер(който попада и като издател).Именно върху този текст ще спра вниманието си по-нататък в това ревю.
Преди това обаче бих желала да обърна внимание върху снимковия материал, тъй като никой не отхвърля, че историята може да се споделя и нагледно.
Оригиналните фотоси и фотокомпозиции на фотографа Мони Франсез са с нормалното за него положително качество, само че са изцяло илюстративни. Освен оформленията на всяка глава и общоприети фотоси с деца, те съдържат към 20 портрета на управлението и на чиновници на „ Шалом “(някои от които досадно се повтарят по няколко пъти). Алек Оскар, Юлия Дандолова, София Коенова, Максим Бенвенисти, Цветина Кънева, Максим Делчев заемат към 20 страници от изданието.
Широко са застъпени облици и на политически лица: Бойко Борисов, Йорданка Фандъкова, Тодор Живков (на две места), Леонид Брежнев, цар Борис Трети, както и партийни обекти от предишното и сегашното (Мавзолеят, Партийния дом, НДК).
Исторически илюстративните към минималния текст архивни фотоматериали са употребявани обаче, без на никое място да е указан произходът им, каквато е нормалната процедура. Поне за една фотография персонално открих, че е открадната от мой материал, само че допускам, че и останалите са били заимствани по сходен метод. Считам това за извънредно жестоко нарушаване на авторските права, което създателите и съставителите на книгата с искания за такива висока цена е било наложително да спазят. Надявам се, че парите от продажбите ще им бъдат задоволителни, с цел да задоволят възможните искания на притежателите на архивните материали, които са употребили, без явно да съблюдават ЗАП.
Изключително огромният проблем, съгласно мен, в това издание е обаче текстът. Той има претенцията да показва най-важните моменти и лица в историята на еврейската общественост. Колкото и къс и лекомислен, подборът и съотношенията в него, са пагубни. Ако са умишлени, те съставляват тежко огорчение към еврейската общественост, а в случай че са инцидентни – свидетелстват за непростимо аматьорство и цялостно непознаване на нейната история.
Изключително неприятно усещане прави преди всичко изтъкването без мярка на „ управлението “ на организацията „ Шалом “. Нейните съществени персонажи се освен няколкократно показани с портрети (Дандолова 4 пъти, Оскар 4 пъти, Бенвенисти 3 пъти, Коенова 3 пъти, Кънева и Делчев по един път), само че и с обширни текстове, изцяло несъразмерни по отношение на останалите. С техни изявленията и разсъждения са запълнени общо към 20 страници на книгата, което значи, че с цел да се прочете мислите на Оскар възможният четец би трябвало да заплати 3 лева, 4 лева за интервютата на Дандолова и по 2 лв. за останалите. Такова надценяване е несравнимо с мястото, отделено в концепцията на книгата за тези, които в действителност са създали историята на евреите в България living. Така за Валери Петров са отредени към 15 реда и четвърт страничка, с сходни формати са показани нобелистът Канети, художникът Паскин. Място на към 6 страници е отделено обач на джазмена Милчо Левиев (единствено почетен в текста с прозвището „ талант “), като приписвам това несъразмерно изхвърляне на родствените връзки на създателя Левиев -Сойер с Милчо Левиев. В подмяна на това на неговия преподавател Панчо Владигеров е отделена половин страничка, а равностойни на Милчо сътрудници като композиторите Жул Леви и Петър Ступел, създатели на шлагери, познати на всички български деца, въобще не са намерили място в класацията. От книгата излиза също по този начин, че диря в българската живопис еврейската общественост е оставила единствено с преселения в Париж Жул Паскин, като въобще не се упоменати равностойните на него Перец, Ана Крамер или Марко Бехар, работили в България. Защо ли си мисля, че създателите даже не са чували за тях и че господин Сойер-Левиев може и да се е срещнал с музиката на своя роднина, само че още не имал време да направи същото и с останалите популярни еврейски музиканти. Аз персонално се тормозя, че в тази книга липсват също и имената на популярни създатели като Моис Бениеш, Леон Даниел, Лео Конфорти, Рафаел Арие (не обесеният, а артистът, за който господин Маркус също не е имал време още да научи).
Кастингът на българското еврейство, формирало самочувствието на еврейската общественост, явно въобще не е прочут на двамата създатели, чиито знания по въпроса явно нямат още лиценза за ученическа гимназиална тапия. Въпросът е, дали този кастинг е бил прочут на „ виновните “ фактори на „ Шалом “ и каква е тяхната отговорност тази книга да се появи с сходни великански пропуски.
Друг доста сериозен проблем е историческата перцепция на създателите. Тя е еклектична и смесва на практика диаметрални гледни точки, което основава усещане за липса на всякаква позиция. Особено тежък е този проблем в два раздела – за интервала 1941-1944, както и за интервала на комунизма.
Автори с огромна умелост и до през днешния ден не постоянно съумяват да дадат безапелационна картина на събитията от интервала 1941-1944 година. Във въпросния труд обаче се сблъскваме с липса на всякаква картина, защото се акцентира някаква роля на цар Борис Трети, без въобще тя да се аргументира, поместват се манипулативни снимки на царя с наличие на равина Хананел, споделя се по погрешен метод историята на паметниците в чест на царя и тяхното махане, а историята на застъпничествата за евреите е цялостна с в действителност грешки и неточности. Всичко това придава на описа освен аматьорски темперамент, само че и цялостна липса на обикновена съвестност на ревюто, което въпреки и малко, можеше да бъде кратко и безапелационно, в случай че обстоятелствата се познаваха. Непрекъснатите референции по исторически въпроси към ръководителя Оскар, към Бенвенисти и други редови чиновници в Шалом провокира цялостно неразбиране. Например 37 годишният Оскар споделя мемоари от 1943 година за своето семейство (предполага се за своя дядо, т.е. преразказ от трета ръка), до момента в който в еврейската общественост има към момента живи директни очевидци, регистрирани като „ оживели от Холокоста “, които въобще не са били интервюирани и няма никаква препоръка към тях!!! Изумително е, че един Стивън Спилбърг се заинтересува от тези живи свидетелства и изпрати хора от Америка, с цел да ги документира, а въпросният създател е решил, че може да ги замести със своите свободни и непроверени преразкази на ръководителя на „ Шалом “ и другите чиновници!!!
Конфузно звучат описанията на господин Маркус и за евреите и комунизма в България. Там към този момент може да се приказва за цялостна злополука на описанието. Очевидно, че той няма и обикновено разбиране от събитията в България през този интервал и от положението на еврейската общественост, от комплицирания темперамент на връзките й с властта. Явно е използването на стилови щампи за комунизма, които господин Маркус очевидно е копирал от филми като „ Гудбай, Ленин “ или „ Животът на другите “, без да си дава сметка, че източногерманският комунизъм беше много по-различен от българският. В ревюто му, подкрепено със фотоси на Живков, Брежнев, мавзолеят партийния дом (питам се, кое е наложило подобен асортимент!?!?!) не проличава и най-малка информираност по действителните събития в България, а изказвания за това по какъв начин деца били предавали родителите си на Държавна сигурност искрено ме накараха да се дръзвам, тъй като си показах по какъв начин господин Маркус чете „ Павлик Морозов “, смятайки, че България в действителност е била част от Съюз на съветските социалистически републики.
След всичко казано дотук и откакто деликатно прочетох този „ труд “, мога умерено да заявя, че той няма да има нито един непринуден четец, който ще прояви интерес да си купи тази книга. Впрочем от инспекцията, която направих, се оказа, че един единствен образец е пуснат на книжния пазар!!! Очевидно единствен неин клиент ще бъде управлението на Шалом, което ще я употребява (както към този момент прави) за лична реклама.
Макар че господин Оскар е взел присъединяване със скромна сума в началното финансиране, от листата на донорите е видно, че както организацията „ Шалом “, по този начин и всички нейни клонове също са подкрепили изданието, което значи, че в нея са вложени пари на общността. Бихме желали да знаем какъв брой. Като главен донор обаче е посочен Световният еврейски конгрес, който със страдание ще откри, че предоставеният му резултат в действителност съставлява частна реклама на няколко лица и е всъщност артикул с доста къс период на валидност.
Струва ми се, че еврейската общественост няма никакъв интерес да бъде представяна по този метод и че би трябвало да се произнесе дали утвърждава този материал, формиран и продуциран от двама наемници и техните фамилии (освен господин Сойер-Левиев в изданието вземат участие още брачната половинка му Йоанна и щерка му Леа-Сара), както и от няколко доближени на управлението на „ Шалом “. Тя би трябвало да оцени качеството на тази изработка, която надали ще има личен търговски живот и която, съгласно скромното ми мнение, не би трябвало да бъде в допълнение спонсорирана от бюджета на „ Шалом “ под формата на откупки за дарове.
Но да се върнем на цифрите.
От чисто любознание предоставих изданието за професионална експертиза и получих отговор, че при по този начин използваните материали номиналната индустриална цена на една численост е към 7.50 лв., а възможната комерсиална цена не може да надвишава 15 лв.. Остава мистерия по какъв начин е образувана единичната цена от 75 лева, на която се предлага книгата, създадена не в печатница, а в ателие за печатарски услуги J-Point, благосъстоятелност на господин Хари Джераси.
Може би, тъй като това е най-скъпата книга, която сега се предлага за обмен на българския пазар (макар и в единствено една книжарница).
Тя коства 75 лв.. Това разяснява в блога си Леа Коен.
Тежи 1200 грама като от това тегло 550 грама е книжното тяло, а 650 грама е картонената корица. Изданието съдържа 215 страници или 108 листа което ще рече, че всеки негов лист има цена от 70 стотинки. Като се има поради, че тиражът е 2000, тя би трябвало да донесе 150 хиляди лв. на своите основатели, което в границите на българското издаване е неосъществим до момента връх. Това прави Living History невиждано скъпа, което провокира остро любознание за интелектуалния артикул, вложен върху всеки лист с такава висока цена.
Статистиката на материалите в книгата е следната:
46 страници съставляват снимки без текст.
70 други страници са запълнени на половина със фотоси.
16 страници съставляват приветствени писма и адреси, както и описи на донори.
2 страници са книгопис.
След изваждането на този художествен материал остават към стотина страници писан текст от двама създатели: Имануел Маркус и Клайв Левиев-Сойер(който попада и като издател).Именно върху този текст ще спра вниманието си по-нататък в това ревю.
Преди това обаче бих желала да обърна внимание върху снимковия материал, тъй като никой не отхвърля, че историята може да се споделя и нагледно.
Оригиналните фотоси и фотокомпозиции на фотографа Мони Франсез са с нормалното за него положително качество, само че са изцяло илюстративни. Освен оформленията на всяка глава и общоприети фотоси с деца, те съдържат към 20 портрета на управлението и на чиновници на „ Шалом “(някои от които досадно се повтарят по няколко пъти). Алек Оскар, Юлия Дандолова, София Коенова, Максим Бенвенисти, Цветина Кънева, Максим Делчев заемат към 20 страници от изданието.
Широко са застъпени облици и на политически лица: Бойко Борисов, Йорданка Фандъкова, Тодор Живков (на две места), Леонид Брежнев, цар Борис Трети, както и партийни обекти от предишното и сегашното (Мавзолеят, Партийния дом, НДК).
Исторически илюстративните към минималния текст архивни фотоматериали са употребявани обаче, без на никое място да е указан произходът им, каквато е нормалната процедура. Поне за една фотография персонално открих, че е открадната от мой материал, само че допускам, че и останалите са били заимствани по сходен метод. Считам това за извънредно жестоко нарушаване на авторските права, което създателите и съставителите на книгата с искания за такива висока цена е било наложително да спазят. Надявам се, че парите от продажбите ще им бъдат задоволителни, с цел да задоволят възможните искания на притежателите на архивните материали, които са употребили, без явно да съблюдават ЗАП.
Изключително огромният проблем, съгласно мен, в това издание е обаче текстът. Той има претенцията да показва най-важните моменти и лица в историята на еврейската общественост. Колкото и къс и лекомислен, подборът и съотношенията в него, са пагубни. Ако са умишлени, те съставляват тежко огорчение към еврейската общественост, а в случай че са инцидентни – свидетелстват за непростимо аматьорство и цялостно непознаване на нейната история.
Изключително неприятно усещане прави преди всичко изтъкването без мярка на „ управлението “ на организацията „ Шалом “. Нейните съществени персонажи се освен няколкократно показани с портрети (Дандолова 4 пъти, Оскар 4 пъти, Бенвенисти 3 пъти, Коенова 3 пъти, Кънева и Делчев по един път), само че и с обширни текстове, изцяло несъразмерни по отношение на останалите. С техни изявленията и разсъждения са запълнени общо към 20 страници на книгата, което значи, че с цел да се прочете мислите на Оскар възможният четец би трябвало да заплати 3 лева, 4 лева за интервютата на Дандолова и по 2 лв. за останалите. Такова надценяване е несравнимо с мястото, отделено в концепцията на книгата за тези, които в действителност са създали историята на евреите в България living. Така за Валери Петров са отредени към 15 реда и четвърт страничка, с сходни формати са показани нобелистът Канети, художникът Паскин. Място на към 6 страници е отделено обач на джазмена Милчо Левиев (единствено почетен в текста с прозвището „ талант “), като приписвам това несъразмерно изхвърляне на родствените връзки на създателя Левиев -Сойер с Милчо Левиев. В подмяна на това на неговия преподавател Панчо Владигеров е отделена половин страничка, а равностойни на Милчо сътрудници като композиторите Жул Леви и Петър Ступел, създатели на шлагери, познати на всички български деца, въобще не са намерили място в класацията. От книгата излиза също по този начин, че диря в българската живопис еврейската общественост е оставила единствено с преселения в Париж Жул Паскин, като въобще не се упоменати равностойните на него Перец, Ана Крамер или Марко Бехар, работили в България. Защо ли си мисля, че създателите даже не са чували за тях и че господин Сойер-Левиев може и да се е срещнал с музиката на своя роднина, само че още не имал време да направи същото и с останалите популярни еврейски музиканти. Аз персонално се тормозя, че в тази книга липсват също и имената на популярни създатели като Моис Бениеш, Леон Даниел, Лео Конфорти, Рафаел Арие (не обесеният, а артистът, за който господин Маркус също не е имал време още да научи).
Кастингът на българското еврейство, формирало самочувствието на еврейската общественост, явно въобще не е прочут на двамата създатели, чиито знания по въпроса явно нямат още лиценза за ученическа гимназиална тапия. Въпросът е, дали този кастинг е бил прочут на „ виновните “ фактори на „ Шалом “ и каква е тяхната отговорност тази книга да се появи с сходни великански пропуски.
Друг доста сериозен проблем е историческата перцепция на създателите. Тя е еклектична и смесва на практика диаметрални гледни точки, което основава усещане за липса на всякаква позиция. Особено тежък е този проблем в два раздела – за интервала 1941-1944, както и за интервала на комунизма.
Автори с огромна умелост и до през днешния ден не постоянно съумяват да дадат безапелационна картина на събитията от интервала 1941-1944 година. Във въпросния труд обаче се сблъскваме с липса на всякаква картина, защото се акцентира някаква роля на цар Борис Трети, без въобще тя да се аргументира, поместват се манипулативни снимки на царя с наличие на равина Хананел, споделя се по погрешен метод историята на паметниците в чест на царя и тяхното махане, а историята на застъпничествата за евреите е цялостна с в действителност грешки и неточности. Всичко това придава на описа освен аматьорски темперамент, само че и цялостна липса на обикновена съвестност на ревюто, което въпреки и малко, можеше да бъде кратко и безапелационно, в случай че обстоятелствата се познаваха. Непрекъснатите референции по исторически въпроси към ръководителя Оскар, към Бенвенисти и други редови чиновници в Шалом провокира цялостно неразбиране. Например 37 годишният Оскар споделя мемоари от 1943 година за своето семейство (предполага се за своя дядо, т.е. преразказ от трета ръка), до момента в който в еврейската общественост има към момента живи директни очевидци, регистрирани като „ оживели от Холокоста “, които въобще не са били интервюирани и няма никаква препоръка към тях!!! Изумително е, че един Стивън Спилбърг се заинтересува от тези живи свидетелства и изпрати хора от Америка, с цел да ги документира, а въпросният създател е решил, че може да ги замести със своите свободни и непроверени преразкази на ръководителя на „ Шалом “ и другите чиновници!!!
Конфузно звучат описанията на господин Маркус и за евреите и комунизма в България. Там към този момент може да се приказва за цялостна злополука на описанието. Очевидно, че той няма и обикновено разбиране от събитията в България през този интервал и от положението на еврейската общественост, от комплицирания темперамент на връзките й с властта. Явно е използването на стилови щампи за комунизма, които господин Маркус очевидно е копирал от филми като „ Гудбай, Ленин “ или „ Животът на другите “, без да си дава сметка, че източногерманският комунизъм беше много по-различен от българският. В ревюто му, подкрепено със фотоси на Живков, Брежнев, мавзолеят партийния дом (питам се, кое е наложило подобен асортимент!?!?!) не проличава и най-малка информираност по действителните събития в България, а изказвания за това по какъв начин деца били предавали родителите си на Държавна сигурност искрено ме накараха да се дръзвам, тъй като си показах по какъв начин господин Маркус чете „ Павлик Морозов “, смятайки, че България в действителност е била част от Съюз на съветските социалистически републики.
След всичко казано дотук и откакто деликатно прочетох този „ труд “, мога умерено да заявя, че той няма да има нито един непринуден четец, който ще прояви интерес да си купи тази книга. Впрочем от инспекцията, която направих, се оказа, че един единствен образец е пуснат на книжния пазар!!! Очевидно единствен неин клиент ще бъде управлението на Шалом, което ще я употребява (както към този момент прави) за лична реклама.
Макар че господин Оскар е взел присъединяване със скромна сума в началното финансиране, от листата на донорите е видно, че както организацията „ Шалом “, по този начин и всички нейни клонове също са подкрепили изданието, което значи, че в нея са вложени пари на общността. Бихме желали да знаем какъв брой. Като главен донор обаче е посочен Световният еврейски конгрес, който със страдание ще откри, че предоставеният му резултат в действителност съставлява частна реклама на няколко лица и е всъщност артикул с доста къс период на валидност.
Струва ми се, че еврейската общественост няма никакъв интерес да бъде представяна по този метод и че би трябвало да се произнесе дали утвърждава този материал, формиран и продуциран от двама наемници и техните фамилии (освен господин Сойер-Левиев в изданието вземат участие още брачната половинка му Йоанна и щерка му Леа-Сара), както и от няколко доближени на управлението на „ Шалом “. Тя би трябвало да оцени качеството на тази изработка, която надали ще има личен търговски живот и която, съгласно скромното ми мнение, не би трябвало да бъде в допълнение спонсорирана от бюджета на „ Шалом “ под формата на откупки за дарове.
Но да се върнем на цифрите.
От чисто любознание предоставих изданието за професионална експертиза и получих отговор, че при по този начин използваните материали номиналната индустриална цена на една численост е към 7.50 лв., а възможната комерсиална цена не може да надвишава 15 лв.. Остава мистерия по какъв начин е образувана единичната цена от 75 лева, на която се предлага книгата, създадена не в печатница, а в ателие за печатарски услуги J-Point, благосъстоятелност на господин Хари Джераси.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ