За клюката Между враговете, с които трябва да се бори

За клюката

Между враговете, с които би трябвало да се бори всеки воин, всеки създател и вестител на нещо ново, на нещо живо и свободно в живота, надалеч не най-слабият и най-безопасният е неприятната мълва, така наречената клевета.

Не щом почнеш, а преди още да си почнал нещо да вършиш, съвсем дружно със замислюването на нещо, тя се раздвижва, разнася на всички страни твоите замисли – забъркани, преиначени, изопачени. И те стават към този момент най-опасни за тебе самия.

И ето за какво, въпреки и да се мина към този момент половин век от политическото избавление на България, гнетът на душевното ни иго е мощен, и от ден дневно става все по-страшен.

Никой не смее да споделя това, което мисли. Нито пък в действителност мисли това, което споделя за работите в българския свят. Защото, в случай че се опита да стори това, в случай че е политик, ще бъде подгонен от гнъсната навалица на хитрите национални трибуни, ще бъде набеден като изменник. Ако е академик, ще бъде осмиван и понижаван от проведените посредственици и представян като лекомислен. Ако се опита като държавник или като мъдрец да изтъкне някои недоразумения в нравствените ни схващания, ще бъде изхокан от глутницата на лицемерите. Ако е книжовник и споделя нещо ново, уплашените предъвквачи и преписвачи на непознати книги и на на ниска цена купени мозъци ще го залаят, както залайват триста песа едновременно, щом влезе нов човек в някое село.

И максимален съдружник в тая работа и в тия подвизи е клюката. Не на вятъра тя е показана с такава мощ от Вергилий в четвъртата ария на Енеидата: „ Току забърза, затича мълвата по всички градове. Тъй бърза и пъргава е клюката, никое друго зло, никоя неволя не стига по-рано от нея. Тя живее и пораства от пъргавина, колкото повече върви, толкоз по-силна става. Отначало плаха и дребна, скоро се издига до небеси – краката й по земята, главата й в облаците. Бързи крайници, още по-бързи крила. Голяма, голяма, ужасна. Колкото пера по тялото й, толкоз зорки очи под перата, толкоз уста и толкоз езици съскат и шъпнат, и толкоз уши дебнат и слушат. Нощем тя прелита през мраковате сред небето и земята и съска, и съска – и в никакъв случай не склопва очи за сън плодороден. А през деня, току я видиш ту върху гребените на къщите, ту върху високо стърчащи кули, смут за градовете, истината забъркала с лъжата… ”

Във всички страни дее клюкарството. Но то не е толкоз рисково там, гдето все има някакъв надзор, дето има аудитория, способна и сама да съди и да не се поддава на неприятната мълва, без да е проверила сама най-малко нещичко от това, за което се приказва. Но у нас най-вече се има вяра на клюката и мнозина са станали нейни жертви. И хитреците, които желаят да изкористят известно състояние, най-често си служат с нея. И от нея плетат смъртни интриги.

Особено като я пуснат да се зарови в гънките на частния, на интимния, на фамилния живот на тоя, срещу който имат намерение да я пуснат в деяние. Тогава тя опустошава всичко, задушава положителното, хвърля пръст и прахуляк в очите на страдалеца и образува тиня, раздробява и задребнява най-чистите пориви на духа, загниват от нейното дихание всички нежности и сърдечни наслади.

1927 година
Александър Балабанов

Из „ Студии, публикации, рецензии, мемоари ”, Александър Балабанов, Български публицист, София, 1973 година

Снимки: bglitarchives.org, Българската литературна класика