Има ли горе и долу в Космоса?
За хората способността да се ориентират е от решаващо значение. Да се изгубиш е задоволително неприятно, само че да не знаеш кой път е нагоре и кой надолу е още по-лошо. През множеството време на Земята, посредством на гравитацията, това не е проблем, само че какво се случва в Kосмоса без тази помощ?
Международната галактическа станция (МКС) и галактическата станция " Тянгун " се намират в границите на гравитационната зона на Земята, на към 400 км височина. На такова малко разстояние спрямо радиуса на Земята гравитацията е съвсем 90 % по-силна, в сравнение с морското ниво. Въпреки това астронавтите на станциите, както и самите спътници, не изпитват това, тъй като се намират в свободно рухване.
Ако гравитацията на Земята се изключи по някакъв вълшебен метод, те ще полетят в Kосмоса по допирателна към орбитата, както топче на връвчица се върти към главата на дете, когато го пусне.
Веднъж попаднали в Космоса, безтегловността се резервира. Тъй като цялата станция пада дружно, няма чувство за рухване, тъй че хората и предметите се носят.
Въпреки това има причина самолетът с понижена гравитация, публично прочут като KC-135 0-G, да има своя непривлекателен прякор " Повърната комета ".
Хората са прекарали милиони години, развивайки се в гравитационно поле, и загубата му може да се окаже неприятна . За мнозина загубата му води до дезориентация и гадене.
This broke my mind. Why have I never thought of this? Earth is an orb floating in space, so there's really no up/down, north/south. The decision to put north & south (Eurocentric) where we see it on maps isn't an absolute but arbitrary. Mainly political motivations. Maps are lies
— Mercurius ter Maximus (@fudgie88)
Условията в орбита са се наричали " нулева гравитация " или " zero-g " . Този термин беше зарязан в интерес на по-точния термин " микрогравитация " . В края на краищата, даже в случай че гравитационният резултат на Земята е обезвреден, всичко, което има маса, има гравитационно привличане, тъй че астронавтите изпитват дребна част от гравитацията от галактическата станция и даже един от различен.
Тези сили обаче са толкоз слаби, че телата ни в действителност не ги усещат. Освен това галактическата станция е на всички места към тях и ги притегля във всички направления, даже по-силно към мястото, където масата е най-голяма.
Можем да си създадем свои лични
Това обаче не значи, че всички направления би трябвало да са идентични. Тялото ни употребява за ориентировка както способността на вътрешното ни ухо да усеща гравитацията и ускорението, по този начин и регистрацията на местоположението ни по отношение на други неща от очите. Получаваме болест на придвижването или синдром на акомодация към пространството, когато тези две неща си опонират, само че фактът, че очите ни също обезпечават ориентировка, значи, че е допустимо да се ориентираме сами нагоре-надолу. Може да не го усещаме, само че можем да го забележим.
Един от методите за това е всичко в галактическата станция да бъде насочено по един и същи метод. Например МКС е проектирана по този начин, че множеството светлини да идват от една посока, която се трансформира в таван, а противоположната - в под. Би било допустимо известията по стените да са случайно насочени, само че това би било объркващо, по тази причина вместо това те нормално са сложени по един и същи метод. Това подтиква астронавтите нормално да се ориентират с глава към " тавана ".
Вторият метод, по който може да се сътвори чувство за " горе " и " долу " , е външен. Използването на Слънцето или звездите за ориентировка би било много проблематично, само че Земята е доста по-удобна.
Подобно на Луната, МКС постоянно е обърната с едно и също лице към Земята. Също като Луната, това не значи, че тя не се върти. Вместо това тя се върти със същия интервал, с който обикаля. Тъй като е доста по-близо до Земята от естествения ни сателит, орбитата е доста по-кратка - 90 минути вместо месец - тъй че завъртането е по-бързо, само че не задоволително, с цел да съставлява проблем. Това има няколко преимущества. Освен че оферират неизменност на астронавтите, радиопредавателите не би трябвало да се движат доста по отношение на останалата част от станцията. Освен това същите гравитационни сили, които карат луните да поддържат непрекъснато лице към своята планета, се ползват и за изкуствените спътници. По-лесно е да не се борим с тях.
От 2010 година на станцията има купол - модул, чиито седем прозореца оферират панорамна панорама към родната планета. Преди това астронавтите трябваше да разчитат на дребни илюминатори. Продължаващото наличие на тези илюминатори обаче значи, че в доста елементи на станцията на астронавтите се припомня за посоката на Земята, която по дифолт се трансформира в " надолу " .
Международната галактическа станция (МКС) и галактическата станция " Тянгун " се намират в границите на гравитационната зона на Земята, на към 400 км височина. На такова малко разстояние спрямо радиуса на Земята гравитацията е съвсем 90 % по-силна, в сравнение с морското ниво. Въпреки това астронавтите на станциите, както и самите спътници, не изпитват това, тъй като се намират в свободно рухване.
Ако гравитацията на Земята се изключи по някакъв вълшебен метод, те ще полетят в Kосмоса по допирателна към орбитата, както топче на връвчица се върти към главата на дете, когато го пусне.
Веднъж попаднали в Космоса, безтегловността се резервира. Тъй като цялата станция пада дружно, няма чувство за рухване, тъй че хората и предметите се носят.
Въпреки това има причина самолетът с понижена гравитация, публично прочут като KC-135 0-G, да има своя непривлекателен прякор " Повърната комета ".
Хората са прекарали милиони години, развивайки се в гравитационно поле, и загубата му може да се окаже неприятна . За мнозина загубата му води до дезориентация и гадене.
This broke my mind. Why have I never thought of this? Earth is an orb floating in space, so there's really no up/down, north/south. The decision to put north & south (Eurocentric) where we see it on maps isn't an absolute but arbitrary. Mainly political motivations. Maps are lies
— Mercurius ter Maximus (@fudgie88)
Условията в орбита са се наричали " нулева гравитация " или " zero-g " . Този термин беше зарязан в интерес на по-точния термин " микрогравитация " . В края на краищата, даже в случай че гравитационният резултат на Земята е обезвреден, всичко, което има маса, има гравитационно привличане, тъй че астронавтите изпитват дребна част от гравитацията от галактическата станция и даже един от различен.
Тези сили обаче са толкоз слаби, че телата ни в действителност не ги усещат. Освен това галактическата станция е на всички места към тях и ги притегля във всички направления, даже по-силно към мястото, където масата е най-голяма.
Можем да си създадем свои лични
Това обаче не значи, че всички направления би трябвало да са идентични. Тялото ни употребява за ориентировка както способността на вътрешното ни ухо да усеща гравитацията и ускорението, по този начин и регистрацията на местоположението ни по отношение на други неща от очите. Получаваме болест на придвижването или синдром на акомодация към пространството, когато тези две неща си опонират, само че фактът, че очите ни също обезпечават ориентировка, значи, че е допустимо да се ориентираме сами нагоре-надолу. Може да не го усещаме, само че можем да го забележим.
Един от методите за това е всичко в галактическата станция да бъде насочено по един и същи метод. Например МКС е проектирана по този начин, че множеството светлини да идват от една посока, която се трансформира в таван, а противоположната - в под. Би било допустимо известията по стените да са случайно насочени, само че това би било объркващо, по тази причина вместо това те нормално са сложени по един и същи метод. Това подтиква астронавтите нормално да се ориентират с глава към " тавана ".
Вторият метод, по който може да се сътвори чувство за " горе " и " долу " , е външен. Използването на Слънцето или звездите за ориентировка би било много проблематично, само че Земята е доста по-удобна.
Подобно на Луната, МКС постоянно е обърната с едно и също лице към Земята. Също като Луната, това не значи, че тя не се върти. Вместо това тя се върти със същия интервал, с който обикаля. Тъй като е доста по-близо до Земята от естествения ни сателит, орбитата е доста по-кратка - 90 минути вместо месец - тъй че завъртането е по-бързо, само че не задоволително, с цел да съставлява проблем. Това има няколко преимущества. Освен че оферират неизменност на астронавтите, радиопредавателите не би трябвало да се движат доста по отношение на останалата част от станцията. Освен това същите гравитационни сили, които карат луните да поддържат непрекъснато лице към своята планета, се ползват и за изкуствените спътници. По-лесно е да не се борим с тях.
От 2010 година на станцията има купол - модул, чиито седем прозореца оферират панорамна панорама към родната планета. Преди това астронавтите трябваше да разчитат на дребни илюминатори. Продължаващото наличие на тези илюминатори обаче значи, че в доста елементи на станцията на астронавтите се припомня за посоката на Земята, която по дифолт се трансформира в " надолу " .
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ