За грубата, но мъдра селска душа на баба Тодорана, за

За грубата, само че мъдра селска душа на баба Тодорана, за немотията, дето се бори със ориста и намира обезверени пътища та да стопли две сърца – едно сиротно и едно майчино. 

♥ Тотка

Раззаряше се. Селото преди малко се пробуждаше и на места по дворищата се мяркаха ранобудни стопанки.

Стрина Тодорана, за сукмана на която се държеше петгодишната й внучка Тотка, влезе откъм горния завършек на селото и щом влезе, извика гърлесто:

– Дренки, а-а дренки! Дренки за кълчища-а-а!

Тотка, която вървеше замислена, с мушната в пазва ръчица, се стресна от викана баба си, извади ръката си и изпусна коравия резен, който държеше. Тя подвигна увитата си в остаряла жълтеникава забрадка главичка и погледна баба си. А баба й още по-гърлесно завика:

– Дренки, а дренки, а! Дренки за кълчища продавам!

Старата не обърна внимание на детето, вървеше и викаше, а то, някак уплашено, някак засрамено, се притисна по-близо до нея, турна отново ръчичка в пазуха си и запристъпя ситно-ситно с дребните си крачки, обути в корави цървулки.

Викът на стрина Тодорана се разнесе из сънната уличка и подплаши няколко врабчета, които бяха се натрупали на посипания с слама плет. Зад близката портичка изръмжа куче.

Беше след вършитба. Покривите, плетищата, дърветата, всичко бе покрито със дребен прахуляк от слама, а по пътищата и дворовете бе разпръсната плява.

Стрина Тодорана вървеше бавно, с мудна, спокойна и безгрижна походка и викаше. Тя беше дебела жена с богаташки аспект, с издаден стомах, с намерено лице, съвсем без бръчки, със спокойни живи очи, гологлава. По невчесаната й коса също имаше слама и сламки, нападали от дърветата по пътя. Тесният й остарял сукман, налепен с кръпки, по които личаха дебелите конци на шева, колкото да побираше дебелата снага, а едрите й гърди разтваряха от напор кирливите нагръдки на ризата й.

– А дренки, а!… Ставайте ма, мързеливи дами, дренки продавам – викаше тя и повдигаше задянатия на гърба си тежък цедилник.

Нейният глас разбуди хората. По вратниците наизлязоха дами, боси, гологлави, с опърпани облекла, с ръце, мушнати в пазухите. Затичаха дечурлига.

Натрупаха се към стрина Тодорана.

– Какво ма, стрино Тодорано?

– Дренки, дренки… балкански дренки. За кълчища ги продавам.

Стрина Тодорана спря на площада и смъкна товара си пред черковната каменна ограда.

Тотка застана край нея, сгушена и уплашена пред тия непознати хора, и току свираше глава под пазухите на баба си.

Надойдоха дами и булки с повесма кълчища. Стрина Тодорана почна да им отмерва дренки със зелена паничка.

– Защо трепере дребната? – попита някоя.

– Студено му е, па и изтощено е. Посред нощ сме тръгнали.

– Ами за какво си го повела, сиромашкото?

– Харизвам го, дами, подарявам го. Сираче остана, без майка, без татко, няма кой да го гледа. Харизвам го. Няма ли някоя бездетна да стори доброта да го прибере?

Тотка слушаше думите на баба си, не ги схваща, само че някаква плашливост цялостни душата й и тя още по-силно се притиска до нея.

– Някои бездетни хора да го вземат, да го приберат. Добро е, мъдро е детето, чинно е… Хайде да дадат там нещо – житце ли, царевица ли ще е, вълница ли, какво се откри, че аз съм самичка, па няма от кое място.

– Па ти се ожени, стрино Тодорано, не си престаряла. Я лицето ти я, като на мома – закачи я някой.

– Ще се ожена, за какво да не се ожена. Намерете ми мъж де – отговаря радостно и умерено стрина Тодорана и отново се провиква: – А дренки, а! Дренки за кълчища… Хайде и дете подарявам.

– То здравата ма. Гледай го… Какви очи има. Миличкото! – рече една младоженка и посегна да го помилва.

– Кажи по какъв начин те викат!

Тотка завря лице под ръката на баба си. Някакъв боязън извърши душата й. Тя заплака.

– Не плачи, миличко, не плачи – каза състрадателно булката.

– Детинска работа – отсече троснато и нехайно стрина Тодорана и съвсем викна на булката: – Вземи го ма, младоженка, в случай че нямаш деца, вземи го!

– Ха, видиш ли! – Каза една баба. – Вие искахте да си вземете ранениче, младоженка Стоянице – ето го, на крайници ти е доведено.

– Не знам какво ще каже Стоян, бабо Дойне. Той искаше момче.

– Момче! За какво ти е момче! Да стане някой алкохолик, да ти продава парцела. Вземи момичето, кротичко е. Да ти зарадва живота. Отмяна да ти е. Късмет в къщи ще ти донесе!

Зачервена и смутена, булката се измъкна из навалицата, заситни през площада и скриви в уличката.

– Виж, Тодорано, Стояница е добра жена. Късмет ще има детето, в случай че го вземе.

Тотка чуваше диалозите и задушена от рев, натискаше лице до баба си.

– Не плачи, глупачко – побутна я баба й – Не плачи – майка ще си имаш. Чу ли? Ще ти се радват хората.

– Не желая, не желая – простена дребната.

Скоро се върна младоженка Стояница с мъжа си.

Стоян хвана нежно момиченцето за ръка, изиска да обърне лицето му да го види, само че то се дръпна и по-силно се разрева.

Стрина Тодорана бе продала дренките.

– Да идем вкъщи – рече й Стоян.

Тодорана прибра торбата със събраните кълчища и хвана Тотка за ръката.

– Хайде, чадо, хайде! Ще идем на посетители.

Детето се хвана крепко за сукмана на баба си и потегли.

По пътя младоженка Стояница се опита да погали момиченцето и му заприказва с топли думи:

– Не плачи, миличко. Остани вкъщи два-три дни. Само два-три дни да ми бъдеш детенце. Ще ти направя нови хубави облекла, ще ти купя обущета и нова забрадка, ще ти купя и герданче, и гривничка…

Тотка престана да хълца, заслуша се в топлите, в галените думи на непознатата жена, само че след това отново заплака.

Влязоха в Стояновата къща, чиста, подредена. В огнището гореше приветливо огън. Стояница даде шарени възглавници на Тотка и на баба й. Покани ги да седнат.

Тотка се поуспокои и като се държеше към момента за сукмана на баба си, обърна окъпаните си в сълзи очи и погледна.

– Хубаво ли е у нас? – попита я нежно младоженка Стояница.

– Хубаво – отговори през рев Тотка.

– Искаш ли да ни останеш на посетители два дни?

– Не желая.

А Стоян, полуусмихнат и малко компрометиран, седеше в профил и говореше на стрина Тодорана:

– Всичко ни е дал Господ, но това – няма кой да ни радва.

– Е, Стояне, положително ще извършите на сирачето, Господ ще ви благослови за това.

Тя е обърна към детето.

– Тотче, хайде, чадо – остани тука при тия хора. Баба си има работа – ще помина да те взема след това.

– Бабо, не ме оставяй – изпищя Тотка. – Баабо, бабичко моя, не ме оставяй! Да си идем вкъщи.

– Ох, миличкото! – просълзи се Стояница.

– Ще свикне, младоженка – децата елементарно привикват. Вземи го, заведи го в стаята!

Стояница сграбчи детето на ръце, прегърна го и го занесе в стаята.

Тодорана почна да пищи. Нейните дребни ръчички допираха хубавите облекла на младоженка Стояница и се отдръпваха. Те търсеха вехтите облекла на баба си.

Обятията на Стояница, жадували толкоз години за топлото тяло на дете, се разтваряха с деликатност и покриваха с майчина топлина дребната. Тя я люлееше безшумно на ръце и из душата й извираха ласкави, нежни, благи слова, които в никакъв случай никому не бе казвала.

Това укроти детето. То, изтощено и унищожено от рев, с хлипане постави лицето си до лицето на непознатата добра жена и унесено в нечувания до момента сладостен шепот, заспа.

От: „ Повести и разкази “, Елин Пелин, „ Български публицист “, София, 1968
Снимка: dictionarylit-bg.eu