Българинът не захваща никакви работи, без да се посъветва с жена си
За основната роля на българката – господарка, кралица, майка, съветница и пазителка на фамилното огнище – от Антон СТРАШИМИРОВ и неговата „ Книга за българите ”
Свекървата като битов призрачен сън е общо събитие единствено в българския живот. В живота на другите европейски нации сходен призрачен сън е тъщата. Явлението се дължи може би единствено на правовото състояние, което българският обичай дефинира на дамата в семейството като „ господарка ”. Майката у нас се държи от синовете си, които са непосредствените наследници на родителското домакинство, на нейното „ стопанство ”. В това й е силата, властта, земното царство, а не в женската й мощност, която в напреднала възраст тя би заменила с оная от дъщерите си, както е общо събитие в другите нации.
Българката осъзнава своята цена, която й дефинира националният обичай, и е напълно недвусмислена в своите брачни проекти, както е обещано това с класическа фабулност в националните ни песни:
„ …Насън ми бяха три млади:
първи ми даде пръстено,
втори ми даде ябълка,
трети ме насъне целуна.
Той, що ми даде пръстено,
през него да се провира!
Той, що ми даде ябълка,
ерген да е до века!
Той, що ме насъне целуна!
дай ми го, Боже нескрито! ”
Мъжът не би могъл да е необработен и високомерен по отношение на жена, която се усеща такава кралица. Брачното си благополучие българинът не смее да търси единствено във воала на нощите. Той е заставен да завоюва своята приятелка не като открива в нея едничко предмета на своята пристрастеност, а като й предлага целен живот и като ий дава клетви, че тя ще откри и при него такава наслада, каквато е имала при своята майка.
„ Сладно ле, златна ябълко!
Расла си, сладно, при майка:
ядове не си виждала.
Отрасте тънка, висока,
избра си аналогия по сърце.
Дано даде Господ, сладно,
и с мене наслада да найдеш! ”
Ето единствено с това властно състояние на дамата в българския национален живот може да се изясни едно необяснимо инак събитие от първите дни на нашето национално възобновление. Във всички чисто български центрове пораждат просветителни женски сдружения. Още у мъжете няма просветеност, а навсякъде се явяват женски сдружения, натрупват относително огромни средства, отварят учебни заведения и дават обучение – не на дами, а на мъже! Това не е женско придвижване нито в един собствен колорит: тия сдружения будят и просвещават народа си най-вече посредством мъжете. И още – единствено с тази съществена линия на българския обичай може да се изясни също необяснимият инак факт, че в българския университет има толкоз доста студентки, с колкото не може да се похвали никой различен разбъркан университет в света. Би било смешно да се припише това на добита женска еманципираност у нас. Явлението е чисто битово. Синовете и дъщерите в българското семейство се усещат равни, както са равни бащата и майката. Искат, имат право и се постановат на своите родители с желанието си да се учат толкоз едните, колкото и другите.
Категорична по въпроса е Е. Н. Водовозова в съчинението си „ Как живут люды на белом свете ”. Не знам къде е тя следила българите, само че характерността u е така изчерпателна, че не бих намерил какво да прибавя. Ето тази характерност:
„ Докато у сърбите мъжът се носи прекомерно сурово към дамата, българинът не захваща никакви работи, без да се посъветва с жена си. У българите сред мъжа и дамата, сред майката и сина съществува цялостно тъждество, което напълно не е в обичая на южните славяни. И у българите, несъмнено, мъжът е глава на фамилията, той има висшата власт, предназначен е да съди и реди; само че това мъжово състезание в България няма нищо общо с мъжовия абсолютизъм у другите славяни. При това българката се употребява и с позитивни права наедно с мъжа: тя взема присъединяване в фамилните съвети; изключително когато въпросът е за брак или други домашни работи, тук гласът на дамата има доста по-голямо значение, в сравнение с гласът на мъжа. В доста случаи дамите се употребяват и с изключителното право да се разпореждат. В отсъствието на мъжа дамата постоянно заема неговото място, подписва условия, купува и продава; с една дума, води стопанството напълно независимо. Най-после, нерядко дамата след гибелта на мъжа си, който е бил глава на домочадието, заема неговото място. И това става дори в случаи, когато синовете са към този момент възрастни. По подобен метод, бидейки глава на къщата, българинът не е безграничен владетел над дамата, тя не се трансформира в безгласна робиня, безпрекословна изпълнителка на заповедите на мъжа.
Семейното огнище, то е всичко най-скъпо и най-свещено, което българинът има: това е мястото на отдиха му, насладите и скръбта му, които той споделя с дамата и със своите близки. Българите изключително строго осъждат фамилиите, в които мъжът е алкохолик, хулиган и се носи жестоко към жена си. Страхът от присъдата на съселяните и намесата от страна на роднините при положение на недобро поведение на единия от съпрузите мощно поддържа положителните фамилни връзки. А в случай че към този момент сред мъжа и дамата са зародили несъгласия, те пристъпват към развода като към неизбежно зло. Излъганият мъж тук свободно може да изгони незаконната жена и елементарно получава развод; само че също и на дамата дават бракоразвод при безпътно държание на мъжа.
Българката е същинска помощница на мъжа. Нейна работа са грижите за дома, децата, домашния добитък, яденето и облеклото; а пазарът – покупките, продажбите – е мъжка работа. Най-голяма хвалба за българката е, в случай че съседите я считат за добра стопанка. По отношение на външните тя се носи напълно естествено, без див боязън и нерешителност. Когато в дома влиза посетител, сериозното лице на българката взема изражение на особена угриженост. Само в градовете, които по-рано са били основно турски, под въздействието на мохамеданските нрави българката е станала конфузлива и безмълвна. Но въпреки всичко тя се пази и в диалог с непознати хора не влиза. В отсъствието на мъжа, изключително в планинските села, мъжкото население на които отива надалеч на работа, дамата е пълновластна хазяйка вкъщи. Нравите в българското семейство са патриархални, чисти и във висша степен строги.
Българката е идеална майка и жена. Нейното усърдие не познава граници. Тя приготовлява всичкото облекло за своето семейство, грижи се за домашното хазяйство, което тя води изключително усърдно и акуратно. Добре набитият под от пръст в къщата u е постоянно чисто изметен, постелките грижливо подредени, съдините на кухнята чисто измити и всеки път на мястото си. Гозбите на българката са прекомерно елементарни, само че тя умее вкусно да подготви и да разнообрази своите безизкуствени яденета. Тя безусловно няма свободна минута. Когато не е в полето, занята е с нещо в семейството: ту чисти при кладенеца домашната мебелировка, ту пере, ту боядисва и изпира разните тъка, ту приготовлява обяд, седи на хурката, шева или кърпежа, ту кърми детето, бяга да навиди пасбището, гдето пасе добитъкът, който дои, когато се връща, и се грижи за него и късно нощем, и рано заран. Не стига това, дамата оказва помощ на мъжа дори при постройката на къщата: замазването с глина и белосването на стаите за живеене съставлява извънредно нейна работа. Тя се грижи също по този начин и за домашната градинка. Почти всяко семейство си има градинка пред къщата и грижите за нея лежат отново върху дамата. В градината българката се занимава с особена обич: цветята са основното бижу на дамата, па и младите обичат, накичени с тях, да отиват на черква на празник или хоро. Затова във всяка градинка се срещат рози, карамфили, ружи, мак и прочие ”
Антон Страшимиров, „ Книга за българите ”, изд. Сибия
Снимка: Антон Страшимиров - портретна фотография, източник: ДА „ Архиви “ - bg.wikipedia.org
