Унинието ~ Болестта на века
За една от осемте пристрастености, споделено от книгата „ През очите на вярата ” на Александра Карамихалева
(Desperation, The Seven Vices, 1306, Giotto di Bondone (1267-1337)
Много преди депресивните положения да станат обект за научно проучване от страна на логиката на психиката, светите отци на Църквата освен са описали клиничната картина на този нравствен кусур, само че са показали и аргументите, които го пораждат, и методите за лекуване. Те назовават това положение досада, сърдечна тъга, душевна уязвимост, душевна изнемога, само че това са единствено разнообразни наименования на една от осемте пристрастености - унинието.
И св. Ефрем Сирин, и св. Йоан Касиан, и св. Нил Синайски, и св. Теофан Затворник разказват това положение като горест, която с особена мощ връхлита по средата на деня, намерения, които гонят отшелниците от килиите им, тласкат ги да се скитат от място на място, да посещават непознати килии, монасите да сменят манастирите си. Внушават на подвизаващите се, че трудовете им са напразни, че няма да реализират избавление, угасят молитвата им, убиват желанието им да извършват правилото си и послушанието си.
Същите намерения карат нас, хората в света, да се отегчаваме от нормалния си метод на живот и нормалните си отговорности. Духът на унинието ни гони от нашето място на смирение: от фамилните и професионалните ни отговорности. Чувстваме се отвратени от всичко, което ни заобикаля и всичко, което изпълва дните ни. В положение на отчаяние човек губи насладата от живота и възприятието за задоволство от трудовете си.
„ Този мрак навежда ту горест, ту боязън, ту безизходност. ” ~ Св. Теофан Затворник
Всичко, което вършим, стартира да ни се коства празно, безсмислено. Иска ни се да се захванем с нещо друго, нещо по-интересно, грабващо ни, доходоносно, а за по-идеалистично настроените изкушението е да се захванат с нещо по-полезно за другите, по-смислено, по-обогатяващо ги духовно... Мислим за жалкия си живот и той ни се коства прахосан, сив, безрадостен, низ от пропилени дни, пропилени благоприятни условия, напразни старания, безплодни писания, провали...
„ От унинието човек отслабва и телом и духом. Не му се желае да работи, нито да се моли, в църквата върви повърхностно и целият отслабва. ” ~ Св. Амвросий Оптински
Унинието ни прави и физически немощни, изтощени, сънливи. Умът ни помръква, душата ни губи своята здравина, нравственост, покой, ставаме малодушни, уязвими, неспособни за никакви старания. Ставаме нервни, неспокойни, нищо не може да ангажира вниманието ни, захващаме се ту с едно, ту с друго, само че елементарно се отегчаваме, разсейваме се. Чувстваме се като че ли не сме на мястото, където би трябвало да бъдем и не вършим нещото, което би трябвало да вършим.
Унинието ни внушава, че всекидневието ни е сиво, еднакво, лишено от благоприятни условия за креативно персонално развиване, подтиква ни да сменим работата си, града, страната... Внушава ни, че самите ние сме самотни, захвърлени в хаоса на света никому ненужни, забравени, оскъдни, кара ни да въздишаме и да се оплакваме, а това ни прави досадни и кара другите още повече да странят от нас... Унилият не понася уединението: „ Погледът на унилия непрекъснато се насочва към вратата и мисълта му мечтае за гости, чуе се глас и той поглежда от прозореца, хлопне врата и той скача, чуе се глас и той гледа от прозореца и не се маха от него, до момента в който не му омръзне ” (св. Нил Синайски).
Същото възприятие за самотност и изоставеност, което води монасите на диалози със събратя, нас ни кара да седим с часове да клюкарстваме с другари в кафенетата, да си бъбрим по телефона с някого, да търсим шумни компании, занимания, да си пишем с непознати. И да установяваме, че от това унинието не ни напуща, а ни връхлита с удвоена мощ.
„ Така се вълнува бедната душа, оплетена от вражеските козни, до момента в който изтощеният от духа на отчаяние духовник реши или да се хвърли в леглото, или да напусне килията и да потърси освобождение от тази злина, като посети някой брат ”. Това споделя св. Йоан Касиан и добавя, че това моментно лекарство ни подмята на още по-големи премеждия, тъй като бягството единствено повече настървява врага.
Забележително е, че в случай че психолозите в случаи на депресивни положения поучават: отпочини си, отпусни се, разсей се, предлагат развлечения, отмора и промяна на ситуацията, то светите отци са безапелационни: не оставяй отговорностите си! Да „ се бориш ” с унинието, като търсиш развлечения, е като да притъпяваме болката си с обезболяващи, вместо да лекуваме раната си. Да се отдадеш на съня, да се отдадеш на тъгата си или да търсиш развлечения за тях значи позорно бягство, избягаш ли като слабак и страхливец, вместо да влезеш в борба със пристрастеността и да я победиш, демонът ще те атакува още по-ожесточено. Да влезеш мъжествено в борбата ще рече да упорстваш в трудовото си занятие, в молитвата си, да останеш на мястото, където си предназначен от Господа макар нежеланието, макар отвращението, тъй като самопринудата, противоборството, упорството сами по себе си са избавителни против унинието. Добро средство в битката с унинието е разкриването на тази пристрастеност в тайнството изповед, четенето на св. Евангелие и Псалтира, помненето на гибелта.
„ Търпението лекува унинието, и то, когато продължаваш да вършиш своята работа (въпреки неохотата си), като по всякакъв начин се принуждаваш към това заради боязън Божий ”, споделя св. Нил Синайски и поучава да си определим мярка за работа и за молитва и да не отстъпваме преди да я осъществим, по този начин „ духът на унинието ще избяга от тебе ”. Египетските отци не разрешавали в никакъв случай монасите да стоят без работа и имали следната сентенция: „ Работещият духовник бива изкушаван от един дявол, а върху празния атакуват безчет голям брой ”.
Рецептата против отчаяние, съгласно св. Йоан Касиан, би трябвало да търсим в думите на св. ап. Павел: „ Усърдно да се стараете да живеете безшумно, да си гледате работата. ” (1Сол. 4:10-11). „ Та да не би от всякакви приказки... споделя св. Йоан Касиан да загубите своя вътрешен покой и да почнете след това да причинявате такова безпокойство и на другите ”. “Да не се увличате в любознание и да не се стараете да узнавате международните работи и да разузнавате за държанието на братята ”.
Желанието на индивида да приказва за себе си, да изяснява себе си, с цел да бъде свестен и оценен от другите е естествено. Но бъбривостта е симптом на незнанието, врата към злословието (осъждането), предвестител на сънливостта и унинието, отменяне на предпазливостта, изстудяване на сърдечната топлина, намаляване на молитвата ”.
В дълги диалози човек несъзнателно позволява празнодумство, хвалби, самовъзвеличаване, злословене, деформиране на истината, наказание. „ На Господа е неприятно това и Той ви го демонстрира с горест ” споделя св. Теофан Затворник. Освен суетно четене и беседи, преп. Исаак Сирин показва като причина за унинието и пресищането на стомаха. До отчаяние може да доведат и насладите (св. Йоан Лествичник) и приятните развлечения, които въпреки и да не са нещо неверно, не са това, което може да задоволи сърцето (вж. св. Теофан). Всичко това отдалечава от Господа, човек бърка и лека-полека губи благодатта, наляга го горест. Унинието, тази вражеска злина, съгласно св. Теофан „ атакува когато се помрачат Божиите пътища в устройването на нашите житейски условия ”, когато забравим Божиите заповеди и любовта незабелязано охладнее в нас. Това изяснява за какво постоянно изпадаме в надълбоко отчаяние даже при очевидно благоденствие, за какво макар, че външно всичко е наред в живота ни, ни налягат тъга и възприятие за празнина и безизходност. Защото в сърцето си и в мислите си сме се отдалечили от Бога и сме дали място за лукавите намерения. Помислите тогава намират добра почва в душата, „ когато я заварят изпразнена от мислите за Бога ” (св. Нил Синайски).
Според св. Амвросий Оптински причина за унинието е това, че „ още не сме презрели напразната популярност и ценим човешкото мнение или най-малко още не сме го отхвърлили ”. Унинието идва и от многото житейски грижи и от изпускането на правилото, само че отчаяние идва и от несъразмерната духовна ревнивост, старание и писания, по тази причина св. Амвросий предлага сдържаност във всичко. Към това преподобният прибавя и унинието заради пустославие, което ни връхлита, когато нещо не става съгласно нашето предпочитание или когато другите приказват за нас не по този начин, както би ни се желало.
Изпаднем ли в отчаяние, търсим аргументите вън от себе си. Оглеждаме се и сякаш всичко е същото: всекидневието ни, обкръжението ни, а го виждаме по нов метод, в разнообразни тонове. Потиснатото ни въодушевление ни кара да премислим живота си, да преценим деликатно делата си, общенията, да преценим още веднъж неуспехите, загубите и да забележим какво можем да научим от това. Освобождаването от някои илюзии за нас самите, за хората и нещата, които ни занимават постоянно е мъчително, само че то може да бъде и позитивно и градивно.
Проявлението на пристрастеностите е симптом за прегрешение, само че при съзнанието за нашето паднало естество, съществуването на дремещи в нас пристрастености надали би трябвало да ни изненадва на какъвто и стадий от духовното си развиване да се намираме. Унинието е „ един от кръстовете, които неизбежно би трябвало да носим през целия си живот ”. Но в случай че въставаме против него и го побеждаваме, „ постоянно след успеха ще последва наслада. Както под небето е ту тъмно, ту бурно, ту слънчево, по този начин и в душата ни е ту горест, ту прелъщение като през стихия, ту успокоение и наслада, като при слънчево време; и както след неприятно време идват слънчеви дни, по този начин и след прелъщение и тъга идва сладко успокоение ” (св. Тихон Задонски). От нас се чака благодушно да понасяме такива положения с мисълта, че променливостта на възприятията ни е присъща и би трябвало да я понасяме, като оставаме неизменими в основното: задачата на живота, която сме си избрали. Когато понасяме с самообладание и религия унинието, можем да обърнем тази горест в обезсърчение за греховете и в оръдие на положителното душевно въодушевление (вж. св. Теофан Затворник). Макар тези положения да са мъчителни за нас, те могат да имат своята позитивна роля в делото на спасението ни. Терзанията, душевната тъга са явен знак, че в нас има нещо, което се нуждае от изправяне. Унинието е като гмуркане в най-скритите дълбини на душата ни, където не всичко е прелестно, само че е част от нас. Може би е по-лесно да не поглеждаме там, само че надали е и по-разумно и по-спасително. Преп. Антоний Велики разсъждава по този начин: „ Ако някой се намира в нещо непредпазливо, с отвращение, то ще бъде за него тюрма и наказване ” и поучава: „ бъди удовлетворен от положението си, тъй като в случай че го понасяш без посредством (с неодобрение, неохотно), без да осъзнаваш ще бъдеш тиранин самичък на себе си ”.
Можем и от унинието да придобием духовна изгода, в случай че вместо да се оставяме на скръбта, отчаянието и самосъжалението, се въоръжаваме с самообладание и молитва. Ако се утешаваме с вярата, че всичко, което ни се случва е част от благия Божий Промисъл, че всичко ни е за избавление.
От книгата „ През очите на вярата ”, Александра Карамихалева, изд. Стандарт
Изображение: Desperation, The Seven Vices, 1306, Giotto di Bondone (1267-1337), Cappella Scrovegni, Padua; commons.wikimedia.org
