Човек без работа е цял болник ♥ Константин ПЕТКАНОВ
За положителното сърце на бедния Илия и тъгата да дириш работа, пък да те гонят като просяк…
(1891 ~ 1952)
♥ Мъка
Паднаха есенните дъждове. Всички селяни потеглиха на оран. От селото Равна единствено един човек не отиде да оре и той бе Илия Латунов, татко на четири невръстни деца.
Една заран Илия излезе от къщи, мина през селото и спря на прага на селската механа.
– Влез де, няма кой да те изяде! – посрещна го кръчмарят Симо.
– И да вляза, изгода не ще имаш. Търся работа. Нямаш ли потребност от служащ през днешния ден?
– Нямам потребност, Илия! Ще пиеш ли чаша ракия? – дигна едната си вежда Симо.
– Не ми се пие. Работи ми се, а пък работа няма.
Илия въздъхна, слезе от високия предел на кръчмата, погледна слънцето през щръкналите клони на оголялата черница, избърза, налетя на неприятни кучета и спря пред яките порти на кмета. Посегна да бутне с длан едното крило, само че в същото време кметът отвори вратата.
– Ти ли разлайваш кучетата?
– Търся работа.
– Щом търсиш, откри си! – каза кметът и изиска да го отмине.
– Дойдох при тебе. Ти имаш огромен парцел, все ще се откри нещо стартирано и несвършено! – и Илия потегли след него.
– Напразно вървиш след мене, нямам несвършена работа!
– Но аз не желая пари, аз единствено така да не заставам без работа!
– Все не желаете пари, а след това с дни висите на вратата ми да врънкате!…
Илия остана до един плет, клекна, взе сламка и стартира да я преглежда, като че ли бе парченце злато. Край него мина жена, поздрави го, само че той не я чу. Сламката се изгуби сред пръстите му и той не помни за нея. Чудеше се като по какъв начин да си откри работа. По едно време му хрумна да стане, да се върне в къщи и да се залови бунар да изкопае. Досети се, че няма кола, с цел да докара камъни за построяването му и се замисли друга работа да си търси. Забеляза, че оградата на черквата е разхвърляна на няколко места, отиде и се залови да я поправи. При него пристигна писарят от общината и му се скара:
– Ти от черквата ли пристигна да крадеш?
– Но аз коригирам оградата.
– От такива поправачи като тебе оградата е пристигнала на този ред. Я си върви по работата! – и писарят го блъсна по рамото.
– Нямам работа!
– Като нямаш работа, та за кражба ли се залови?
Илия изгледа писаря, ядоса се на думите му, тури ръце в пояса си и го отмина. До един вратник играеха деца. Той се спря да ги гледа. Всичките държаха в ръцете си по комат самун и подскачаха на един крайник. Едното от децата се препъна, падна в една локва, измокри се и заплака. Той се наведе да го дигне. Пристигна майката на детето и като видя дрешките му мокри, развика се на Илия:
– Защо го блъсна в калта? За да му вземеш хляба ли?
– Мамо, аз сам паднах, а чичо Илия ме дигна! – обади се през сълзи детето.
Илия нищо не сподели на дамата, помилва по косата най-близкото до него момченце, въздъхна и бърже се отдалечи. Размисли се за децата си и лицето му потъмня от тъга. Да можеше да ги изгледа и да ги пусне като ластовички по света. От дребни ще ги научи на работа, та по кое време пораснат да не им е мъчително, че са небогати.
Като минаваше край селската чешма Илия се наведе, зашепи вода и наплиска лицето си.
– Глава ли те боли, Илия? – обади се зад него баба Гина.
– Не, не ме боли.
– Виждаш ми се като болен.
– Човек без работа е цялостен болник – въздъхна Илия.
– Тъй е Илия, така е, синко!…
Илия се зарадва на топлите думи на баба Гина, отпусна се, седна на каменното корито и заприказва:
– Мъчно ми е, че нямам работа. За ястие към момента се намира по нещо в къщи, само че това, дето нямам работа, ме яде като червей. Имам ръце, а пък като да съм недъгав. Готов съм с камъни да ме товарят, само че да не заставам без работа. Ходя по село, блъскам по вратите и всички ме посрещат като бедняк. Бабо Гино, като на майка ти се изповядвам, не ми се желае да заставам със скръстени ръце. Снощи не съм спал като зная, че всички селяни ще тръгнат рано-рано на работа!
– Така е, когато човек няма работа, разболява се от бездействие!
– Да съм болен, ще легна и ще лежа, само че не съм болен. Ръцете ми тежат като вдървени. Преди малко щях да ударя писаря, само че се въздържах. Аз отидох да поправя черковната ограда, и той ме взе за апаш. Та аз на апаш ли наподобявам?
– Хората са неприятни, Илия, само че ти не се давай на злото. Имаш дечица, па и булката ти е добра, та няма за какво да се тровиш с хорската проклетия!
– Не се отравям, само че мъчително ми е. Да намеря работа, за нищо няма да се безпокоя!
Илия стана да си върви. Баба Гина го погледна, замисли се за момент и му рече:
– Илия, ела с мене. Ще ми отсееш две-три торби жито за воденица.
Той взе стомната от ръката на баба Гина, изпълни я с вода и потегли пред нея. В къщи тя го води в зимника, сподели му хамбарите, даде му сито и торби и го остави да работи. Ръцете му стиснаха крепко решетото и работи дълго, и с наслада. Изнасяше жито от хамбарите, пресяваше го и пълнеше торбите. Когато привърши работата в зимника, излезе на двора, взе брадвата и застана на дръвника.
– Бабо Гино, да ти насека ли дърва?
– Насечи ми!
Илия насече цялостен куп дърва. Изпоти се, обърса с ръкав лицето си и потегли да си върви.
– Илия, почакай малко! – извика след него баба Гина.
Настигна го, подаде му цялостен самун и цялостна чиния сирене.
– Бабо Гино, не трябваше!
– Занеси го на децата.
– Но аз, ей така, за работата ми бе мъчително!…
Гласът на Илия се изгуби в неравния полъх на есенния вятър. Скри ръце в пояса и постепенно провлече крайник към вратника. Баба Гина дълго гледа след него, след това поклати глава и си сподели:
– Пусти Илия, и непознатото работи като свое!…
И сама отнесе хляба и сиренето на децата му.
Из: „ Златната връвчица “, Том 5, изд. „ Български художник “, 1979
Снимка: Константин Петканов (1891-1952), български публицист, журналист и академик на БАН
