За държавата и нейната интелигенция, обосновано от д-р Кръстьо Кръстев

Българската интелигенция ~ Д-р Кръстьо КРЪСТЕВ

За страната и нейната интелигенция, обосновано от доктор Кръстьо Кръстев - първия български професионален книжовен критик след Освобождението, публицист, преводач, държавник и участник в литературния кръг „ Мисъл ”. Годината е 1898 година

Портретна фотография на българския книжовен критик и писател Кръстьо Кръстев (1866-1919)

Най-елементарната форма, в която се демонстрират обществените усеща на една интелигенция, са националните бедствия. Дето тия усеща не съществуват и в тая форма, там те изобщо не съществуват. А дали у нас те съществуват, дано реши по съвест читателят, в случай че и да принадлежи на тая интелигенция. Нека за миг си спомни той единствено нейните - и своите - дейности при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви. Не единствено нямаше и най-слабо проявяване на съчувствие, на присъединяване, само че и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха напълно оскъдни и методът, по който се събираха, прекомерно присъщ. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци. Но не стига туй. Намерили се дори хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с обществени предложения да в н е с а т записаното. Но най-характерно е несъмнено това, че тия пожертвувания съвсем в никакъв случай не се вършат по лична самодейност, т.е. не са разследване толкоз на съзнанието и възприятието на жителя, колкото на - невъзможността да не ги направи, на съревнованието...на срама... „ Искат, няма що... " всякъде другаде последният жител, който може да помогне, ще се счете задължен още в първия миг и самичък да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, тъй като нашият метод на мислене и на чувстване е: „ каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще оказа помощ! " Центърът всеки път си оставаме ний - не делото, не бедствието, не непознатото, страдующото „ аз ".

Но това са негативни несгоди, а позитивните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката персона, за отсъствието на съвест и за явното грабителство по отношение на общото. Във в с я к а страна има злосторници, има нарушители. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: н и к о я друга страна не е в основа така гнила - така развратена, така хищническа, така антисоциална. Без подозрение в империята на падишаха се правят повече държавни закононарушения и повече грабителства, само че... има една разлика: ония, които ги правят, смятат това за свое право. У нас - като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен чиновник - закононарушенията по отношение на народа се правят в цялостно схващане за тяхната престъпност... Личният интерес е висшият принцип на държавното ръководство. Правдата съществува, с цел да се презира; законите се пишат, с цел да се тъпчат или да се използват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават олицетворение на нечестие и на непочтеност и всеки просветител на идеали, всеки радетел за правдини се трансформира като че ли по знамение в неразумна гад, щом стане деен публичен чиновник...

Ето картината на оная страна, която е основана и се поддържа от българската интелигенция. Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори прекомерно мрачна, само че тя е доста близка до действителността. И при все че тая същата страна съставлява единственият престиж в страната. Наистина тоя престиж не е разследване нито на моралния авторитет на властта, нито на някаква британска преданост на българските жители към нея, нито на някакво доверие към персоналните качества на властителите. Напротив, всичко, що има самостоятелна и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се прави, има по отношение на властта у нас немного по-голямо доверие, в сравнение с по отношение на държавното управление на един турски султан. Но всички тези детайли са разединени и неорганизирани, а властта има грубата мощ, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един спор - откак България съществува и до през днешния ден - личността не е бивала победителка на страната. И освен отделната личност, само че и никоя група лица, никоя корпорация. Най-прясното доказателство за това е разгромът на Учителския съюз. А той имаше всички условия да победи. Но партийните стремления и персоналните вражди взеха връх. Даже общият зложелател и неговите подли и незаконни офанзиви не бяха в положение да смирят антисоциалните инстинкти на българските съществени учители. Но дано не мисли читателят, че обстоятелствата от тоя жанр имат за причина единствено бруталната и насилническа интервенция на управляющите. Не те работят в цялостно единодушие с концепциите на обществото. Грамадната част от това общество е в негова изгода. Ний имаме в действителност институтите на най-напредничавите страни на XIX в., само че нашите хрумвания за страната са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни хрумвания, кой различен мисли, че властта на страната по отношение на индивидуума има тесни граници; че жителят има право на всеки произвол на властта да опълчи проведена групова самоотбрана? Това е едната причина; втората е тази, че в тая страна от разпокъсани индивидууми не се признава никакво непознато предимство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни персони, които да се повдигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не в резултат на външни и инцидентни условия, а в силата на своя талант - такива мощни персони ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии. Между туй нам ни липсват хора, които имат всички самостоятелни качества да бъдат такива. Но каква изгода от това, че самостоятелните условия са налице, когато обществените, груповите условия - особените качества на племето - са извънредно неподходящи. Че тоя народен минус дава необикновен отпечатък дори на нашите учебни заведения и нарушава техните възпитателни и просветителни въздействия, имаме вяра, не е загадка за никой по-остър наблюдаващ. Руският създател прекомерно правилно е забелязал, че затвореността - и недоверието, бихме прибавили ний - дели с непроницаема стена освен възрастните един от различен, само че и младежта от нейните възпитатели, от нейните ръководители. И тая национална линия като да остава непокътната и у оная българска юноша, която прекарва най-хубавите си (и най-възприемчиви за непознато влияние) години в непознати учебни заведения и измежду общества. Нещо повече. Изглежда като че всяка по-нова генерация влиза в живота все по-егоистична и все с по-тесни кръгозори. Стотици юноши, богати със познания и сила, изхвъргат годишно нашите и непознатите учебни заведения. Но в живота ни освен не се вливат никакви нови духовни струи, само че и не се съзират никакви нови, колко-годе радующи погледа, самостоятелни, единични стремления и пориви. Тая „ златна ", тая „ идеална " юноша разхладява своя младежки плам в душния въздух на канцелариите, в клюките на политическия живот и в смрадната атмосфера на кафенетата. За тая юноша като да не съществува великата мощ, която е движила във всички времена най-хубавите духове на човечеството: науката! Поне тя освен нищо не твори за нея, само че и с нищо не потвърждава жаждата и възприемчивостта си. За тая юноша като да не съществуват никакви сърдечни идеали, никакви ламтения за възвишените мечти на изкуството! Поне тя е безчувствена и бездушна към дребното избраници, които й основават тия мечти. За тая юноша като да не съществуват ни публични идеали, ни публични язви, способни да възпламенят за битка едно благородно, необятно, любвеобвилно сърце! Поне в нейните редове няма нито един подобен радетел - ярък, лучист, съвършен - вън от всяка клика, мощен със своята справедливост, със своето надълбоко отвращение, със своето високо одушевление.

Такава е българската интелигенция в навечерието на 25-годишнината от гибелта на най-благородния наследник на България.

Мисъл, 8, 1898, № 1, 3-13.

Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кръстьо Кръстев