За чудесата на вярата, с думите на големия наш творец

За чудесата на вярата, с думите на огромния наш създател от книгата му „ От Маркс до Христа ”.

Чудеса на вярата

Излезехме ли от селото, където учителстваше мама, и виждахме неговия профил: подредени като кубчета и паралелепипеди, като дребни кутийки, една до друга, бели къщи. Над тях се възправяше високо, бяла, камбанарията на селската църква.

В далечината виждах бели кравички и овчици.

До мен ненадейно доближаваше звънът на селската камбана. Тогава душата ми се изпълваше с тържествена тишина.

Бях дребен, не знаех какво става с мене. Нещо могъщо ме зовеше към далечните къщички, към тържествената камбанария, чиито камбани звъняха за вечерня.

По-късно аз знаех, че това е православието: белите къщи и бялата камбанария, виещият се през зелените ниви път. Този път ни отвеждаше до черковния предел и ние влизахме с наведени глави и в ръцете ни горяха златножълти пламъци на свещи.

Всеки път беше Пътят, удостоверение за другия, за житейския, който продължаваше оттатък гибелта. Смъртта бе предел, от който не биваше да се боим (ако сме праведни!). Тогава върху портите на къщите цъфваха големи черни пеперуди и някои дами потъваха в черно. Но мъртвият продължаваше пътя. Четиридесет дни душата му се скиташе тъжна измежду радостните хора - и се случваше да видят починалия: по какъв начин се бе навел над герана, може би бе жаден. И тогава преливаха над гроба му за първите деветини.

При заравяне ние децата носехме хоругви. Носил съм и аз. Не ни пускаха на самото гробище, връщаха ни от края на селото - да не чуем страшните удари на буците пръст върху ковчега, които са като едно почукване на вратата ни.

И ние се връщахме да оставим хоругвите в притвора и да се помолим, водени на тълпичка от клисаря.

И след това излизахме на площада. Оттам започваше пътят, основната улица, която отвеждаше по едно и също време към две села - едното на север, другото на юг.

По-късно аз разбрах смисъла на пейзажа. Пейзажът е вярата ни. В постройката, в архитектурата, в полетата, в посевите, в овошките са вписани нашата религия и нашето доверие. И цъфналите полета са празненство на нашето вътрешно тържествуване.

В мерата цъфтяха божурите. Богородица бе предходна предния ден и бе оставила тези кървави цветя, които са следи от босите й крайници.

На кръстопътя селяни са срещнали двама божеци: единия кьорав. Дали не са те двамата Господ Бог и Свети Петър, предрешени, с цел да изпитат селските сърца?

През селото преминаваше боязън.

А още повече, в случай че онази бедна жена с дете на гърдите, която са видели да завива зад лозето, в случай че тя е била самата Пресвета Богородица с детето Иисус в ръце?

Вярвах ли аз, три-четиригодишен, на всички тези неща?

Аз знаех за тях, това е всичко. И моето сърце по неясен метод се вълнуваше.
Много по-късно всичко това се сплоти за мен в един стих от Атанас Далчев:

И църквици в далечината, бяли
като зъбчето първо на дете.
Аз обичах тези пространства.

Когато мама ме оставяше на баба в нейната къщурка в Банишора, аз, естествено, не можех да не съпроводя баба в нейните скитания и поклонничества.

Тя ме хващаше за ръка, качвахме се на някаква каруца, която се завръщаше в село, и търчахме радостно по цариградското шосе.

Оставяха ни измежду нивите. Тогава баба ме хващаше за ръка. В другата носеше бохча, където бяха нашите завивки и нашето ястие. И ние тръгвахме пешком, през златните ниви, които се вълнуваха от двете ни страни. Аз знаех, че отиваме в Герман, „ у манастиро ”, и че е някакъв свят ден.

И всеки ден бе свят. Всеки ден имаше своя светец или светица, които надничаха милостиво със слънцето при изгрев към тази неверна изстрадала земя.

Детето и бабичката вървяха сред златните клатещи се ниви. Светецът или светицата милостиво ги водеха по селския опечен от слънцето път. Двамата бяха боси и прахът на пътя полепваше по краката им. Но беше благополучие да се стъпва по тази гореща, заради Божията благосклонност, земя.

В манастирския двор ги приемаше висок калугер с алена коса и брада. Детето целуваше сухата му ръка и калугерът го благославяше. После влизаха в манастирската църква.

Посрещаше ги голяма икона на благославящия Христос и те коленичеха пред нея и се молеха. Докато се молеха, остарялата нареждаше. Тя подсещаше на Христа всичките си болки, само че изказваше и цялата си старческа признателност...

Ние бяхме на службата. Красиво се извисяваше гласът на псаломчика и тоя на дякона. И пред удивените ни очи се разтваряха портите на парадайса.

Окото на детето се опияняваше от златото на иконите. По-късно, в София, детето се опияняваше от златото на резбите. Но още тогава, в това далечно време на пробуждането на разсъдъка, детето се дивеше на могъществото и силата на иконите, които му действуваха най-много със следящите го очи и с благославящите го ръце.

Връщахме се през полето край телеграфните стълбове, които звъняха съвсем музикално. По жиците се трупаха птици и се навеждаха да видят бабичката и детето, които минаваха под тях.

И тогава детето се спираше и виждаше в далечината селце от бели кутийки и високо издигаща се над тях селска камбанария - и сърцето му се изпълваше с обаяние.

Такъв беше моят най-пръв набожен живот, когато, естествено, нямах понятия за вяра. Но знаех: върху белите кълбести облаци си отпочиват светците и в случай че блесне мълния през въздуха, мълниеносно прехвърчава колата на свети Илия.

Баба обичаше праведните хора. Идваше някоя жена, баба я съзираше на двора и ме предупреждаваше: „ Иде Неделя, она е многу праведна ”.

Праведницата сядаше на одърчето. С звучен глас и като се полюляваше от кръста нагоре, праведницата разказваше за чудесни манастири с джамлъци, със сводове, които се извисяват към небето; за течащите измежду люляковите шубраци поточета, които пеели песните на творението; за златни изгреви над боровете, запалени от самия светец за наслада на хорските души, за зелените полета, украсени с тия бели маргарити, които светица една е изплакала от небето...

Много по-късно разбрах, че този език, който бе за мен тогава простолюден, или по-точно „ селски ”, е литературен - езикът на житията и на дамаскините.

Тази литература бе заседнала надълбоко в народа и оцветяваше необичайно речта му.

Идваха праведници. Бяха доста небогати, ходеха в кръпки, само че бяха изумително чисти и миришеха (и те, и облеклата им) на селски сапун. Те говореха за чудодейни изцеления, съобщаваха за поличби, които бяха станали по селата.

Праведниците и баба обезателно се разговаряха за „ Алексий, человек Божий ”. Тази книга бе най-важният пример, те се опиваха, като я преразказваха.

Но какво споделям аз? Те не я преразказваха, знаеха я наизуст и я произнасяха от началото до края. Какъв мощен, какъв доблестен боец бил Алексий человек Божий и по какъв начин всичките си сили отдал в работа на Бога.

По-късно аз попаднах на този ранновизантийски разказ и го изучих. Той бе шествувал през Средновековието в нашите земи, само че бе доста необичайно, че рано през Възраждането, преведен на новобългарски, „ Алексий, человек Божий ” бе намерил още веднъж необятна читателска аудитория.

Православието обича освен цветята и полетата, освен маргаритите в зелените поляни. То обича и героиката и тачи горестно достойнството.

Православието обича щастието. Какво е след литургия, когато си изцяло рафиниран, когато душата ти пее, какво е след разпус да седнеш на сянка под остарялата трепетлика и да слушаш в нея трепета на вселената, която звъни и пее цялата от щастието, че е познала Бога.

Какво е след постене, рафиниран, с опростени грехове, да застанеш пред голямото поле, в дъното със синеещата се планина и още веднъж да схванеш, че цялата тази хубост е основана за индивида!

Естетиката на иконата, на храмовата архитектура (манастирските църкви), на религиозните щампи - всичко по-късно ми ставаше налично заради това християнско детство.

Като младеж се срещнах с католицизма, бях покорен от „ Цветчета ” на Свети Франциск Асизки, от великата поетика на поетите и на художниците на италианското дудженто. Но тия неща не можаха да покрият, не можаха да изтрият загатна за православната поетика. Буреносно в мен се завръщаха гласовете от нашата литургика и грееха в мрачно злато облиците на Христос Пантократор и на Богородица Одигитрия.

Православието, то носи атмосфера, каквато не може да се срещне другаде в света: тържественото пердашене на селската камбана, развяващата се на вятър хоругва, рипидата, върху която пада вързоп светлина от самото небе, цветята, издигнатата за благослов ръка на свещеника. Всичко това го има единствено в нашия живот и за тия чудеса на вярата ни нашите светци, свети Георги Софийски, свети Никола Нови са приели кръстните страдания.

Владимир Свинтила, „ От Маркс до Христа ”, Изд. Кибеа, 2002 година