За болестта на нашето време с аргументите на Торвалд Детлефсен

За заболяването на нашето време с причините на Торвалд Детлефсен и доктор Рюдигер Далке от ".

Ruediger Dahlke, © Roberto Leonardi, 2010

Thorwald Dethlefsen

Много е значимо да се мисли аналогично, с цел да се разбере ракът. Би трябвало да осъзнаем обстоятелството, че всяка усещана или дефинирана от нас целокупност, от една страна, е част от една още по-голяма целокупност и същевремен­но, въпреки това, е формирана от доста други цялости. Например една гора е както част от по-голямата целокупност „ околност ", по този начин и самата тя се състои от мно­жество „ дървета ". Това се от­нася и за „ едно дърво ". То е част от гората и в това време самото то е построено от дънер, ко­рени и корона. Така стволът се отнася към дърво­то, както дървото към гората или гората към местността.

Човек е част от човечеството и тялото му се състои от органи, които са част от индивида и съ­щевременно се построяват от доста кафези, които пък са елементи от органа. Човечеството чака от обособения човек да се държи по опция по този начин, че да способства в най-голяма степен за развиването и оцеляването на общността. Човекът чака от своите органи да действат по този начин, както е нео­бходимо за неговото оцеляване. Органът чака от своите кафези да извършват отговорностите си по метод, който да подсигурява оцеляването на органа.

В тази подчиненост, която в посока и на двете стра­ни може още да се детайлизира, всяка самостоятелна целокупност (клетка, орган, човек) постоянно е в спор - сред персоналния характерен живот и подчиняването на ползите на най-близкото по-висше единение.

Всяка сложна конструкция (човечество, страна, орган) във функционалностите си разчита по опция всички нейни елементи да се подчиняват на обидата концепция и да й служат. Обикновено всяка система успя­ва да се оправи, когато неколцина нейни членове из­лязат от строя, без да бъде застрашена като цяло. Съществува обаче една пределна норма, преминава­нето на която заплашва съществуването на це­лостта.

Ракът не е изолирано събитие, което настава единствено под фор­мата на познатите ни негови разновидности; той е по-скоро един доста диференциран и образован развой, занимаващ хората и на всички останали рав­нища. При съвсем всички други болести ние изживяваме опита на тялото да се оправи посредством подходя­щи ограничения, със усложненията, застрашаващи някоя негова функционалност. Успее ли, приказваме за излекуване (което може да е повече или по-малко пълно). Не успее ли и не му ли доближат напъните, приказваме за гибелта.

При развиването на рака обаче изживяваме нещо кардинално друго: тялото следи по какъв начин все по­вече от неговите кафези променят държанието си и с старателно разделяне стартират развой, който самичък по себе си не води до никакъв край, а се лимитира с „ изчер­пването " на своя собственик (хранителната среда). Раковата клетка не е нещо идващо извън, което заплашва организма, като да вземем за пример бактериите, вирусите или токсините. Това е клетка, която до­сега е подчинявала цялата си интензивност в работа на органа и оттова в работа на целия организъм, с цел да има той допустимо най-хубави шансове за оцеляване. Но внезапно тя трансформира своята ориентировка. Започ­ва да разрушава свои лични цели и необмислено да ги реализира. Престава да работи в интерес на организма, както до момента, и слага преди всичко своето лично нарастване. Вече не се държи като член на многоклетъчно живо създание, а деградира до по-ранното ходило на битие в историческата еволюция - като едноклетъчен организъм. Тя приключва участието си в сдружението на клетките и необмислено стартира да се уголемява с ха­отичната си интензивност на разделяне, като пренебрег­ва всички морфологични граници (инфилтрация), и на всички места построява свои опорни пунктове (образува­не на метастази). Сдружението на клетките, от което с държанието си се е отклонила, тя използ­ва единствено като среда за личната си издръжка. Растежът и размножаването на раковите кафези става толкоз бързо, че снабдяването посредством кръво­носните съдове частично не може вярно да се поддържа. Така раковите кафези се преустройват и минават от кислородно дишане на примитивна­та форма на ферментацията. Дишането е подвластно от общността (обмяна); ферментация може да ре­ализира всяка клетка сама за себе си.

Това доста сполучливо разпростиране на раковите кафези стопира едвам когато те безусловно са изяли индивида, трансфорат в хранителна среда. Раковата клет­ка, обаче, все в миналото се проваля, заради проблеми със снабдяването. Но до настъпването на този мо­мент държанието й жъне триумфи.

Остава въпросът за какво в миналото така послушната клетка прави всичко това! В случая би трябвало просто да се наблюдава мотивацията й. Като обуздан член на многоклетъчното съдружие, изграждащо човешкото тяло, тя е трябвало да извършва единствено една-единствена предписана активност, в услуга на оцеляването на организма. Била е една измежду мно­гото кафези и е трябвало да се прави непривлекателна работа за „ другите ". Дълго време тя го е и правила. В един миг обаче организмът е изгубил своята атрактивност, като рамка за личното развиване на клетката. Като едноклетъчен органи­зъм тя е свободна и самостоятелна, може да прави каквото си желае, посредством своето безгранично размножава­не може даже да се обезсмърти. Като част от многоклетъчен организъм е била и поробена и подвлас­тна на гибелта. Толкова ли е чудно, че клетката си е спомнила своята предходна независимост и се е вър­нала в едноклетъчното си съществуване, с цел да реализира без да пита безсмъртието си? Тя подчинява досе­гашната общественост на своите лични ползи и стартира с безогледното си държание да осъществя­ва своята независимост.

Грешката в нейния видимо сполучлив метод на деяние, става забележима прекомерно късно, едвам когато се забележи, че жертването на многоклетъчния организъм и потреблението му за хранителна среда включва и личния й край. Поведението на рако­вата клетка е сполучливо единствено до тогава, до когато индивидът, като „ гостолюбив собственик ", живее - неговият край значи и край за развиването на раковата клетка.

В това се състои дребната, само че с тежки последи­ци неточност в плана за реализиране на независимост и величие. Човек се отхвърля от остарялата си общ­ност и прекомерно късно вижда, че въпреки всичко има потребност от нея. Наистина той не е вдъхновен, че би трябвало да жертва живота си поради живота на ра­ковата клетка, само че и раковата клетка, също по този начин, не е била въодушевена от вероятността да жерт­ва своя живот за индивида. Аргументите на раковата клетка и на индивида са еднообразно безапелационни, единствено че нейната позиция е друга. И клетката, и чове­кът желаят да живеят и да реализират своите ползи и показа за независимост. Всеки от тях е подготвен да жертва за това другия. Чове­кът оперира, облъчва и трови раковите кафези до­тогава, до момента в който може - победят ли те, все пак, той става тяхна жертва. Това е праста­рият спор на природата: изяждам или ме изяж­дат. Всъщност индивидът вижда безогледността и недалновидността на раковата клетка, само че дали вижда, че и самият той се държи по този начин, че и ние, хо­рата, се опитваме да осигурим своето оцеляване съгласно концепцията на рака?

Това е ключът към раковото заболяване. Не слу­чайно нашето съвремие толкоз доста страда от рака, толкоз вманиачено се бори с него и освен това безрезултатно. (Проучванията на американския изследо­вател на рака Хардин Б. Джоунс откриват, че вероятността за живот наподобява по-голяма при нелекуваните ракови пациенти, в сравнение с при лекува­ните!) Раковото заболяване е огледало на нашето време и на груповото ни разбиране за света. Из­живяваме в себе си като рак единствено това, което ние самите вършим по същия метод и в живота. Наше­то съвремие се характеризира с безогледна агресия и реализиране на личните ползи. В поли­тическия, икономическия, „ религиозния " и персоналния жи­вот хората се пробват да разгръщат своите лични цели и ползи без оглед на някакви ( " морфологични " ) граници, пробват се на всички места да построяват опорни пунктове на своите ползи (метастази) и да постановат своите лични цели и пред­стави, като слагат всички други в услуга на собс­твеното си преимущество (принципът на паразитите).

Всички ние се аргументираме, сходно на раковата клетка. Нашият напредък върви толкоз бързо, че и ние едвам смогваме с доставките. Комуникаци­онните ни системи обгръщат целия свят, само че връзката с нашия комшия или сътрудник към момента не ни се удава. Човекът разполага със свободно време, без да умее да го употребява. Произвеждаме и унищожаваме хранителни артикули, с цел да манипулираме цени­те. Можем комфортно да пропътуваме целия свят, само че не познаваме себе си. Философията на нашето вре­ме не разрешава никаква друга цел, с изключение на напредък и прогрес. Човек работи, опитва, изследва - за какво? Заради напредъка! Каква е задачата на напредъка? Още по-голям прогрес! Човечеството пътува без цел. Раковата клетка по нищо не изостава от слепотата и късогледството на актуалните хора. За да тласка напред икономическата агресия, човек от десетилетия експлоатира околната среда (в ролята на хранителна среда и гостолюбив стопа­нин, а в този момент „ с удивление " открива, че гибелта на този собственик значи също и личната му гибел. Човечеството гледа на целия свят като на своя хранителна среда: растения, животни, сурови­ни. Всичко като че ли съществува само и единствено за това, с цел да можем ние, хората, несмущавани да се разгръщаме върху Земята.

Откъде накъде хора, които се държат по този метод, имат смелостта и наглостта да се оплакват от рака? Та той е единствено наше огледало - демонстрира ни нашето държание, нашите причини, както и края на този път.

Не е нужно ракът да бъде побеждаван - той би трябвало единствено да се схваща, с цел да можем и ние да се научим да разбираме себе си. Защо хората постоянно желаят да разбият огледалата, единствено тъй като не харес­ват отраженията на лицата си? Хората имат рак, тъй като те са рак.

Ракът е нашият огромен късмет да открием посредством него личните си неточности и заблуди в мисленето. Нека създадем опит да открием слабите страни на оня модел, който ракът и ние използваме като предста­ва за света. Ракът се проваля поради поляризацията „ аз и общността ". Той разчита единствено на това „ или - или " и се стреми да обезпечи личното си оцеля­ване, без значение от окръжаващата  среда, като прекомерно късно вижда, че продължава да зависи от нея. Липсва му концепцията за по-голямо, всеобхватно единение. Той вижда единството единствено в своето соб­ствено разграничаване. Това погрешно схващане за един­ството хората споделят с рака. Човекът също се разграничава в своето схващане, като на първо време поражда раздвоението сред аз и ти. Човек мисли в „ единства ", без да схваща безсмислието на такова разбиране. Единството е сумата от всички битиета и не познава нищо отвън себе си. Разчлени ли се единството, основава се голям брой, само че това голям брой, в края на краищата, остава съставка на единството.

Колкото повече се разграничава едно его, толкоз повече губи то усета си за цялото, от което си остава единствено една част. У егото се основава илюзия­та, че би могло да направи нещо „ единствено ". „ Само " оба­че значи единствено едно, т. е. да бъде едно с всичко, а не да се отдели от останалото. В действител­ност не съществува същински обособена част от Вселената. Само нашият аз може да си фантазира това. Според степента, в която азът се капсулира, човек губи своето „ religio ", противоположната връзка с пра-основата на съществуването. Егото се пробва да задоволи своите потребности и да диктува пътя. При това за аза е мечтано и вярно всичко, което служи на по-нататъшното разграничаване, на различие­то, тъй като с всяко наблягане на границата той се усеща по-ясно. Егото се опасява единствено от това да стане едно с всичко, тъй като това би било причина за неговата гибел. С несъразмерни старания, просветеност и добре обосновани причини его­то пази своето битие и употребява в собствен интерес най-свещените теории и най-благород­ните планове - значимото е да оцелее.

По този метод пораждат задачите, които всъщ­ност не са такива. Напредъкът, като цел, е парадокс, тъй като той няма последна точка. Истинската цел може да се състои единствено в смяна на досегашното положение, само че не и в елементарното продължение на това, което по този начин и по този начин към този момент е налице. Ние, хора­та, сме насочени към полярността, а какво бих­ме могли да подхванем с една цел, която е единствено по­лярна? Нарича ли се обаче задачата „ единение ", това значи радикално друго качество на съществува­нето, спрямо изживяваното от нас в поляр­ността. Да се даде на човек, хвърлен в пандиза, шанса да го смени с различен затвор, не е изключително прив­лекателно, даже и да се предлага малко повече ком­форт. Да му се даде обаче независимост, е качествено съ­ществена крачка. Целта обаче, която се назовава „ единение ", може да се реализира единствено когато човек жертва аза си, тъй като до момента в който има аз, има ти и до­тогава ние сме в полярността. „ Прераждането на духа " постоянно се предшества от една гибел и тази гибел визира аза. Ислямският мистик Руми обобща­ва тази грандиозна тематика в следния къс роман:

„ Един мъж застанал пред вратата на своята въз­любена и потропал. Глас от вътрешната страна попитал: „ Кой е? " - „ Аз съм " - дал отговор той. Тогава гласът споделил: „ Тук няма задоволително място за мен и за теб. " И вратата останала затворена. След година самотност и терзания мъжът отново пристигнал и похлопал. Отвътре се обадил глас: „ Кой е? " - „ Ти си " - споделил мъжът. И вратата била отворена. "

Докато нашият аз се стреми към безконечен живот, ние постоянно ще се проваляме тъкмо по този начин, както и ра­ковата клетка. Раковата клетка се разграничава от клетката на тялото по надценяването на нейното лично его. В клетката клетъчното ядро съот­ветства на мозъка. В раковата клетка непрекъсна­то нараства смисъла на ядрото и заради това се усилва и размера му (рак се диагностицира също въз основа на морфологичното изменение на клетъчното ядро). Това изменение на ядрото подхожда на свръхизтъкването на главата и на егоцентричното мислене, с което се характеризира и нашето съвремие. Раковата клетка търси Вечния Живот в материалното размножаване и експанзия­та. Както ракът, по този начин и индивидът не схващат, че те търсят вътре в материята нещо, което не може да се откри там, и това нещо е животът. Човек обърква форма и наличие и се пробва посредством размножаване на формата да получи жадуваното съдървание. Още Иисус обаче поучава: „ Който желае да резервира живота си, той ще го загуби. "

Затова всички школи на посвещението от прас­тари времена проповядват противоположния път: да се пожертва формалният аспект, с цел да се вникне в наличието, или с други думи: азът би трябвало да почине, с цел да можем ние да се преродим в същността. Обърнете внимание, че същността не значи мо­ята същина, а самата същина. Тя е центърът, който е на всички места. Същността не има ни­каква обособена същина, защото тя обгръща всичко съществуващо. Тук най-сетне отпада въпро­сът: „ Аз или другите ". Същността не познава ни­какви други същности, тъй като тя е всеединството. Такава цел с съображение влияе застрашително върху егото и не е привлекателна. Затова не тряб­ва да се учудваме, когато егото подхваща всички вероятни опити да размени тази цел на единението с задачата на едно огромно, мощно, умно и просветлено его. Повечето пътешественици, поели по езотеричния, както и по религиозния път, се провалят пора­ди това, че техният аз, с който те още се иденти­фицират, в никакъв случай не може да бъде прояснен или избавен.

Великото дело постоянно допуска жертване на аза, гибел на егото. Ние не можем да спасим своя аз, а единствено да се освободим от него; тогава ще бъдем избавени. Страхът, че тогава към този момент няма да съществуваме, появяващ се най-сетне на това място единствено удостоверява какъв брой доста се идентифицираме със своя аз и какъв брой малко знаем за своята същина. Тъкмо тук обаче се крие опцията за решава­не на казуса с рака. Едва когато постепенно крачка по крачка се научим да слагаме въпроса за непрек­лонността на своя аз и да се разкриваме, започваме да се изживяваме като част от цялото и с това да поемаме отговорност за него. Тогава схващаме, че богатството на цялото и нашето богатство са едно и също, тъй като ние, като негова част, също сме едно с всичко. Всяка клетка съдържа цялата генетична информация на организма и би трябвало единствено да схване, че в действителност тя е цялото! „ микро­космос = макрокосмос " ни учи херметичната фило­софия.

Мисловната неточност се състои в разграничаване­то сред аз и ти. Така се основава илюзията, че чо­век би могъл изключително сполучливо да просъществува, като аз, точно като пожертва ти и го употребява за хранителна среда. В реалност обаче няма опция да се отдели ориста на аз и ти, на частта от цялото. Смъртта, която раковата клетка приготвя на организма, се трансформира и в ней­на лична гибел, както да вземем за пример гибелта на околната среда включва нашата лична гибел. Раковата клетка има вяра в отделеното от нея „ вън­шно ", както хората имат вяра във външното. Тази религия е смъртоносна. Лекът се назовава обич. Любов­та лекува, тъй като отваря границите и позволява дру­гиго да влезе вътре, да стане едно. Който обича, не слага своя аз преди всичко, а изживява една по-пълна целокупност. Който обича, усеща люби­мия тъкмо по този начин, сякаш е самият той. Това важи освен за човешката раса. Който обича едно животно, не е допустимо да гледа на него - по чис­то стопански съображения - единствено като на снабдител на храна. Тук имаме поради не някаква сан­тиментална псевдолюбов, а това положение на съзнанието, което в действителност усеща нещо в общността на всичко съществуващо. Не и това постоянно среща­но държание, при което човек се пробва да компенсира неосъзнатото си възприятие за виновност провокирано от личните потиснати експанзии, посредством „ положителни каузи " или пресилена „ обич към животните ". Ракът не демонстрира изживяна обич, ракът е перверзна лю­бов:

Любовта преодолява всички граници и спънки.

В любовта противоположностите се съединяват и сливат.

Любовта е единство с всичко, тя се разгръща върху всичко и не се стопира пред нищо.

Любовта не се опасява даже от гибелта, защо­то любовта е живот.

Който не изживява тази обич в съзнанието, гро­зи го заплаха любовта му да затъне в телесността и там да търси реализиране на своите закони като рак:

Раковата клетка също преодолява всички граници и спънки. Ракът обезврежда характерността на органите.

Ракът също се разгръща върху всичко и не се стопира пред нищо (образуване на метастази).

Раковата клетка не се опасява от гибелта.

Ракът е обич на неправилна повърхност. Съвършен­ство и единство е допустимо да се реализира единствено в съзнанието, само че не и вътре в материята, защото материята е сянката на съзнанието. Вътре в преходния свят на формите човек не може да извър­ши това, което принадлежи към плоскостта на непреходното. Въпреки всички старания на тези, които желаят да създадат света идеален, в никакъв случай няма да има здрав свят без спорове и проблеми, без търкания и конфликти. Никога няма да има здрав човек без болест и гибел, в никакъв случай няма да има всеобхват­на обич, тъй като светът на формите живее от гра­ниците. Все отново, всички цели могат да се осъщест­вяват - от всеки и когато и да е - стига той да прозре зад формите и по този метод да освободи своето схващане. В полярния свят любовта води до сграбчване, а в единството - до преливане. Ракът е признакът на криворазбраната обич. Ракът се стряска единствено пред същинската обич. Символ на ис­тинската обич е сърцето. Сърцето е единствени­ят орган, който не може да бъде изумен от рака.

Из: „ Болестта като път “, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „ Кибеа “
Картина: The Sick Woman, c.1663-1666, by Jan Steen - commons.wikimedia.org