За боклуците и още нещо.Вчера ми изпратиха „Списък на боклуците?!…“,

За боклуците и още нещо.Вчера ми изпратиха „ Списък на боклуците?!… “, благодаря, че не съм забравена и този път. Изоставям положителния звук и неуслужливата си притеснителност и стартирам да описвам, даже да съм закъсняла…Помните ли „ Оня лист? “Защото аз помня тези описи, които някои се пробват да заличат…Впрочем, в полза на истината бях ги позабравила. А може би не трябваше. Може би всички, включвани по един или различен мотив, в сходни описи, не трябваше да мълчим. Трябваше всякога да подсещаме, да покачваме глас, да крещим, да не спираме… Защото в тези описи бяхме хора, които не са не запомнили кладите, бесилките и разстрелите, Йосиф Хербс, Гео Милев, Никола Вапцаров, Цвятко Радойнов, Юлиус Фучек и хиляди, не, милиони други, оставили кървава следа в историята на човечеството, единствено тъй като се осмелявали, откакто мислели друго, да го изричат на глас…Това не е увод, нито прочувствен плач, нито и минимум - самосъжаление…Това е паника, откровена тревога… И неспособност да проумея…Какво става? На къде сме се запътили и до къде ще стигнем?Дълги години обещавах, че ще пиша, ще опиша и все не се решавах - преди всичко от стеснение. Заради тези, чиито имена не трябва да замлъквам, които и тогава и в този момент са все в първите редици на слугинажа, само че които имат деца, някои към този момент и внуци… Не желаех да ги наранявам… Мислех, че сме длъжни да затворим някои страници от нашия живот, да извиним, с цел да продължим напред, с цел да избегнем омразата, реваншистките стремления и т.н.Е, до момента в който мъдрите мъдруваха, лудите се налудуваха… На бърза ръка трансформираха историята /колко му е/, съчиниха си комфортни биографии, превзеха „ телекраните “, съвсем всички медии, даже фейсбук и какъв брой му е с безочието си и с такава поддръжка, да убедят народа, кои са враговете му? А и какъв брой му е народа да ги признае за съдници… И по този начин, поради скрупулите си, се оказах още веднъж в редиците на враговете и предателите… А тези, които щадях заедно с деца и внуци, влязоха в ролята на ментори…И народът вярва… Народе?Под слънцето нищо ново.Народът, от край време желае самун, зрелища и задоволително съчки за кладите…А в този момент за тези описи, дето Калинчо /и някаква актриса, която ще стане известна с това, че дефинира различномислещите от нея като боклуци/, не може да ги знае, пък и нещо да се е запазило в историческата му памет, какъв брой му е да го забрави…Той, като историк, прелестно знае, че историята се трансформира.В ОНЕЗИ СПИСЪЦИ ги нямаше сегашните пискуни, те се появиха по-късно, в други списъци… Убедена съм, че ние, дребното останали живи, към този момент нямаме право да мълчим…Много от хората, които бяха в „ тези описи “, продължиха живота и работата си, без да отдават изключително значение на преддемократичните си изяви, други се пробваха и не устояха в политиката, трети бяха оклеветени и също се оттеглиха… Мнозина напуснаха този свят разочаровани. Заради тяхната памет ще описвам, а пък Калинчовци, Малинчовц, Насета и други интелектуални недорасляци, в случай че желаят да четат, в случай че желаят да не престават да украсяват биографиите си в сгода на следващите си благодетели, да не кажа господари…Списък първиПрез далечната 1987г бях депутат от Варна в 35то Народно събрание. Предстоеше гласоподаване на промени в ЗАКОНа ЗА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. В коридора ме посрещнаха група народни представители от Русе, които ме попитаха, ще поддържа ли Разград за регионален център, вместо Русе и други сходни недомислици. Отговорът ми беше НЕ!Направих го - подвигнах ръка срещу и мощно се изненадах, като видях по какъв начин моите смели съграждани, безусловно се свлякоха под банките. Май бях сама /поне в моя сектор/. Срещу мен беше управлението на Народно събрание и Тодор Живков… Гледаха ме. А аз подвигах все по-високо ръка, с цел да не намерения някой, че се опасявам. В протокола бе маркирано един глас срещу! Аз видях още Георги Робев /композитор/и Светлин Русев, само че в протокола означиха единствено мен.Така влязох в първия лист – бях сама.Сега за болшинството това не е нищо изключително и аз по този начин мислех, само че не в този момент, а ТОГАВА!Когато сесията приключи, освен русенци, всички стояха на почетно разстояние… На излизане минавах през шпалир от заети с диалози или инцидентно загледани някъде хора. Излязох, минах през празния площад, оптимално съсредоточена в това да не се спъна, да не падна… Скрих се в „ Александър Невски “, седнах в един ъгъл и се наревах… Не, не от боязън, по-скоро от засегнатост, поради непознатия страх…На идващия ден Св. Русев внесе писменото си противоречие с измененията в закона…Така в листата станахме двама…На идната година /8,03,1988г/ бях поканена в „ Дома на киното “, който беше препълнен с народ, прожектира се кино лентата на Юрий Жиров „ Дишай “.Във фейсбук не обичат дългите трудове – ще продължа утре…