За българския език – красиво, тъжно и правдиво от големия

За българския език – красиво, тъжно и достоверно от огромния наш създател, назаем от неговата „ Весела книга за българския народ ”

Понякога се пробват да ми потвърдят, че нашият език е нехармоничен, немелодичен, че прекалено много ъка, съска, доста та-та – къщата, тъщата, същата, и това звучало жестоко в ушите на чужденците. 

Къде е италианският със своята благозвучност – аморе мио, каро мио, сориенто, белканто… Къде е френският с л’амур, бонжур, а Пари… ле паради!

Какво да им кажеш?... Нищо. Не е напълно нищо. Японският език звучи като стоновете на дървар, който цепи пънове с огромен топор, само че на него е написана изящна лирика. 

Китайският наподобява на квик на дребни кученца, само че на него са произнесени най-тънките мъдрости, най-нежните стихове. А що се отнася до благозвучието на родната ни тирада: 
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
планината пее хайдушка ария.

…

Нещо да кажете? 

Ние имаме най-малко 10 поета, чиито стихове могат да намерят място във всяка международна антология. Е, нещастието ни е, че в Европа няма преводачи от български, равни по големина на Георги Михайлов, само че въпреки всичко по-важно е, че притежаваме лирика, за която даже не сме почтени.

„ Настао е посрано време! ” – това са  репликите, с които започвала една сръбска пиеса. В нашата литература, избираме по-въздържаните изрази, а когато псуваме, рядко прецизираме за чия майка става дума. Ние псуваме изобщо, безадресно, въобще, след което махаме с ръка и отминаваме. Майната му!

Майната й на препълнената кофа за отпадък! Майната им на разрушените стъкла на входа на блока ни! Майната му и на дивотията на тези, които на ръководят! Майната му е заболяването, от която гине българската психика, отхвърляме да я лекуваме, не й обръщаме внимание, оставяме я да се влачи, да се тътри, да мре. Тъпчем се с отпадъците на Западната цивилизация, само че не посягаме към съкровищницата й. И тук сме отговорни всички до един. Немарата към словото стартира от учебното заведение ни, което едвам живурка и в което преподават несретници. Образованието ни, науката ни, изкуствата ни се устоят от милостиня и подаяния. Вярвате ли, че тези, които ни ръководят, наши и непознати, в действителност са загрижени за бъдещето на българите, откакто подценяват просвещението и духовността. Не имаме вяра, само че майната му! Всички, които поставихме отпред на нещастницата България, се оправдаваха, че избавят народа от мизерия и апетит. Повтарят ни: Няма нищо по-високо от хляба. Само че българинът доста рядко е умирал от апетит. Той даже е основал думата: Отгладувам! И я е отнасял за учението на децата си. Казано е още: единствено с самун не се живее! Къде е словото божие? Къде е въобще българското слово? Ако бяха по-зорки, в случай че бяха по-малко захласнати от персоналните си домогвания, нашите управници трябваше да виждат, че ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от нравствен апетит и жадност. Само едното знамение може да ни избави!

От „ Весела книга за българския народ ”, Георги Данаилов

Снимка: БГНЕС