От новата книга на Владимир Левчев - Последната метафизическа мутация
За 60-годишнината си Владимир Левчев издаде две книги - " Любов на площада " (с определена поезия) и " Краят на една ера (Мутренската просвета и залезът на Запада) ". Представянето на книгите ще бъде в петък, 20 октомври, в " Перото " от 19 ч. Есе от " Краят... " той даде за издание на " Дневник ".
Последната метафизическа разновидност
Метафизическите разновидности, т.е. радикалните и световните промени в мирогледа на болшинството, се демонстрират рядко в човешката история. Пример за това е раждането на християнството. Когато една метафизическа разновидност се реализира, тя се популяризира, без да срещне опозиция, до момента в който не изчерпи своите благоприятни условия. Тя опустошава необмислено стопански и политически системи, естетически възгледи, публични йерархии.
Мишел Уелбек, " Елементарните частици "
Ползвам термина на Уелбек, без да считам, че би трябвало да се приема безусловно неговата апокалиптична литературна визия. Последната метафизическа разновидност в действителност се е състояла още през XVIII век. Това е станало по време на Просвещението: времето на Лок, Нютон, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и френската революции са първите ярки образци за " помитане на стопански и политически системи " в резултат на тази разновидност.
На държавния щемпел на Съединените щати, под недостроена пирамида, над която бди окото на Твореца, написа Novus Ordo Seculorum – това е откъс от Вeргилий, който феновете на тайни теории превеждат като " Нов международен ред " (буквалният превод е по-скоро " нов ред на вековете " ) – времето, когато ще има мир и благополучие. За бащите създатели на една нова страна в Новия свят този международен ред са били точно републиката и демокрацията, победили монархията. Ние можем да прибавим и капитализма – в едно ново за времето си общество без потомствена аристокрация.
Метафизическата разновидност, довела до основаването на този " нов международен ред ", който съществува и до през днешния ден, е мирогледът на Просвещението. Ако може да се синтезира в едно изречение, това е концепцията, че светът е математически построена конструкция, в която има причинно-следствени връзки. Енергии на привличане и отбиване, гравитационни сили провеждат материята, подреждат и спояват обособените тухли на Мирозданието. Тази вселенска конструкция, наричана поетично Мироздание, има изцяло разумен проект. Но в случай че в света има причинно-следствени връзки, значи има и подбуда. Щом Вселената е рационално построена, то значи зад нея стои някакъв Висш разсъдък. Метафорично казано, Мирозданието си има Архитект.
Противно на всеобщите показа Ренесансът, със своето реалистично по форма, само че символно по наличие изкуство ( " Мадоната с Младенеца ", " Страшният съд ", " Раждането на Венера " са реалистични изображения на митологични и религиозни сюжети), както и Великите географски открития (Колумб търси западен път към Индия, с цел да даде опция на испанските монарси Фернандо и Исабела да забогатеят и да завладяват светия град Ерусалим) и изобретяването на печатната преса (Гутенберг я изобретява на първо място, с цел да отпечата Библията) – тази ера, XIV-XV век, в действителност не е началото на Новото време, на модерността, а по-скоро краят на остарялото време на християнска Европа. Това е апогеят и оттова самоизчерпването на юдео-християнската метафизическа разновидност, която е в основата на западната цивилизация.
Старите монотеистични религии – юдаизъм, християнство, ислям, будизъм, са генетичните кодове на няколко цивилизации, които са малко или доста географски и етнически обособени и които и до през днешния ден живеят в идеологическа омраза, а много постоянно и в ужасни кървави стълкновения между тях. Новата метафизическа разновидност – просвещенският хуманизъм и рационализъм, както математиката и паричната система – не е етнически или географски обособена. Тя има световен темперамент. Парите не миришат и нямат вяра. Две и две прави четири за всички раси и култури. Хуманистичната концепция, че всички хора са равноправни човеци, също не е религиозно, географски или етнически обособена.
От века на Просвещението насам последната метафизическа разновидност " опустошава необмислено стопански и политически системи, естетически възгледи, публични йерархии... " (Просвещението е предхождано от кървави религиозни войни в Европа.) Тази разновидност няма да спре своя ход, преди да се е появила нова метафизичeска разновидност. Но такава към този момент не се е появила. И даже ми се желае да мисля, че последната, просвещенската, едвам в този момент стартира да разпростира докрай своя капацитет като каскада от научно-технически и политически революции и радикални промени в живота на цялата планета.
Аз съм по-скоро на страната на Макс Вебер в неговата книга " Протестантската нравственос и духа на капитализма ", както и на романиста Мишел Уелбек, който споделя, че " мирогледът, общопризнат в даден миг от членовете на едно общество, дефинира неговата стопанска система, политика и нрави ", в сравнение с страната на Карл Маркс, който твърди, че битието дефинира съзнанието. Наистина, битието до известна степен дефинира съзнанието, или по-точно подсъзнанието, на обособения субект: материалното положение, както и опитът от ранно детство основават комплекси, страсти и привички, които мъчно се преодоляват и ненапълно дефинират живота на индивида. Но всеки субект има въпреки всичко друга генетична предразположеност. И всяко общество има своя генетичен код, културна и идеологическа основа, върху които е построено. Вродената настъпателност може да ни тласне към закононарушение или към професионален триумф, към колонизация и иго или към възстановяване на качеството на живота, само че тя, агресивността на човешкия жанр, е предопределяща.
Древногръцката митология е генетичният код на античната цивилизация, която основава науките и философията. Християнството е генетичният код на европейската цивилизация. Ислямът – на близкоизточната цивилизация, която през Средните епохи съхранява по-добре античното завещание, в сравнение с западноевропейската. Юдаизмът е прародителският генетичен код и на двете други библейски цивилизации.
Последната метафизическа разновидност, просвещенският теоретичен светоглед, не е географски или етнически лимитирана. Тя води до мощни талази от световни промени. В технико-икономическо отношение сме били очевидци, жестоко казано, на три талази на световни промени от Просвещението насам: индустриалната гражданска война от XVIII-XIX век, огромните механически изобретения (телефон, електричество, радио, кино, мотор с вътрешно горене, аероплан, поточна лента) от края на XIX и началото на XX век и последната гражданска война на осведомителните технологии от 90-те години на предишния век.
В социално-политическо отношение също е имало, жестоко казано, три революционни талази през миналите три века. Общата просвещенска концепция е, че хората имат равни права и Народът е суверенът в страната. Но през XIX век се водят националноосвободителни революции. Основното опълчване тогава е империя – нация. През XX век, след Първата международна война, стартира невиждано кръвопролитна борба сред две нови тоталитарни идеологии, по друг метод основани на просвещенските рационалистически и егалитарни хрумвания, само че и враждебни на тях: националсоциализъм и комунизъм.
Първата от тези тоталитарни идеологии се основава на подчинението на индивида на нацията, а втората – на подчинението на индивида на обществената класа. През втората по- ловина на предишния век, до края на Студената война, опълчването беше сред идеологията на самостоятелната независимост и идеологията на равенството. В комунистическото общество самостоятелната независимост беше фрапантно лимитирана в името на равенството. Макар че във " Фермата " още веднъж се сътвори класа на " по-равните " животни. А по-надарените трябваше да се приравняват с посредствените. Така че при втората революционна вълна през XX век главното опълчване беше субект – общество.
Религиозният фундаментализъм, възродил се в края на XX век, е нервен опит да се съживят старите религии като отбрана против рационалистическия просвещенски хуманизъм, който фундаменталистите виждат като корен на злото. Без религиозни полезности обществото губи моралния си пиедестал. Тук опозицията и главната идейна борба е сред обичайния набожен фундаментализъм (не единствено ислямизъм, тъй като има и християнски, и еврейски набожен фундаментализъм) и един нов всемирски, формалистичен фундаментализъм. Както догмите на религиозния фундаментализъм, по този начин и демократичните канони на политическата уместност водят и до цензура, и до ограничение на самостоятелната независимост. Например един академични учител може да бъде анонимно упрекнат от различен учител, че е погледнал трети учител по неприятен, да кажем, полов, сексистки или расистки метод, без даже упрекнатият да знае кой тъкмо го е обвинил. Алън Гинзбърг, който е бил съден за приложимост на нецензурни думи в поезията си, поколенията на битниците и хипитата от 1950-те и 1960-те са имали напълно друга визия за пълноправие и самостоятелна независимост. Догматизирането на либерализма го стерилизира и убива.
Всичко това става в границите на последната метафизическа разновидност – на просвещенския хуманизъм и превъзходството на рационалистичния теоретичен светоглед. Не би трябвало обаче да се не помни, че множеството от просвещенците не са били атеисти, а деисти. Те са вярвали в Архитекта на Вселената, вярвали са, че материалната галактика е артикул на Висш разсъдък, а не е царство на инерцията и хаоса. Така че известната както измежду атеистите, по този начин и измежду фундаменталистите съпротива вяра – пробна просвета е подправена. Атеизмът не е логическо разследване от научния, рационалистичен мироглед. Ако има причинно-следствени връзки, би трябвало да има и подбуда. Ако има рационална организация на света, би трябвало да има и Разум, основал света. Тази просвещенска концепция по никакъв метод не опонира на еволюционната доктрина или на която и да е друга доктрина, основана на пробни доказателства и научно мислене за сетивно наличния свят.
От друга страна, фундаменталистичното абсолютизиране и буквализиране на Библията или на която и да е друга свещена книга няма нищо общо с същинската набожност. Истинската набожност, или нематериалност, е вярата във висшата полезност на духа и безсмъртието му и вярата във Висш разсъдък. Безсмъртието прочее евентуално е допустимо и по теоретичен път.
" Любов на площада ", издадена от " Жанет 45 "
В днешния свят, през второто десетилетие на XXI век, наподобява, се обрисува новото главно несъгласие и една нова евентуална гражданска война, въпреки и отново в границите на просвещенската парадигма. Казано на политически език, обрисува се несъгласието сред демократичната народна власт и капитализма – двата съществени стълба на просвещенската метафизическа разновидност.
Вулгарният материализъм и прагматизъм, доведени до крайност (всичко е биология, битка за оцеляване и битка за власт, няма Бог, няма морал, има единствено закони в обществото, които разрешават на по-богатите да живеят необезпокоявани от по-бедните, както и битка сред нациите за превъзходство, персонални и национални материални интереси), основават едно бездуховно консуматорско общество. В това общество на финансовите ползи и лобизма демокрацията се лимитира. Богатите стават все по-богати, до момента в който бедните стават релативно все по-бедни в международен мащаб, въпреки че научно-техническата гражданска война по принцип би трябвало да усъвършенства живота и на най-бедните. Очертава се нова бездна сред небогати и богати в международен мащаб, а междинната класа изтънява. Това може да докара до детонация и нова гражданска война, международна война или екологична злополука.
Срещу вулгарните материалисти, които имат вяра единствено в своя персонален веществен интерес, стоят хората, които имат вяра във висшата полезност и безсмъртието на духа. Те не харесват аморалния свят на вулгарния материализъм, в който по-силният изяжда по-слабия, единствено с цел да бъде най-после и той изяден от най-силния – червея.
Хората, които слагат духовното над материалното (и виждат висша полезност в индивида като духовно същество), имат разнообразни убеждения – някои изповядват обичайни религии – християнство, ислям, юдаизъм, будизъм, други – ню ейдж нематериалност (като почитателите на учителя Дънов), има юношески протестни антикапиталистически и екологични придвижвания, има и последователи на атеистичния или агностичен хуманизъм, които слагат духовните полезности над материалните. Всички тези хора би трябвало да осъзнаят, че в действителност имат обща идея: да спасят света от екологичната и духовна злополука, към която вулгарният материализъм го води.
Наистина звучи утопично да си представим по какъв начин ще се прегърнат вярващи католици, вярващи мюсюлмани и върли атеисти. Но не изглеждаха ли преди един век химера и европейският мир, и единството на Европа, Европейският съюз?
(Брекзит референдумът и възходът на новия националпопулизъм в Западния свят единствено демонстрират, че светът не се движи по възходяща права. В допълнение към закона за при- чинно-следствените връзки действа и законът на Мърфи, съгласно който всичко, което може да се провали, ще се провали... Материалният свят, за разлика от духовния, от света на концепциите, в никакъв случай не е бил идеален.)
Все отново всичко това към момента става в границите на последната метафизическа разновидност. Глобалният свят, основан от концепциите на Просвещението, не е достигнал още своя апогей, своя Ренесанс, с цел да отмре. Все още науката не е разгадала правилата на Мирозданието. Нито е построено едно рационално и хармонично общество на Земята. Не се е случила към момента и нова метафизическа разновидност, въпреки че светът толкоз бързо се променя, че тя може скоро да се случи.
Текст, озаглавен " Последната метафизическа разновидност ", е оповестен в портала " Култура "
Последната метафизическа разновидност
Метафизическите разновидности, т.е. радикалните и световните промени в мирогледа на болшинството, се демонстрират рядко в човешката история. Пример за това е раждането на християнството. Когато една метафизическа разновидност се реализира, тя се популяризира, без да срещне опозиция, до момента в който не изчерпи своите благоприятни условия. Тя опустошава необмислено стопански и политически системи, естетически възгледи, публични йерархии.
Мишел Уелбек, " Елементарните частици "
Ползвам термина на Уелбек, без да считам, че би трябвало да се приема безусловно неговата апокалиптична литературна визия. Последната метафизическа разновидност в действителност се е състояла още през XVIII век. Това е станало по време на Просвещението: времето на Лок, Нютон, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и френската революции са първите ярки образци за " помитане на стопански и политически системи " в резултат на тази разновидност.
На държавния щемпел на Съединените щати, под недостроена пирамида, над която бди окото на Твореца, написа Novus Ordo Seculorum – това е откъс от Вeргилий, който феновете на тайни теории превеждат като " Нов международен ред " (буквалният превод е по-скоро " нов ред на вековете " ) – времето, когато ще има мир и благополучие. За бащите създатели на една нова страна в Новия свят този международен ред са били точно републиката и демокрацията, победили монархията. Ние можем да прибавим и капитализма – в едно ново за времето си общество без потомствена аристокрация.
Метафизическата разновидност, довела до основаването на този " нов международен ред ", който съществува и до през днешния ден, е мирогледът на Просвещението. Ако може да се синтезира в едно изречение, това е концепцията, че светът е математически построена конструкция, в която има причинно-следствени връзки. Енергии на привличане и отбиване, гравитационни сили провеждат материята, подреждат и спояват обособените тухли на Мирозданието. Тази вселенска конструкция, наричана поетично Мироздание, има изцяло разумен проект. Но в случай че в света има причинно-следствени връзки, значи има и подбуда. Щом Вселената е рационално построена, то значи зад нея стои някакъв Висш разсъдък. Метафорично казано, Мирозданието си има Архитект.
Противно на всеобщите показа Ренесансът, със своето реалистично по форма, само че символно по наличие изкуство ( " Мадоната с Младенеца ", " Страшният съд ", " Раждането на Венера " са реалистични изображения на митологични и религиозни сюжети), както и Великите географски открития (Колумб търси западен път към Индия, с цел да даде опция на испанските монарси Фернандо и Исабела да забогатеят и да завладяват светия град Ерусалим) и изобретяването на печатната преса (Гутенберг я изобретява на първо място, с цел да отпечата Библията) – тази ера, XIV-XV век, в действителност не е началото на Новото време, на модерността, а по-скоро краят на остарялото време на християнска Европа. Това е апогеят и оттова самоизчерпването на юдео-християнската метафизическа разновидност, която е в основата на западната цивилизация.
Старите монотеистични религии – юдаизъм, християнство, ислям, будизъм, са генетичните кодове на няколко цивилизации, които са малко или доста географски и етнически обособени и които и до през днешния ден живеят в идеологическа омраза, а много постоянно и в ужасни кървави стълкновения между тях. Новата метафизическа разновидност – просвещенският хуманизъм и рационализъм, както математиката и паричната система – не е етнически или географски обособена. Тя има световен темперамент. Парите не миришат и нямат вяра. Две и две прави четири за всички раси и култури. Хуманистичната концепция, че всички хора са равноправни човеци, също не е религиозно, географски или етнически обособена.
От века на Просвещението насам последната метафизическа разновидност " опустошава необмислено стопански и политически системи, естетически възгледи, публични йерархии... " (Просвещението е предхождано от кървави религиозни войни в Европа.) Тази разновидност няма да спре своя ход, преди да се е появила нова метафизичeска разновидност. Но такава към този момент не се е появила. И даже ми се желае да мисля, че последната, просвещенската, едвам в този момент стартира да разпростира докрай своя капацитет като каскада от научно-технически и политически революции и радикални промени в живота на цялата планета.
Аз съм по-скоро на страната на Макс Вебер в неговата книга " Протестантската нравственос и духа на капитализма ", както и на романиста Мишел Уелбек, който споделя, че " мирогледът, общопризнат в даден миг от членовете на едно общество, дефинира неговата стопанска система, политика и нрави ", в сравнение с страната на Карл Маркс, който твърди, че битието дефинира съзнанието. Наистина, битието до известна степен дефинира съзнанието, или по-точно подсъзнанието, на обособения субект: материалното положение, както и опитът от ранно детство основават комплекси, страсти и привички, които мъчно се преодоляват и ненапълно дефинират живота на индивида. Но всеки субект има въпреки всичко друга генетична предразположеност. И всяко общество има своя генетичен код, културна и идеологическа основа, върху които е построено. Вродената настъпателност може да ни тласне към закононарушение или към професионален триумф, към колонизация и иго или към възстановяване на качеството на живота, само че тя, агресивността на човешкия жанр, е предопределяща.
Древногръцката митология е генетичният код на античната цивилизация, която основава науките и философията. Християнството е генетичният код на европейската цивилизация. Ислямът – на близкоизточната цивилизация, която през Средните епохи съхранява по-добре античното завещание, в сравнение с западноевропейската. Юдаизмът е прародителският генетичен код и на двете други библейски цивилизации.
Последната метафизическа разновидност, просвещенският теоретичен светоглед, не е географски или етнически лимитирана. Тя води до мощни талази от световни промени. В технико-икономическо отношение сме били очевидци, жестоко казано, на три талази на световни промени от Просвещението насам: индустриалната гражданска война от XVIII-XIX век, огромните механически изобретения (телефон, електричество, радио, кино, мотор с вътрешно горене, аероплан, поточна лента) от края на XIX и началото на XX век и последната гражданска война на осведомителните технологии от 90-те години на предишния век.
В социално-политическо отношение също е имало, жестоко казано, три революционни талази през миналите три века. Общата просвещенска концепция е, че хората имат равни права и Народът е суверенът в страната. Но през XIX век се водят националноосвободителни революции. Основното опълчване тогава е империя – нация. През XX век, след Първата международна война, стартира невиждано кръвопролитна борба сред две нови тоталитарни идеологии, по друг метод основани на просвещенските рационалистически и егалитарни хрумвания, само че и враждебни на тях: националсоциализъм и комунизъм.
Първата от тези тоталитарни идеологии се основава на подчинението на индивида на нацията, а втората – на подчинението на индивида на обществената класа. През втората по- ловина на предишния век, до края на Студената война, опълчването беше сред идеологията на самостоятелната независимост и идеологията на равенството. В комунистическото общество самостоятелната независимост беше фрапантно лимитирана в името на равенството. Макар че във " Фермата " още веднъж се сътвори класа на " по-равните " животни. А по-надарените трябваше да се приравняват с посредствените. Така че при втората революционна вълна през XX век главното опълчване беше субект – общество.
Религиозният фундаментализъм, възродил се в края на XX век, е нервен опит да се съживят старите религии като отбрана против рационалистическия просвещенски хуманизъм, който фундаменталистите виждат като корен на злото. Без религиозни полезности обществото губи моралния си пиедестал. Тук опозицията и главната идейна борба е сред обичайния набожен фундаментализъм (не единствено ислямизъм, тъй като има и християнски, и еврейски набожен фундаментализъм) и един нов всемирски, формалистичен фундаментализъм. Както догмите на религиозния фундаментализъм, по този начин и демократичните канони на политическата уместност водят и до цензура, и до ограничение на самостоятелната независимост. Например един академични учител може да бъде анонимно упрекнат от различен учител, че е погледнал трети учител по неприятен, да кажем, полов, сексистки или расистки метод, без даже упрекнатият да знае кой тъкмо го е обвинил. Алън Гинзбърг, който е бил съден за приложимост на нецензурни думи в поезията си, поколенията на битниците и хипитата от 1950-те и 1960-те са имали напълно друга визия за пълноправие и самостоятелна независимост. Догматизирането на либерализма го стерилизира и убива.
Всичко това става в границите на последната метафизическа разновидност – на просвещенския хуманизъм и превъзходството на рационалистичния теоретичен светоглед. Не би трябвало обаче да се не помни, че множеството от просвещенците не са били атеисти, а деисти. Те са вярвали в Архитекта на Вселената, вярвали са, че материалната галактика е артикул на Висш разсъдък, а не е царство на инерцията и хаоса. Така че известната както измежду атеистите, по този начин и измежду фундаменталистите съпротива вяра – пробна просвета е подправена. Атеизмът не е логическо разследване от научния, рационалистичен мироглед. Ако има причинно-следствени връзки, би трябвало да има и подбуда. Ако има рационална организация на света, би трябвало да има и Разум, основал света. Тази просвещенска концепция по никакъв метод не опонира на еволюционната доктрина или на която и да е друга доктрина, основана на пробни доказателства и научно мислене за сетивно наличния свят.
От друга страна, фундаменталистичното абсолютизиране и буквализиране на Библията или на която и да е друга свещена книга няма нищо общо с същинската набожност. Истинската набожност, или нематериалност, е вярата във висшата полезност на духа и безсмъртието му и вярата във Висш разсъдък. Безсмъртието прочее евентуално е допустимо и по теоретичен път.
" Любов на площада ", издадена от " Жанет 45 "
В днешния свят, през второто десетилетие на XXI век, наподобява, се обрисува новото главно несъгласие и една нова евентуална гражданска война, въпреки и отново в границите на просвещенската парадигма. Казано на политически език, обрисува се несъгласието сред демократичната народна власт и капитализма – двата съществени стълба на просвещенската метафизическа разновидност.
Вулгарният материализъм и прагматизъм, доведени до крайност (всичко е биология, битка за оцеляване и битка за власт, няма Бог, няма морал, има единствено закони в обществото, които разрешават на по-богатите да живеят необезпокоявани от по-бедните, както и битка сред нациите за превъзходство, персонални и национални материални интереси), основават едно бездуховно консуматорско общество. В това общество на финансовите ползи и лобизма демокрацията се лимитира. Богатите стават все по-богати, до момента в който бедните стават релативно все по-бедни в международен мащаб, въпреки че научно-техническата гражданска война по принцип би трябвало да усъвършенства живота и на най-бедните. Очертава се нова бездна сред небогати и богати в международен мащаб, а междинната класа изтънява. Това може да докара до детонация и нова гражданска война, международна война или екологична злополука.
Срещу вулгарните материалисти, които имат вяра единствено в своя персонален веществен интерес, стоят хората, които имат вяра във висшата полезност и безсмъртието на духа. Те не харесват аморалния свят на вулгарния материализъм, в който по-силният изяжда по-слабия, единствено с цел да бъде най-после и той изяден от най-силния – червея.
Хората, които слагат духовното над материалното (и виждат висша полезност в индивида като духовно същество), имат разнообразни убеждения – някои изповядват обичайни религии – християнство, ислям, юдаизъм, будизъм, други – ню ейдж нематериалност (като почитателите на учителя Дънов), има юношески протестни антикапиталистически и екологични придвижвания, има и последователи на атеистичния или агностичен хуманизъм, които слагат духовните полезности над материалните. Всички тези хора би трябвало да осъзнаят, че в действителност имат обща идея: да спасят света от екологичната и духовна злополука, към която вулгарният материализъм го води.
Наистина звучи утопично да си представим по какъв начин ще се прегърнат вярващи католици, вярващи мюсюлмани и върли атеисти. Но не изглеждаха ли преди един век химера и европейският мир, и единството на Европа, Европейският съюз?
(Брекзит референдумът и възходът на новия националпопулизъм в Западния свят единствено демонстрират, че светът не се движи по възходяща права. В допълнение към закона за при- чинно-следствените връзки действа и законът на Мърфи, съгласно който всичко, което може да се провали, ще се провали... Материалният свят, за разлика от духовния, от света на концепциите, в никакъв случай не е бил идеален.)
Все отново всичко това към момента става в границите на последната метафизическа разновидност. Глобалният свят, основан от концепциите на Просвещението, не е достигнал още своя апогей, своя Ренесанс, с цел да отмре. Все още науката не е разгадала правилата на Мирозданието. Нито е построено едно рационално и хармонично общество на Земята. Не се е случила към момента и нова метафизическа разновидност, въпреки че светът толкоз бързо се променя, че тя може скоро да се случи.
Текст, озаглавен " Последната метафизическа разновидност ", е оповестен в портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ