Джуди Денч и последната буря
“We are such stuff as dreams are made on... ” („ Направени сме ний от сънища... “, превод Валери Петров).
Джуди обича тези думи на Просперо от пиесата „ Бурята “ на Уилям Шекспир. Но какви ги дрънкаме – „ тези думи “! Тя обича целия Шекспир! Обожава го! Знае го наизуст! Шекспир е огромната ù обич, най-голямата ù пристрастеност. Целият ù живот! И ето в този момент, когато светът бързо-бързо се стопява пред очите ù, изчезва, съвсем като сън, тя още веднъж може да разчита на остарелия бард и неговите думи, запечатани вечно в паметта ù: Направени сме ний от сънища... За да му отдаде дължимото, актрисата даже му посвещава креативната си автобиография, озаглавявайки я – къде на смешка, къде в действителност – „ Шекспир – мъжът, който заплаща наема “. Голямата английска актриса Джуди Денч разгласи, че зрението ѝ към този момент е толкоз влошено, че не може да излиза сама и даже не разпознава хората към себе си. Заболяването се назовава макулна недъгавост и е постоянно срещано при хора над 65-годишна възраст.
Самата Джуди е към този момент на 91 и е приела ориста си. Все отново още има вяра в латинската фраза Carpe Diem, която единствено прeди няколко години татуира на лявата си китка. Тогава, до момента в който двайсет и няколко годишният татуист се чуди какво да я прави и за следващ път я пита: „ Ама сигурна ли сте, че желаете татуировката? “, тя си мисли, че колкото повече остарява човек, толкоз по-малко минало (заради забравата) и бъдеще (заради отводите на тялото) му остават. Ха, естествено, че ще живееш през днешния ден! Нямаш различен избор. „ Просто го направи, момче! “ – с глас на кралица заповядва Джуди на клетия татуист, поглеждайки го с към момента котешките си, въпреки и към този момент изумени от заболяването очи. И той изписва върху кожата ѝ вечно: Carpe Diem.После Джуди се прибира вкъщи и пие чай дружно с щерка си Финти, внука си Сами и мотаещите се в краката им котараци. Чувства се щастлива с татуировката. Сякаш е направила някаква беля, като в детството. Ето за какво човек би трябвало да остарява. Защото единствено тогава осъзнава същинския смисъл на това да живееш през днешния ден, да живееш за мига. Джуди Денч няма проблеми с паметта. Би могла още веднъж да учи функции, да наизустява реплики, обаче би трябвало най-малко да успее да ги прочете. Понякога въображаемо беседва с духа на Шекспир, който някак сякаш все ѝ е подръка, нормално го усеща да върви, или по-точно да се носи до рамото ѝ. Пита го дали инцидентно няма някоя неоткрита пиеса – заровена под пода на къщата му в Стратфорд на Ейвън или под прага на „ Глоуб тиътър “ – с роля за 90-годишна актриса, която да си седи на трона и най-вече да ѝ се постанова да си мърда веждите. Духът на Шекспир въздъхва, подвига плещи и ядосано поклаща глава, задето не се е сетил да напише такава роля, че да угоди в този момент на Джуди. Тя му прости. Никой не е идеален, нали по този начин?Домът на Денч в Съри е хобитова къща, издигната през 1680 г. Хобитова, по темперамент, не по размери – дървени греди на таваните, камини, ромбоидни прозорци, на всички места сувенири от театрални постановки, от пътувания по света, дарове от почитатели (плюшени мечета и сърца), безчет рамкирани фотоси на починалия ѝ брачен партньор, артиста Майкъл Уилямс, на Финти и Сами... Съвсем до неотдавна – до момента в който зрението ѝ към момента го разрешава – Джуди собственоръчно сади дървета в приказната си градина. Най-вече дъбове. Обича дъбовете.
„ Никога не се доверявай на човек, който, като остане самичък в стаята, не се пробва да нахлупи чайника върху главата си “,
обича да споделя комедиантът и другар на Джуди Били Конъли и актрисата постоянно поклаща глава в символ на единодушие. Убедена е, че не можеш да бъдеш нито добър артист, нито даже добър човек, в случай че се откажеш да играеш или в случай че се откажеш от детето в себе си. Да си значим, сериозен и да си постоянно вперил трагичен взор в личния си пъп е неуместно, а играта... Играта е всичко! Джуди научава това не от Шекспир. Научава го от един доктор с четири медала за смелост от Първата международна война – личния ѝ татко.Реджиналд Денч е роден в Дорсет, Англия, само че израства в Дъблин, Ирландия. Там, в „ Тринити колидж “, се среща с Eлеанор – огненокоса, пък и огненонравна ирландка с изумрудени очи. Той учи медицина, а тя е художничка. И двамата са бясно влюбени в театъра. По време на войната Реджиналд е на фронта освен като доктор, само че и като боец, и името му е изписано в символ на признателност поради проявена невиждана храброст в доста документи. Джуди си спомня, че откакто се върнал от фронта, татко ѝ в никакъв случай не загатнал и една дума за това, което е видял и претърпял. Само понякога се оплаквал от болки в краката и коленете. Много по-късно актрисата схваща, че той е бил ранен, само че не си е разрешавал да се оплаква пред децата си. Тъкмо противоположното – Джуди си спомня татко си като най-веселия и нехаен мъж.„ Той не приличаше на другите лекари, говореше доста, смееше се с цялостно гърло, рецитираше ни непрестанно поеми и монолози, защото имаше изключителна памет и всяка вечер ходехме на спектакъл “ – споделя Денч. По-късно, когато цялото семейство се реалокира в Англия, татко ѝ сплотява специалността и заниманието си и става основен доктор на Кралския спектакъл в Йорк, а майка ѝ – художник на костюмите в трупата на същия спектакъл. Джуди и двамата ѝ по-големи братя Питър и Джефри в действителност израстват зад кулисите, а първите миризми, които се запечатват в паметта на актрисата като дете, са типично „ театрални “ – на анасоновите капки, употребявани от актьорите за гласните струни, и на праха зад кулисите. И двете я опияняват и до през днешния ден.Детството на Джуди е повече от щастливо – майка ѝ ѝ шие шантави, само че доста елегантни облекла, татко ѝ непрестанно ѝ майстори играчки – куклени къщи, резбовани лъкове. Театърът е вторият ѝ дом, а през летата тримата с братята ѝ играят на воля, плуват в близката река, катерят се по дърветата. Вечер родителите им постоянно канят посетители вкъщи и Елеанор Денч готви и свири на пиано. Всичко се трансформира, когато на едно учебно зрелище Джуди вижда брат си Питър в ролята на Дънкан, шотландския крал, в пиесата „ Макбет “ на Уилям Шекспир. Брат ѝ излиза напред и извиква гръмогласно: „ По дяволите, кой е този мъж? “ „ По дяволите – споделя си дребната тогава Джуди – кой е този създател, който написа откровени хули? “ „ Това е Шекспир “ – прошепва ѝ татко ѝ. „ Искам Шекспир! “ – възкликва Джуди Денч и несъмнено в същия този момент някъде високо-високо горе гръмотевица е прорязала олимпийските висини и заплашителен екот се е чул.
Преди Шекспир обаче, на Денч ѝ се постанова да играе... охлюв в детска пиеса и един от лебедите от кордебалета в „ Лебедово езеро “, още веднъж режисура на учебния спектакъл. На 14 години към този момент е Титания – кралицата на елфите в „ Сън в лятна нощ “ на Шекспир. Облечена е в остарялата вечерна рокля на учителката си, а против нея – омагьосаният Кросното, трансфорат в смешно магаре, направено от картон, в което тя би трябвало да се влюби. Омагьосана обаче е най-много самата Джуди Денч. Завинаги. Тутакси се отхвърля от няколко бързопреходни детски фантазии – да бъде балерина, да бъде сценограф – и се записва, дружно с брат си Джефри, в Лондонското учебно заведение за трагични изкуства.
Джуди обича тези думи на Просперо от пиесата „ Бурята “ на Уилям Шекспир. Но какви ги дрънкаме – „ тези думи “! Тя обича целия Шекспир! Обожава го! Знае го наизуст! Шекспир е огромната ù обич, най-голямата ù пристрастеност. Целият ù живот! И ето в този момент, когато светът бързо-бързо се стопява пред очите ù, изчезва, съвсем като сън, тя още веднъж може да разчита на остарелия бард и неговите думи, запечатани вечно в паметта ù: Направени сме ний от сънища... За да му отдаде дължимото, актрисата даже му посвещава креативната си автобиография, озаглавявайки я – къде на смешка, къде в действителност – „ Шекспир – мъжът, който заплаща наема “. Голямата английска актриса Джуди Денч разгласи, че зрението ѝ към този момент е толкоз влошено, че не може да излиза сама и даже не разпознава хората към себе си. Заболяването се назовава макулна недъгавост и е постоянно срещано при хора над 65-годишна възраст.
Самата Джуди е към този момент на 91 и е приела ориста си. Все отново още има вяра в латинската фраза Carpe Diem, която единствено прeди няколко години татуира на лявата си китка. Тогава, до момента в който двайсет и няколко годишният татуист се чуди какво да я прави и за следващ път я пита: „ Ама сигурна ли сте, че желаете татуировката? “, тя си мисли, че колкото повече остарява човек, толкоз по-малко минало (заради забравата) и бъдеще (заради отводите на тялото) му остават. Ха, естествено, че ще живееш през днешния ден! Нямаш различен избор. „ Просто го направи, момче! “ – с глас на кралица заповядва Джуди на клетия татуист, поглеждайки го с към момента котешките си, въпреки и към този момент изумени от заболяването очи. И той изписва върху кожата ѝ вечно: Carpe Diem.После Джуди се прибира вкъщи и пие чай дружно с щерка си Финти, внука си Сами и мотаещите се в краката им котараци. Чувства се щастлива с татуировката. Сякаш е направила някаква беля, като в детството. Ето за какво човек би трябвало да остарява. Защото единствено тогава осъзнава същинския смисъл на това да живееш през днешния ден, да живееш за мига. Джуди Денч няма проблеми с паметта. Би могла още веднъж да учи функции, да наизустява реплики, обаче би трябвало най-малко да успее да ги прочете. Понякога въображаемо беседва с духа на Шекспир, който някак сякаш все ѝ е подръка, нормално го усеща да върви, или по-точно да се носи до рамото ѝ. Пита го дали инцидентно няма някоя неоткрита пиеса – заровена под пода на къщата му в Стратфорд на Ейвън или под прага на „ Глоуб тиътър “ – с роля за 90-годишна актриса, която да си седи на трона и най-вече да ѝ се постанова да си мърда веждите. Духът на Шекспир въздъхва, подвига плещи и ядосано поклаща глава, задето не се е сетил да напише такава роля, че да угоди в този момент на Джуди. Тя му прости. Никой не е идеален, нали по този начин?Домът на Денч в Съри е хобитова къща, издигната през 1680 г. Хобитова, по темперамент, не по размери – дървени греди на таваните, камини, ромбоидни прозорци, на всички места сувенири от театрални постановки, от пътувания по света, дарове от почитатели (плюшени мечета и сърца), безчет рамкирани фотоси на починалия ѝ брачен партньор, артиста Майкъл Уилямс, на Финти и Сами... Съвсем до неотдавна – до момента в който зрението ѝ към момента го разрешава – Джуди собственоръчно сади дървета в приказната си градина. Най-вече дъбове. Обича дъбовете. „ Никога не се доверявай на човек, който, като остане самичък в стаята, не се пробва да нахлупи чайника върху главата си “,
обича да споделя комедиантът и другар на Джуди Били Конъли и актрисата постоянно поклаща глава в символ на единодушие. Убедена е, че не можеш да бъдеш нито добър артист, нито даже добър човек, в случай че се откажеш да играеш или в случай че се откажеш от детето в себе си. Да си значим, сериозен и да си постоянно вперил трагичен взор в личния си пъп е неуместно, а играта... Играта е всичко! Джуди научава това не от Шекспир. Научава го от един доктор с четири медала за смелост от Първата международна война – личния ѝ татко.Реджиналд Денч е роден в Дорсет, Англия, само че израства в Дъблин, Ирландия. Там, в „ Тринити колидж “, се среща с Eлеанор – огненокоса, пък и огненонравна ирландка с изумрудени очи. Той учи медицина, а тя е художничка. И двамата са бясно влюбени в театъра. По време на войната Реджиналд е на фронта освен като доктор, само че и като боец, и името му е изписано в символ на признателност поради проявена невиждана храброст в доста документи. Джуди си спомня, че откакто се върнал от фронта, татко ѝ в никакъв случай не загатнал и една дума за това, което е видял и претърпял. Само понякога се оплаквал от болки в краката и коленете. Много по-късно актрисата схваща, че той е бил ранен, само че не си е разрешавал да се оплаква пред децата си. Тъкмо противоположното – Джуди си спомня татко си като най-веселия и нехаен мъж.„ Той не приличаше на другите лекари, говореше доста, смееше се с цялостно гърло, рецитираше ни непрестанно поеми и монолози, защото имаше изключителна памет и всяка вечер ходехме на спектакъл “ – споделя Денч. По-късно, когато цялото семейство се реалокира в Англия, татко ѝ сплотява специалността и заниманието си и става основен доктор на Кралския спектакъл в Йорк, а майка ѝ – художник на костюмите в трупата на същия спектакъл. Джуди и двамата ѝ по-големи братя Питър и Джефри в действителност израстват зад кулисите, а първите миризми, които се запечатват в паметта на актрисата като дете, са типично „ театрални “ – на анасоновите капки, употребявани от актьорите за гласните струни, и на праха зад кулисите. И двете я опияняват и до през днешния ден.Детството на Джуди е повече от щастливо – майка ѝ ѝ шие шантави, само че доста елегантни облекла, татко ѝ непрестанно ѝ майстори играчки – куклени къщи, резбовани лъкове. Театърът е вторият ѝ дом, а през летата тримата с братята ѝ играят на воля, плуват в близката река, катерят се по дърветата. Вечер родителите им постоянно канят посетители вкъщи и Елеанор Денч готви и свири на пиано. Всичко се трансформира, когато на едно учебно зрелище Джуди вижда брат си Питър в ролята на Дънкан, шотландския крал, в пиесата „ Макбет “ на Уилям Шекспир. Брат ѝ излиза напред и извиква гръмогласно: „ По дяволите, кой е този мъж? “ „ По дяволите – споделя си дребната тогава Джуди – кой е този създател, който написа откровени хули? “ „ Това е Шекспир “ – прошепва ѝ татко ѝ. „ Искам Шекспир! “ – възкликва Джуди Денч и несъмнено в същия този момент някъде високо-високо горе гръмотевица е прорязала олимпийските висини и заплашителен екот се е чул.
Преди Шекспир обаче, на Денч ѝ се постанова да играе... охлюв в детска пиеса и един от лебедите от кордебалета в „ Лебедово езеро “, още веднъж режисура на учебния спектакъл. На 14 години към този момент е Титания – кралицата на елфите в „ Сън в лятна нощ “ на Шекспир. Облечена е в остарялата вечерна рокля на учителката си, а против нея – омагьосаният Кросното, трансфорат в смешно магаре, направено от картон, в което тя би трябвало да се влюби. Омагьосана обаче е най-много самата Джуди Денч. Завинаги. Тутакси се отхвърля от няколко бързопреходни детски фантазии – да бъде балерина, да бъде сценограф – и се записва, дружно с брат си Джефри, в Лондонското учебно заведение за трагични изкуства. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ