Невероятна притча за най-великата тайна на живота
Всяка алегория има своята поука. Предимството на тези поучителни разкази е, че са по едно и също време потребни и приятни за четене. Те постоянно са с дребен размер, а сентенцията е задоволително ясно обособена. Друга специфичност е, че всеки от нас би трябвало да я прочете и самичък за себе си да изведе кое е най-важното. Притчите нормално ни демонстрират някои елементи, които сме пропуснали, само че са основни. Затова и през днешния ден ви представяме една алегория за най-великата загадка на живота.
Един халиф имал всичко, за което човек може да мечтае – власт, несметни благосъстояния, предани жители. Но наслаждавайки се на всичко това, халифът внезапно схванал, че животът му е празен и безполезен, предават от gnezdoto.net. Той не виждал какъв е смисълът на неговото битие на този свят.
Дните се точели сиви и еднообразни. Съветниците на отегчения халиф се опитвали да ангажират вниманието му с държавните каузи, мъдреци и пътешественици му разказвали приказни истории за далечни страни и невероятни чудеса. Но всичко било на вятъра. Халифът стоял тъмен и равнодушен и гледал все по-разсеяно и безучастно на света към себе си. Животът му бил толкоз отегчителен и безсмислен… Отчаяно се опитвал да откри излаз.
Един ден някакъв странник разказал на халифа за остарял аскет, на който била открита великата загадка на живота – той знаел какъв е смисълът на живота. Като чул това, за пръв път от доста години очите на халифа заблестели, а сърцето му забило учестено. Той незабавно се приготвил за път и предизвестил придворните, че потегля на дълго странствуване и взема със себе си единствено остарелия си правилен прислужник, който бил с него още от детството му.
Тръгнали халифът и прислужникът на път. За да стигнат до далечните земи, в които живеел отшелникът, трябвало да минат през пустинята. А тя, както било известно, грубо наказвала тези, които се отнасят с нея без нужното почитание.
Тъй като нямали лидер, двамата пасажери бързо се заблудили, а по време на пясъчна стихия изгубили камилите и по-голямата част от своя багаж. Единственото, което им останало, бил кожен мях с малко вода.
В пустинята била страшна жега и неописуема жадност измъчвала двамата пътешественици. По едно време остарелият прислужник паднал безсърдечен на земята и от безсилие и жадност изгубил схващане. Халифът също се измъчвал от жаждата и палещото слънце и бил на лимита на силите си. Погледнал към кожения мях, в който била скъпоценната вода. Трябвала му единствено една живителна глътка вода!
Но в този миг, виждайки своя прислужник, легнал безпомощно на пясъка, внезапно се замислил. Този човек, който му служил правилно и правдиво в продължение на толкоз години, който покорно го последвал в това пътешестване, в този момент умирал тук, в тази далечна пустиня, изпълнявайки дълга си пред своя стопанин. Нима не е заслужил признателност в последните минути на живота си… Халифът осъзнал, че дълги години този човек е бил за него като една потребна движимост и в никакъв случай не е получавал признателност и положителни думи.
Тогава взел последната останала вода и я излял в устата на стареца. Не след дълго умиращият човек се съвзел и задремал спокоен сън. На лицето му се появило успокоение и умиротворяване. А халифът усетил необикновено възприятие на наслада и същинско благополучие, каквото в никакъв случай до момента не бил изпитвал. И в този миг се случило знамение. Завалял дъжд! А в тази пустиня дъжд валял един път на няколко години.
Слугата се пробудил и обезпокоеното се обърнал към своя стопанин:
– Господарю, простете ми за моята уязвимост. Сега към този момент се усещам по-добре и можем да продължим.
– Не – поклатил глава халифът, – към този момент не се нуждая от среща с оня аскет. Не ми трябват неговите откровения. Господ към този момент ми откри най-великата загадка на живота – отвори сърцето си за близък и го бит както себе си.
Виж още:
